опис на звук

Разбирам колко е студено едва когато сравня парата, която излиза от устата ми след пресилена въздишка и парата, която се надига от чашата чай, предназначена за утеха и временно затопляне.

Взирам се в тази пара, сякаш в нея виждам спасението. Ароматът е опияняващ, навява на самота – такава, каквато я обичам, семпла, - но това само съм го чувал, признавам си. Щях да го знам, ако имах обоняние.

Нищо не е толкова хубаво, колкото да си пиеш топлият чай под звуците на приятни инструментали – цигулка, пиано, чело, контрабас - и поглед, вперен в буквите на електронния четец.

Сякаш можеха да променят света.

Сякаш щяха.

Тя ми каза, че нищо не е от значение, когато гледаш не с очите.

Наречете ме лаик, но научавам много повече наблюдавайки, отколкото разсъждавайки. А самият процес наблюдение бих окачествил като второто най-смислено нещо, с което човек може да се захване приживе. Първото е да прегърнеш някого.

Тогава, някъде между страници, смартфонът изписука и разреди идиличната тишина.

Навън беше светло, луна бе обляла с оскъдна светлина сенките, преливащи в колебливата мъгла. И някъде там бях аз.

Там и ще си остана, поне докато не свърши чаят.

Историята

Всичко, което тя някога бе искала, се изразяваше в това да бъде достатъчно красива, за да я забележи той. Той, естествено, я беше забелязал отдавна – много преди тя да си направи пластичните операции и сега се оглеждаше за друга, без допълнителни усложнения или дупета, части от които ги е хванала липсата в посока север…

А той бе обикновено момче и осъзнавайки своята обикновеност, той държеше в ръцете си най-великата от всички дарби – съзнанието на шампион в категория без екстри отпред. Според поверието, само човек, настъпил две жаби в един ден – една женска и една неженска;  съхранил капка вода с ръждиви отенъци от пернишки винкел след потоп; нарисувал горгона със да я гледа и после като й показал творбата си, я откарали в Лувъра под формата на ценен експонат от неизвестен автор; ремонтирал лада петица със завързани очи и ръце… та за поверието говорех – само такъв човек, ако има такъв, можел да се нарече обикновен в царство Нощната-Ми-Лампа-Хвана-Паяжина и да… абе да прави там нещо интересно. Или не.

Историята се развива така: Скрили шоколадът на едно пеленаче-швейцарец и то тръгнало да звъни на всичките си 3204 импортнати контакта от фейсбук в айфона и да пита „Какво й има на луната тази вечер и защо никой не е туитнал по въпроса.”

Може би се досещате, че тук става дума за нещо много по-дълбоко. Всъщност става май не е най-точното сказуемо, тъй като историята е на десетки хиляди десетилетия и не може да произнася правилно буквата „Р”, поради което е електилала, вместо електилала. Разбрахте, да.

Край.

И тогава античният гръцки философ с американски корени и френски клонки Конфискувий решил да обясни краят. По негови думи: „Краят, това е когато човек си повярва че пожарникарохранител може да е…нещо различно.” Но не това е краят в нашата реалност, защото, признайте си, къде сте виждали такава глупост? Никъде, нали. Щото кой ще е толкова тъп…wait for it…

И общо взето си мисля, че всички въпроси, предизвикали революции или обратното, са започнали с „кой е толкова тъп, че да…”

Финал – защото край не е толкова поетично.

П.С. Вижте тука една моя снимка, дето много си я харесвам, ама като я пускам сред хора и остава недооценена. В гугъл травъл фото кюмюнютиту пък се убиха да я плюсквамперфектват. Ама какво ли разбирате всички...

Бедния студент

И този ден ще започне със събуждане, чувствам го. Гений съм, че правя това откритие. 8 декември. Пардон, вече 9-ти. Или поне би трябвало да е, ако следваме някаква последователност в изгревите. Не че съм заварвал някой. По-скоро те заварват мен.

Ох колко съм жаден. Сигурно съм пил снощи. 

Скачам към тоалетната за вода. Скачам май не е най-точната думичка. Клатушкам се. Олюлявам се. Подпирам се. Фокусирам и стигам. Сега, кое е студеното на тая чешма.

Глък-глък-глък

Муаааа, бърша си устата и се кефя. Замръзнаха ми зъбите, фък.

