За насилваните жени и мъжете под чехъл

Авторът предварително моли да бъде извинен за неуместните шеги и простащината в материала, като при необходимост е готов лично да се извини на който иска.

Сега ще си поговорим за нещата, които не са обичайна тема, но някак си не бива да пропускаме да минават покрай нас просто ей така. Точно така, сега, а не после, не утре. Най-добре свършената работа е навреме свършената работа. На този принцип изглежда мислят и PR Academy към БСУ (бургаски социалистически университет) и излагат на показ едно от най-често срещаните явления у нас, но за които по новините няма да чуете (освен ако не умре някой) – а именно насилието над жени. Това е страшно. Не защото жените физически са по-слаби от мъжете (изключение е Станка Златева, евала моме), а защото насилието като цяло е изродщина. За да посегнеш на някой, дори и с причина, означава че нещо в мозъка ти не е наред. Изместила се е някоя бръмка и си избръмчал. В такива случаи на агресорите жестоко препоръчвам да си бръкнат в носа, да забелят очи и да почнат да броят до 136 оригвайки се, а като свършат – просто да се гръмнат. :) Позитивното мислене му е майката. :)

Не си мислете, че израженията на момичетата са плод на фантазията им, това е реалността. Ако не ми вярвате, напишете в google – violence against women, и ще разберете за какво иде реч. 27 000 са случаите на насилие над жени в България за 2010. Найс, а?

Кампанията „Мълчанието говори” тръгна от сградата на община Бургас и се засече с подготовка за концерта на Рафи (това не е сладолед – бел.авт.) и тъжните лица на „пребитите” момичета имаха свежо озвучение. В България какво ли не може да се случи.

 Някои от момичетата бяха интервюирани от представители на медиите, но личнo аз мисля, че по-добър псевдо-репортер от мен в Бургас няма!

Имам и backstage кадри специално за моите мили читатели, надявам се да са станали повече от 2-ма вече.

Не разбрах обаче защо не стана дума за мъжете под чехъл? Нима това не е вид насилие? Жените ги бият, т’ва добре, разбрахме го, обаче на бас, че мъжете от порода Чехльовци са в пъти повече, само че НСИ такава статистика никога няма да направят. А е много важно! Нека поведем и кампания НЕ НА ЧЕХЪЛА! Защото това е много опасно явление и не го пожелавам на никой.  Всеки, на който чехъла му тежи, да се чувства свободен да говори за това! Атлас може и да издържа цялото земно кълбо, ама едва ли би издържал на чехъла на Мадона с етикет Made in Bulgaria.

За музиката, вярата и кюфтетата

Музиката е нещо страхотно, страшно, па направо яко, да го кажем с две думи -  лека работа. Тя е това, което те кара да се чувстваш по-тъп, готин, кух, възбуден, омърлушен и те така.

А вярата, е, как, а вярата, ами без нея за къде, м? Някой сеща ли се? Аз не особено. Т’ва да не вярваш е като да гледаш звездите вечерно време, когато има облаци. Сиреч тряаа си много кух, че да не вярваш. Сега вече на какво си вярвате си е само ваш (съответно твой) проооблем. И понеже ние (и най-вече аз) НЕ харесваме проблемите, дайте да повярваме малко.

До тук добре, ама на кой/какво/моля? Нека, ей така чисто примеристично, да изберем не кой да е друг, ами самият вездесъщ и наскоро излюпен от политическия инкубатор Росенчу не-знам-си-кой Плевен-ли-е-къв-е-лиев? ‘Начиии аз си му вервам така по default, защото както той сам се изразява не е от ДС, защото го е немало по т’ва време. Там ся мацки ли е гонел, к’во е правел, че го е немало – не си признава, ама аз предлагам и да не ровим, защото това е против практиките на верването. Приемаме, че му вярваме, избираме си го за президентче, всичко окей, той дава якото обещание да си сменя по-често новогодишните речи и всички сме cool.

До тук много добре. Постарахме се, поповярвахме, лапнахме шарана, ся нататък.

Ще има ли кюфтета или не? Това най-много ме вълнува. Студентски живот водим бе, мамка му, този, плевенски, кюфтенца дай малко. Ние не сме алчни, не сме като братята роми, не искаме по много, или пък всичко, дай там, по 100 кюфтета на калпак, да има за две-три кръщенета и една сватба, там прасенцето друг го обеща, и за него ше гласуваме, няма страшно, скоро си взех 3 фалшиви лични карти, от които една женска и две на марсианодобруджанци, тка че нема проблеми. Само кюфтенца да има, всичко е наред.

