Да боядисаме държавата…можем ли?

Последните няколко дни приказките се въртят в сферата на „боядисания” паметник на съветската окупация в центъра на София. Ако чисто хипотетично допуснем, че делото е направено от един човек, или малка група, то още по-дълбоко в сферата на вероятностите, а и защо не, е да видим какво можем повече като него. Можем ли да боядисаме цялата държава, вместо да я пребоядисваме в един и същи цвят след поредните избори? Защо да не я принудим да се самобоядиса? Ако един човек и един паметник могат, както действително се случи, да придобият такъв отзвук, защо не опитаме всички? Нека си покажем колко сме нация, колко можем да протестираме. В Испания и Гърция не са се спрели! Последните имат един лаф – „Тихо, тихо, че да не чуят българите.” За такива ли искате да ни мислят? Последна дупка на съветския кавал? Защото, освен ако не сте син на олигарх или някой свързан по някакъв начин с бившето БКП, или не сте напуснали държавата без време (далеч съм от мисълта, че емигрантите ни цъфтят и процъфтяват от щастие) или просто от ония 5%, които по някакъв честен, или не, начин са успели, вие сте един от нас. Нация изтърсаци, вечно стискащи стотинките си.

-Как да се дигна, като ще ме уволнят от работа? Да се дига оня, па да го видим. Аз моите 300 лв си ги стискам. Ако успее, добре сме всички, ако не успее, само той го отнася.” – Ето това е манталитета ни. За едни кирливи 300 лева сме готови да мълчим до гроб. Да се бием в гърдите, че бат Бойко не става и да го плюем в кръчмата, но като дойде бат Бойко на визитация „Г-н Борисов, аз гласувах за вас, забележете ме, аз съм ГЕРБ!” Неска съм син, утре червен. Който предложи, стига да дава обещания, давам дупе. Дали на Русия или на Америка, няма значение. Интересите винаги са били известни и ясни.

Последствието сме ние. Еми, хайде де, да я боядисаме тая държава, като започнем от себе си. Да започнем от малките неща, които представляват отделния индивид. Аз искам на мен да ми е добре и на Вуте също, защото сме българи! Един народ, една нация! Възможно ли е? Наивност или глупост, а понякога и двете, но е по-добре от нищо.

World the time has come to push the button пеят едни хора. Време е да го натиснем тоя паметник. Да покажем, че имаме мнение и искаме то да бъде чуто!

Изкуството е един от начините!

Какво, ще чакаме да ни дойде отгоре на тепсия, както са ни тепсосали „братята” руснаци, като са ни „освободили”.

Наречете ме глупав, но не искам да съм зрител на простотията в тая държава.

Да бъдем в крак с времето!

Реалността

Чудейки се какво става, защо е така и как пък баш така стана, естествено, за незнайно кой път днес се замислих – Какво е реалността всъщност? Не че имам отговора. Нямаше да го напиша дори и да го знаех, но все пак. Нека приемем фактите. Държавата е кофти. Управляващите я – също. Ние – няма как ние да сме цветенца, сещате се, нали!? Ама какво от това. На нас ни пука за реалността. Тя от своя страна е каквато я направим. Сиреч, каквото си решим да правим, това е реалността. Тъпня, ако тъпеем, яка, ако се забавляваме. А какъв е отговора, ако работим по 10-12 часа работа, която не ни прави щастливи по никакъв начин, а обратното, натъжава ни със всяка следваща изминала минута. Не е точно тъпня. Тъпнята се преживява. Свиква се с нея някак си. Нейното присъствие не e толкова физически натоварващо.

Не съм щастлив. И това няма много общо с работата, но ако не работех, щях да съм по-малко нещастен. Макар че, от една гледна точка, колкото по-зает съм, толкова по-малко мисля за простотии. Съответно със започването на работа, производството на простотии ряско намалява, т.е. увеличава се общественополезността ми, тъй като отсъствам глобално като дразнител, а присъствам като обслужвател в полза на човечеството… което дразни мен. Мда. Все някой трябва да дразня, било то и себе си.

И ако сте стигнали до тук, сигурно съм подразнил и вас.

Но да се върнем на реалността. Ако телефона ми звънне и на дисплея е изписано женско име, това не е реалност, освен ако разбира се не е на майка ми. Хъх. Но ако аз с телефона си, видите ли, набера женско име и то ми затвори, е те това вече е реалността. Моят житейски опит ми подсказва, че реалността не е хубаво нещо и е полезно за здравето да се избягва, по възможност. Аз като един примерен пациент на самолечението си – избягвам реалността, но за да не ми пишат много отсъствия, се вясвам, колкото да се оправдая, че съм бил болен и т.н.

Сега работя по проект за претворяване или по-точно казано, предотвратяване на реалността. Ще я променя, ако ще и за луд да ме вземат. Те, лудите, май не са толкова зле,а?

Ами вие, колко още ще се правите на нормални?