Нещо съм замаян, ама поне не ме цепи глава. Нали затова е планината, да омекотява махмурлука.

Иии сега къде са ми е телефонът? Туй е въпросът! Естествено, че е под леглото... Навеждайки се осъзнавам, че и други части от тялото ме болят, т.е. май съм правил секс. Браво на нашето момче. Ако и до 9 месеца не ми звънне телефонът, всичко ще е ок. Все си викам на акъла, че колкото и добре да живееш, някоя ти казва „Ти си бащата.”

Пооблякох се, всичко ток. В главата ми още звучи нещо от сорта на „тук поставете откъс от любимото си чалга парче” и умирам от кеф. Пих, ебах ииии тия три работи.

Май е време да изпълня ангажимента си към природата и да отпратя послание в небутилка. Изстрелвам го а ла Спиди Гонзалес и дим да ме няма. Някъде по средата на двете действия обаче, с пласт мека тоалетна хартия, напипвам нещо странно по четирибуквието си. Тогава осъзнах, че това няма да е обикновено бърсане. Погледнах си боксерките – опааа, май съм се и понасрал лекичко.

Нищо! Тати ме е учил, че не се ли осереш, не си мъж. Не съм убеден колко процента буквалност е влагал в думите си и дали е имал способност да предсказва бъдещето, но…way to go, motherfucker.

Май имам нужда от душ. Или? Аре нека първо да сляза да хапна, така и така съм я платил тая закуска, к’во като е 1 PM. Ние и в два можем да ПиеМ, нали?

Not

Нощна лампа и няколко увиснали сенки. Огромен прозорец, през който се промушва единствено пълната луна – точно срещу мен.

От височината, на която се намирам, битовите светлини не засенчват идилията. Единственото нещо, което ме плашеше в този момент беше, че луната ще се махне и никой вече няма да ме погледне през тази нощ.

Лежа и гледам към малкото осветени облаци, представям си, че съм някъде в небето…

В ушите ми кънти някаква музика на чужд език и цялата стая крещи самота. Студът пронизва всичките четири пласта плат, които съм поставил под формата на отбранителна стратегия.

Не, братко, не.

Някаква окаяна звездичка се бори за внимание до луната, но облаците потулват опитите й да отрази светлината – тъй като звездите не светят, а отразяват, също като хората – на всеки две-три минути.

Интелигентните хора се стремeли към спокойствие, а артистите, към отсъствието му – интелигентният артист какво ли прави.

Хем е видимо, хем е красиво. Реших, че аз му предавам тази аха-аха романтична форма. Отново се зачудих къде съм блял през всичките тези години.

A candle, that’s what I need.

P.S. can you feel the love, I can feel it too.

The Fall

Посвещавам този пътепис на един приятел, който, въпреки че нямаше душа, за кратко време ме научи да виждам света по различен начин и ми показа всичките тези малки неща, които съм пропускал през годините, приемайки ги за част от пейзажа.

The fall, част втора от When in Venice.

Мислех си, че не би трябвало да е възможно, да е толкова красиво. Случваха ми се все прекрасни неща, а дори не знаех защо. Не се оплаквам, не ме разбирайте погрешно – нямам това право. Когато животът ти дава, най-глупавото нещо е да се чудиш защо.

Ходех си и си снимах, също като останалите обречени на щастие по тези прекрасни места. Понякога е приятно да се слееш с тъплата.

…Поредното щракване обаче не се състоя. Установих, че картата с памет на фотоапарата ми е пълна – един от недостатъците да снимаш RAW. Предположих, че след десет дена е нормално да съм позадръстил крехката, произведена в Корея, СД карта.

Продължих да се разхождам и да се радвам на слънцето, но тъй като повечето улички бяха наводнени – на предния ден Венеция претърпя много сериозно наводнение, - а аз не исках да използвам лодките като транспорт,  поради състоялата се лична финансова несъстоятелност, трябваше да намеря изход по суша…отново…

Шмугвах се в повечето тесни улички – тактиката, която ми помогна да се измъкна на предния ден. Бях близо до Сан Марко, тъй като се връщах от Арсеналът – част от Бианалето, което се състоеше по време на моят престой. Разбрахте ме, нали. На предния ден, Понеделник – когато централната сграда на Експозето е затворена за посетители, аз влязох и май ме помислиха за работник, тъй като, естествено без да знам, влязох и…разгледах.