Даже и сурови ще ги приемем, к’во да правим, сега нали е криза, трябва да сме солидарни към бюджетния дефицит и фед, там МВФ, btw, тя таа, новото гадже на МВФ – Кристин Леопард не е лоша, малко старичка, ама бива. Така е, защото в Европа се грижат хората за себе си, че и Европата се грижи за тях. Ама то и така се прави де. Някой беше казал – помогни си, за да ти се помогне.

Айде сега да помогнем на който му трябва, па после да ни се помогне и на нас като свършат предизборните кюфтенца…

Мишките в Атака

Имало някога някъде, в една далечна и забравена не само от бога държава, нещо като бунт. Той започнал с добра кауза. Битката между доброто и злото се разразила, а някой трябвало да си плати за стореното. Тогава, обаче, не щеш ли, се намесили висшите пропагандни сили, начело с Атака и ВМРО(ВечноМрънкащиРазярениОтрепки) и обърнали ситуацията с краката нагоре, така че позата да им е удобна за предизборно снушение.

„Някой трябва да реши циганския въпрос” или едва ли не братята роми са виновни за тази гавра с обществото, която продължава през последните няколко века. Всеки човек, сдобил се с живот по някакъв начин, има равен шанс с всеки друг да прави каквото и да е било (почти). В превод – колкото цар Киро може да краде, толкова можем и аз, и ти, дори и оня ей там. Ако мислите, че цар Киро и виновен по някакъв начин за това, което е, значи малко или много допускате, че той е по-умен от вас. Ама как един циганин ще е по-умен от един българин, хайди моля ви съ.

Ето я и комичната част. Нашето общество (българското) го има не от вчера. За последните 20 години на моето личностно съществуване, смея да твърдя и заставам зад твърденията си, че освен информационната ера(която дойде от самосебе си и ни бе натресена свише), НИЩО ХУБАВО НЕ СЕ Е СЛУЧИЛО. А така. Мачкат ни, залъгват ни, подтискат ни, карат ни да бягаме и после се оправдават с кризата (или с каквото намерят за добре). Който може – бяга, който не може - сервитьор. Как така обаче обществото, хората (ако още са останали такива), един път не протестираха? Как така никой не се оплака от управляващото правителство (освен опозицията по ред причини, разбира се)? Защо един човек не излезе и не каза „На мен не ми харесва тук” ,докато повечето си го мислим? Защо нападат Бъ Борисов по телевизията, а не лице в лице?

Защото са (сме) мишки. Скатавки. Няма да пиша за на Вуте да му е зле, че ще ме хванат бесовете.

(Аз искам на мен да ми добре и не ми пука на кой ще му е зле, стига да не е заради мен. Обаче как на мен да ми е добре, при положение, че тук всичко е наобратно? Може би ако облека адидаса и изпростея, мина в ъндърграунда с няколко момиченца, ще преуспея, докато не дойде следващия гамен и не реши, че света е негов… )

А сега мишките атакуват може би единствените по-слаби от тях, в тази иначе станала известна през вековете с т.нар. си толерантност страна. Нападат малцинствата при първата отдала им се възможност и по този начин остават слепи за главната причина. Многото напада малкото. Всичкото роми  срещу всичкото ултраси, скинари, (х)атакисти и чикиопраскачи.

„Коефициентът на интелигентност на разгневена тълпа е равен на коефициента на най-тъпия, разделен на броя участници.”

Колко може да са умни футболните ултраси и група откачалки, заредени до горе с пропаганден антисемитизъм, преобразуван за целите на събитието в антициганизъм? (след събитията в с.Катуница се появи това понятие в Уикипедия)

Крадецът викал дръжте крадеца.

В страната, в която абсурдите не само процъфтяват, но си имат и имена (Атака и т.н), всичко е възможно. Не разбрах само защо хора, които си ходят редом до лумпените, се озоваха в ареста и в последствие свидетелстваха по телевизии като „Скат” за полицейско насилие. В полицейска държава не може да има полицейско насилие. Има само мерки за сигурност.

What’s next?

Ами, нищо. Проблемът с откровено неефективната социална политика ще си остане. Не е като да не сме свикнали де. Два'асе години "демокрация" к'во прайхме? Не веднъж се е вдигал много предизборен шум на какви ли не теми, но положението не се подобрява. Единственото, което реално ме притеснява, е че който и да е на власт, поне на този етап от развитието в застой на политическата сцена, не е в състояние да промени ситуацията към по-добро. А най-жалкото е, че предстои сценарият с фалита на Лемън Брадърс да се повтори, само че този път много по-апокалиптично. А ние тука за селО Катуница си говорим...

Who’s foolin who?

Отчаянието понякога побеждава. Amy.

Намерили я мъртва в дома й. Кофти. Вече не е сред нас. Уреди се. Ние тук оставаме да си се гърчим. Forever young. Forever dead.