Оставих главната улица в дясно от себе си, за да не губя чувство за ориентация, и се движих по една малка и безлюдна, за да съм насаме с мислите си. Взех някакъв завой, защото стигнах задънена улица и изведнъж изгубих представа къде се намирам. Реших да си подам главата от нещо като проходче, което водеше към някой от каналите, за да видя къде точно се намира мостът Академия, който търсех.

Не помня точно как се подхлъзнах, за да се изтърся в канала, но помня как апаратът, който беше в дясната ми ръка, с двойната батерия придаваща допълнителна тежест, хвръкна нагоре и се чу едно кухо „цамбурррр”. В паниката, породена от гледката как краката ми потъват в канал и се отдалечавам от стъпалата, на които вероятно съм се хлъзнал, видях в последния момент белият надпис „Канон” на черната връзка, която трябваше да бъде около вратът ми…

Не се замислих за това, че по-голямата част от тялото ми е във вода, а веднага посегнах към връзката, тъй като апаратът потъваше много бързо и имах чувството, че скоро ще го изгубя от поглед. Хванах я и го издърпах от водата, а някъде в този момент установих, че, някак си, не знайно как, трябва и да се издърпам от водата.

Със свободната си ръка хванах стъпалото, предназначено за качване на лодка и се надявах да не се хлъзна, поради наличието на водорасли навсякъде. Захватът беше стабилен. Не мога да обясня как с една ръка набрах цялото си тяло и се изтласках извън водата, докато с другата държах дигиталната камера над водата, но успях.

Втората мисъл, която ме споходи, е че не знам къде е HTC-то ми. То поне е водоустойчиво, помислих си, а и вече е преживяло какво ли не. Бръкнах в джоба си и установих, че е там. Единственият проблем беше, че бях във водата до кръста, т.е. мокър е…

Първата ми задача беше да разглобя камерата на съставни части и то колкото се може по-бързо, а после и да подсуша уетфонът. Готово. После влязох в първия ресторант, почти целия подгизнал и помолих за парцал, с който да забърша колкото се може по-голяма час от техниката. Изгледаха ме странно.

Не ми беше особено интересно да гледам как в обектива ми има водичка, а тялото се напишква където и да го поставя, но някак си го преживях.

Натиках частите от апарата в двете си ръце и тръгнах да си взема раницата от Фернандо, хазаинът ми. Трябваше да измисля как да го помоля и да се изкъпя. Последните ми чисти дрехи бяха на мен, т.е. трябваше да си облека нещо не толкова чисто. Ъх…

Тръгнах по централната улица, тъй като вече не бях на вълна приключения и се опитах да се слея с тъплата. Да, ама не. На всяка моя крачка се чуваше джвак-джвак, а и носех камера на части в ръцете си – i mean, who does that???

Остана ми да се насладя на честта да бъда най-голямата атракция на сред Венеция – мокър до кръста ден след голямото наводнение, когато вече всички бяха сухи.

Свикнал съм хората да ме гледат и да ми се присмиват от тинейджърските ми години, когато бях с дълга коса в провинциално градче, ориентирало културата си около чалгата, мутрите и проститутките – крайно нетолерантно към различните.

Насладих се на всичкото това внимание, тъй като улиците на Венеция наистина са претъпкани, та даже се и усмихвах на по-красивите момичета.

Задникът ми е мокър, и к’во?

Тъй като целият ми панталон придоби няколко нюанса мрачност, или по-скоро, мокрост, не изглеждах като напишкан. #win

Оставях мокра следа след себе си.

Когато обаче задуха ветрец, усмивката ми буквално смръзна, защото температурата беше около 8 градуса, а аз бях подгизнал. Мда, определено трябваше да побързам.

Погледите на хората, вперени в мен, вече не ми правиха впечатление – дори и тези, които откровено си ме съжаляваха. Аз съм боец и трябва да продължа борбата за сухота.

…когато пристигнах при Фернандо и му обясних какво е станало, той се нави да ме изчака и каза, че повечето хора, които падали в каналите, умирали, тъй като лодките ги газели. Почувствах се една идея по-добре, защото…ами, защото още можех да чувствам.

Лодка да ти мине пътя – венецианско проклятие.

Изкъпах се, облякох се, постоплих се, обаче това не променяше факта, че шибаните ми конвърски бяха мокри и смърдящи и с остатъци от водорасли по тях. Минутки по-късно, взирайки се в задната част на мокрия си панталон, осъзнах, не е питайте как, че през цялото време съм ходил с водорасли по…двата задни джоба.

Ех, живот, какво да го правиш, ако не да му се радваш – възкликнах на себе си с всичката възможна ирония по силите на един почти потънал човек, почти буквално.

Трябваше да обясня на хоста ми в Падова – последната спирка от пътешествието, че ще закъснея, да речем, поне един час.

Във влакът към Падова, който хванах буквално в последния момент, дори бяха затворили вратите – натиснах копчето и се шмугнах, естествено, без билет – обяснявах на бабката срещу мен как съм паднал в канал. Както италианците не говорят английски, така от 6 реда седалки назад някой попита: „Ама, Вие, наистина ли?” и тогава, обръщайки се, усетих как всички са слушали историята ми. Забавлявам цял вагон – оutta boy.

Надявах се да не мине кондуктор, тъй като не ми остана време да си купя билет, а мисля, че нямах и пари за такъв – беше въпрос на късмет дали ще проработи картата. Естествено, кондуктор не мина.

Все си мислех, че трябва да отбележа някак си края на приключението, да го полея – ако мога така да се изразя…

…и тогава си рекох:

-          -Много хора посещават Венеция, но колко от тях падат в канал?

The end.

В памет на един Канон…

 Requiesca di pace, Amore mio.

When in Venice

Ден..между 7 и 8 - не съм сигурен още. Предстои разследване чо случая. От долу-горе толкова дни съм из улиците на Италия...

...И този влак пристигна прекалено бързо. Искаше ми се да поостана поне още час-два на закрито, топло и приятно...

Умора... Не съм спал поне от 20 часа, и ме чакат още... Не знам. Истината ли? Ами, както и да го погледнеш, не мога повече. Но това не е от значение.

Венеция, Санта Лучия. Тук съм. Тук съм, но ме няма. Харесва ми, все още..

Трябва да взема решение дали да прекарам  две вечери по венецианските тесни улички, или да прекарам само една, а на другата, срещу 18€, да спа у непознат срещу обещание за самостоятелна стая, кафе, закуска и...10 минути от Гара Местре, които в последствие се оказа половин час.

Проблемът - 20€ са всичките ми пари + карта, която вчера на два пъти отказа... Не мисля, че е разумно да пробвам да прекарам 48 часа с 20 евро по улиците на Венеция, но ако успея...

На пук на умората, на пук на натоварването, на пук изобщо на тялото и нуждите...

На границите на възможното, отвъд границите на разумното.

В дъжд и студ, като един истински хайдутин, безстрашен... Да, бе, да.

Ще спа у Фернандо, чиято фамилия не мога и да си представя, че мога да изпиша или произнеса, предполагаем индийски произход и...no further data delivered.

Към него ме препрати couchsurfer, която каза, че е nice, open-minded  massage therapist. Те всичките са open-minded, но това определение, поради наличието на субективизъм и други подобни фактори, не винаги позволява толерантност в границите на приятността.

Санта Лучия - централната гара. Реших, че ще прекарам тук следващите пет часа, защото  е полунощ и когато има отворен бар - тук кафенетата се наричат барове - ще пия капучино и нататък е лесно. Да, ама не. 10 минути след като седнах, един карабинер каза нещо на италиански и по думите разбрах, не ме питайте как, че трябва да се чупя...

Стоя и се чудя, чудя се и стоя, силен ли съм колкото ми се иска, или съм обикновен.

И двата крака ме болят при всяка стъпка, в някоя или няколкло точки, но е преудолима болка. Чудя се какво ли щеше да стане, ако не беше.

Тръгнах. Трябва да продължа. Поредната нощ на улицата - чудо голямо. Не ми е за пръв път.

Още с излизането и минаването на първия мост, вече краката ми бяха, отново, мокри. Усетих студа и с най-безчувствените си части на тялото.

Брули ме дъжд. Онзи дъжд, на който винаги съм се радвал... Не сега, приятелю, сега спри.

Знаех, че ще се изгубя. Дори тръгнах с тази идея. Тук посоките наистина придобиват свой живот, като например - не можеш да вървиш в една и съща посока за повече от две минути.

Вода се плиска от всяка страна и звука преобръща червата ми всеки път. Всеки...

До този момент не осъзнавах колко много я мразя тая проклета вода, как ме дразни, че е навсякъде и...