Последната й концертна изява трябваше да е ново начало за кариерата й. Трябваше. Може и да бе. В един известен смисъл. Началото на края на мъките. Началото на задгробният живот (ако някой все още вярва в това). Завърши кариерата си подобаващо - пийнала на концерт на балканите. Класика. Как да не уважаваш такъв човек. И не мога да разбера защо тази програмка продължава сама да уголемява първите ми букви във всяко изречение. Да си призная честно, никога не съм я слушал, но ме кефи и без да съм го правил. Всички си правят ташак с нея, обаче тя си направи лудите кинти и ги наеба, като ги остави да си тънат в помията. Ей така се прави. Показваш какво можеш, живееш напук, и си тръгваш подобаващо.

Сам.

И какво? Отчаянието вече го няма. Дишането също. Яденето, чукането, пикането насред нищото, всички тия готини нещица, които усмислят живота. Повече моят, отколкото нейния, но какво от това? Важното е шоуто да продължава. Със или без теб. Света няма да спре да се върти заради отсъствието на един индивид. Колко жалко.

Жалко ли е всъщност? Една гарга по-малко. Има толкова талантливи и примерни момиченца, които могат и повече да пеят дори, а заради такива като Ейми, наркохолици, не могат да се изявят.

То какво да си мисли вече човек.

Айде и със здраве.

Да боядисаме държавата…можем ли?

Последните няколко дни приказките се въртят в сферата на „боядисания” паметник на съветската окупация в центъра на София. Ако чисто хипотетично допуснем, че делото е направено от един човек, или малка група, то още по-дълбоко в сферата на вероятностите, а и защо не, е да видим какво можем повече като него. Можем ли да боядисаме цялата държава, вместо да я пребоядисваме в един и същи цвят след поредните избори? Защо да не я принудим да се самобоядиса? Ако един човек и един паметник могат, както действително се случи, да придобият такъв отзвук, защо не опитаме всички? Нека си покажем колко сме нация, колко можем да протестираме. В Испания и Гърция не са се спрели! Последните имат един лаф – „Тихо, тихо, че да не чуят българите.” За такива ли искате да ни мислят? Последна дупка на съветския кавал? Защото, освен ако не сте син на олигарх или някой свързан по някакъв начин с бившето БКП, или не сте напуснали държавата без време (далеч съм от мисълта, че емигрантите ни цъфтят и процъфтяват от щастие) или просто от ония 5%, които по някакъв честен, или не, начин са успели, вие сте един от нас. Нация изтърсаци, вечно стискащи стотинките си.

-Как да се дигна, като ще ме уволнят от работа? Да се дига оня, па да го видим. Аз моите 300 лв си ги стискам. Ако успее, добре сме всички, ако не успее, само той го отнася.” – Ето това е манталитета ни. За едни кирливи 300 лева сме готови да мълчим до гроб. Да се бием в гърдите, че бат Бойко не става и да го плюем в кръчмата, но като дойде бат Бойко на визитация „Г-н Борисов, аз гласувах за вас, забележете ме, аз съм ГЕРБ!” Неска съм син, утре червен. Който предложи, стига да дава обещания, давам дупе. Дали на Русия или на Америка, няма значение. Интересите винаги са били известни и ясни.

Последствието сме ние. Еми, хайде де, да я боядисаме тая държава, като започнем от себе си. Да започнем от малките неща, които представляват отделния индивид. Аз искам на мен да ми е добре и на Вуте също, защото сме българи! Един народ, една нация! Възможно ли е? Наивност или глупост, а понякога и двете, но е по-добре от нищо.

World the time has come to push the button пеят едни хора. Време е да го натиснем тоя паметник. Да покажем, че имаме мнение и искаме то да бъде чуто!

Изкуството е един от начините!

Какво, ще чакаме да ни дойде отгоре на тепсия, както са ни тепсосали „братята” руснаци, като са ни „освободили”.

Наречете ме глупав, но не искам да съм зрител на простотията в тая държава.

Да бъдем в крак с времето!

Реалността

Чудейки се какво става, защо е така и как пък баш така стана, естествено, за незнайно кой път днес се замислих – Какво е реалността всъщност? Не че имам отговора. Нямаше да го напиша дори и да го знаех, но все пак. Нека приемем фактите. Държавата е кофти. Управляващите я – също. Ние – няма как ние да сме цветенца, сещате се, нали!? Ама какво от това. На нас ни пука за реалността. Тя от своя страна е каквато я направим. Сиреч, каквото си решим да правим, това е реалността. Тъпня, ако тъпеем, яка, ако се забавляваме. А какъв е отговора, ако работим по 10-12 часа работа, която не ни прави щастливи по никакъв начин, а обратното, натъжава ни със всяка следваща изминала минута. Не е точно тъпня. Тъпнята се преживява. Свиква се с нея някак си. Нейното присъствие не e толкова физически натоварващо.