Вятърът трещи външните прозорци, плъхове се разхождат из краката ми, а тялото ми, под натиска на раницата и безсънието - подава оставка за пореден път.

Няма кой да ти я приема, приятел, продължаваме.

Мракът е толкова плътен, че ако единия ми крак тръгне без другия, изобщо няма да го забележа.

Няма пукнат човек, нито кучета, нито котки. Само плъхове. Реших, че по погрешка съм попаднал на снимачната площадка на хорър филм, и това всъщност не е Венеция.

Студът...от страх бях забравил за него. Трябва ми бар. Незабавно.

Не исках да зная колко е часът. Лутах се. Уличка, вода, мост. Уличка, вода, мост, вода.... Приближавах се до всяко едно светещо място, но нищо не работеше. Започнах, полека-лека, да се услушвам за убежище.

Любими са ми тия банкомати, които са на закрито, в стая.

Бар! О, да. Доближих се веднага, свалих едната от двете си качулки, за да изглеждам по-малко бездомен, отколкото съм. И натиснах вратата. Май правя нещо грешно. Пак я натиснах. Та вътре имаше хора, мамка му.

Изнервих се допълнително. Агресия - това със сигурност щеше да ме спаси временно.

Мислех си и за бензиностанция, но на острова няма път за коли. Само за лодки - после реших да се навра в някоя лодка и да се загърна с покривалото.

Сигурно съм вървял поне час, полу-безцелно, проверявайки всяка светлинка.

Бар. Да! Шансовете ми за оцеляване се възстановиха. Сега само трябваше да приемат карти, и тя да не откаже като вчера. Знаех, че няма 6€ в картата, но можех да си опитам късмета с по-малка сума.

Проработи. Спасен съм. Чаша червено вино, и съм там...

40 мин по-късно дигнаха последния стол до главата ми. Fuck...

Предадох идеята, че има шанс да не съм на открито, но възстанових малко температура на тялото, та, нека намерим тая Академия - едно от двете места, където се пресича големия канал.

Ако искаш да навлезеш в сърцето на острова, следвай посоки Академия/С.Марко. Ако искаш да се разкараш - Феровия.

Посвикнах с водата и дъжда спря, а плъховете ги беше страх. По-късно имах шанса да наблюдавам как един плува в канала.

Започнах да снимам, тъй като имах някои идеи, дигитален апарат и време за унищожаване. Outta boy.

Мисля, че направих най-добрата снимка в живота си. Не, сигурен съм.

(псевдо)Артистът в мен се събуди, а и обстоятелствата бяха на моя страна. Aggainst the odds - my thing.

Неусетно стана 4 часа и вече бях уверен, че почти е свършило. Започнах да надушвам миризмата от пекарните - всеки бар сам произвежда т.нар. си брьоши, т.е. кроасанчета.

Най-накрая намерих банкомат. Набързо се шмугнах в стаичката, но не се задържах много, тъй като в момента, в който спрях да се движа, тялото започна да се отпуска, а не можех да си го позволя.

30 мин по-късно отново бях в движение - с тези мокри обувки работната температура на тялото ми беше единствения шанс.

Минавах някакви мостове, озовавах се къде ли не: мръсотия и мизерия, уникални гледки от брега, гаден вятър и...романтика във въздуха.

-Значи затова Венеция е Венеция, - помислих си, когато пред мен се разкриха невероятни светлини. Обожавам светлини.

Определено се върнах към живот. Реших да се запътя към гарата и да подремя 10-15 мин в някой влак, преди да тръгне.

...Обаче съм задрямал и влака е тръгнал. Събудих се панически, докато спираше. Местре. WTF, слизам.

5:30. Отворен бар, файнъли. Уно капучино пер фаворе. Ееее, брьош чоколате, си? Грацие, синьор. Прего

Не знаех повече италиански, но не ми и трябваше. Сега единственото, което остава, е да не заспивам следващиге 5 часа...

След третото капучино в различен бар, картата ми продължаваше да работи. Майка ми е съумяла да прати нещо насам. Към 8 изпече невероятно слънце - за 4 месеца в Лондон се научих да се радвам на всеки слънчев лъч, сякаш е последен -  имах повече желание за живот и тръгнах обратно към Санта Лучия, която е на 10 мин от Местре, което все още било Венеция.