Не съм щастлив. И това няма много общо с работата, но ако не работех, щях да съм по-малко нещастен. Макар че, от една гледна точка, колкото по-зает съм, толкова по-малко мисля за простотии. Съответно със започването на работа, производството на простотии ряско намалява, т.е. увеличава се общественополезността ми, тъй като отсъствам глобално като дразнител, а присъствам като обслужвател в полза на човечеството… което дразни мен. Мда. Все някой трябва да дразня, било то и себе си.

И ако сте стигнали до тук, сигурно съм подразнил и вас.

Но да се върнем на реалността. Ако телефона ми звънне и на дисплея е изписано женско име, това не е реалност, освен ако разбира се не е на майка ми. Хъх. Но ако аз с телефона си, видите ли, набера женско име и то ми затвори, е те това вече е реалността. Моят житейски опит ми подсказва, че реалността не е хубаво нещо и е полезно за здравето да се избягва, по възможност. Аз като един примерен пациент на самолечението си – избягвам реалността, но за да не ми пишат много отсъствия, се вясвам, колкото да се оправдая, че съм бил болен и т.н.

Сега работя по проект за претворяване или по-точно казано, предотвратяване на реалността. Ще я променя, ако ще и за луд да ме вземат. Те, лудите, май не са толкова зле,а?

Ами вие, колко още ще се правите на нормални?

Колко прост трябва да си, за да си забравиш багажа във влака?

Често си задавам въпроси, започващи с „Колко прост трябва да съм,за да…?” и отговора никога не е достатъчен. Мисля, че „много” не е достатъчно разтегливо понятие, освен когато става въпрос за мен. Случката е следната. Тръгнах да си прибера лаптопа, тъй като естествено по време на пътя гледах филм, за да не умра от тъпотия. И в момента, в който вдигнах глава, един приятел ме извика по име. Съответно аз се обърнах, логично, какво друго да направя? Да му кажа гледай си работата, ще си забравя багажа! Да, ама не, тъй като не виждам в бъдещето. Ситуацията продължи банално. Разменихме реплики, слязохме и продължихме да говорим. В един момент, сякаш усетих как кецките ми Converse в багажа тръгват за Казанлък без мен.Просто го почувствах тази раздяла подсъзнателно. Това е любовта. Трябваха ми точно части от секундата и един поглед в ръцете на приятеля ми, в които той имаше багаж и после в моите, които и без това винаги ми се струват прекалено празни… И така, събрах 2 и 2 и опааа, Добчо си забрави багажа. Първата ми мисъл бе да запаля колата, която оставих в Бургас и да изпреваря влака, после да избия всички мазни мангали, които са се наслаждавали на сака ми. После се обадих на майка ми панически и я помолих да ми даде служебната кола, при което тя отказа. Тогава просто почувствах как сърцето ми леко се пропуква и съзнанието ми започва да търси начин да лети, буквално. Майка ми пристигна, поисках да карам, но тя отново отказа и реши да се обадим на хора, които да посрещнат багажа в Твърдица и да го вземат. Ами през останалото време, докато пристигне? Това са шибани 45 минути, в които някой може просто да си го свали и после хората, които доста зле инструктирах как да го познаят, да не го познаят изобщооо! Отново се сетих за кецките и как повече може да не ги видя. Отчаях се. Това бяха единствените обувки, които не просто обичам, а боготворя. Чувствам се като жена в това отношение. За момент дъхът ми се забави, сърцето ми също, а очите ми се навлажниха. Опитах се да се сетя какво още имам вътре. И познайте какво. Други любими аксесоари. Няма да назовавам стойността им в левове, но стойността им в употреба може да докара инфаркт и на новородено. В последствие реших да се моля. Какъв друг избор имам, когато завися от друг? Обаче аз съм атеист… найс,а? В моя съзнателен живот случките, които са в състояние да ме изкарат от кожата ми са малко, но около 90% от тях са били в случаи, когато съм безпомощен и завися от някой. АЗ, ДОБРИН ШИБАНИЯ ЮНГАРЕВ БЕЗПОМОЩЕН! Как по дяволите това изобщо е възможно? Та аз държа света в ръцете си. Да, ама НЕ! Започнах да се успокоявам и примирявам, и малко по малко да съобщавам на майка ми какво има вътре и колко й е струвало. Тя се хвана за главата, докато караше. Оставащото време до вкъщи прекарах в безтегловност, но общо взето в главата ми се разиграваха героични сценарии, в които аз някак си догонвам влака, спирам го по средата на нищото и изкарвам всички, за да си взема багажа и да се успокоя, че не е бил докоснат. Или пък багажът ми изведнъж сторва крака, като в книга от Тери Пратчет и се връща сам при мен, независимо дали го искам…

Е? Колко прост трябва да си, за да си забравиш багажа във влака?