На светло изглежда по различно. Но и пълно с народ. Прииска ми се да е нощ и празно, отново. Реших да отида до Сан Марко.

Венеция обаче бавно и сигурно се наводняваше. Като пристигнах на площада, все още имаше сухи части, но не задълго. Беше атракция - за тия с ботуши. За Добчо, уви, беше трагедия. Щастлива такава. Отне ми над час да намеря уличка, която не е наводнена и през която да се измъкна и да потегля към Фернандо, дъ индиано сейвиър...

Девети ден, всичко е към своя край, доволен и задоволен сън. Ден девети, Добрин е добрети. Дали защото спах 16 часа, или защото се сабудих от самосебе си, без някой да ме притеснява - нещо, което не ми се беше злучвало през последните 8 дена, не знам, но е хубаво. Днес мога да правя всичко. Буквално. Е, всичко, което не включва пари, защото ми останаха около 5,80€, от които 5 ми върна невероятния ми домакин, който ми дължеше 2, но това е друга тема. Ходейки и пишейки, изпуснах Венеция Местре. Да, и аз още не съм сигурен как това се случи. Понякога толкова се унасям...

Сега съм по улиците на Венеция, защото мога, защото нищо не ме спира, имам и времето и въможността. There's no place i'd rather be. Нямам нищо конкретно за правене/гледане, защото вчера изринах всичко или поне възможното и най-вече това, което не изисква плуване of some kind.

Красиво е. Не конкретно мястото, а това че съм отпочинал и наистина мога да се насладя, без да се притеснявам как и къде ще прекарам нощта. Венеция има своята приятност и през деня, въпреки гъчканицата и наводнението. Единственото, което се изискваше от мен, е да приема този дар , защото съм далеч от идеята, че заслужавам всичко това...

После се обърнах към водата в джоба си, San Benedetto, която тук, естествено, е почти без пари: "Можеш ли да останеш на мястото си през следващите няколко часа, или поне, ако решиш да падаш - да ме предупредиш малко предварително?"

Някъде из улиците, докато обикалях, чух много приятна музика, която просто допълни настроението ми. Пуснах няколко монети на мъжа с китароподобния музикален инструмент - почти всички, които имах, но без да се двоумя - беше много добър. Реших да послушам малкo, но явно децата бяха свършили училище, защото шумът, който създаваха, разруши уникалния момент.

Тогава си помислих, че пълното щастие, както всичко останало, е достатъчно да трае и само няколко секунди, стига да си в състояние да го оцениш. Ясно е, че в следващия миг ще изчезне, но не за това живеем, нали така?

...гледайки и аз не знам какво, забелязах жена , на около 50, надвесила се над прозорчето си. Тя ме погледна и аз веднага извърнах поглед - рефлекс, с който не се гордея. За секунда осмислих ситуацията, обърнах се и й се усмихнах, просто така...и тя ми отвърна с още по-изразителна усмивка.

-Значи така изглежда щастието - помислих си.

После се подхлъзнах, и паднах в един канал.

to be continued

the season of sorrow

‘’ Suffering is one very long moment.”

От съседната стая се чуват заваляни думи - алкохол и сълзи - мъката на един 40 годишен мъж. Мъж, който обикновено мълчи и таи всичко в себе си, защото там е по-добре. Един мъж, чието самотно ежедневие започва в 4 сутринта и винаги свършва с ракия и салата.

Тя избра да работи в друг град и не му се обаждаше. Той бе мълчалив, защото това подсилваше спокойствието му и защото всичко му е ‘наред’ и си харесва отегчителното за някои, еднообразно битие. Спокойствие, нарича го той. Неговото спокойствие.  Онова, което остава, когато си с някого повече от 20 години и си знаете всеки навик, всяка малка подробност. Не сте си интересни, не си говорите, не си разказвате…

-Толкова я обичах…

И този мъж сега плаче на рамото на най-добрия си приятел. Плаче, сигурно за втори или трети път в живота си. Защото жена му го е оставила. Защото изведнъж, от нищото, неочаквано за него- затварящия очите си пред скуката, пред нейното (не)скрито недоволство, защото жените все така правят- тя му съобщава, че няма да се върне вкъщи, че не иска да го чува, дори да го вижда. Дъщеря й си има собствен живот в София, тя вече също е самостоятелна. Изживява онова, което е трябвало да изживее преди двайсет години. Втора младост, както биха го нарекли романтиците. Критическа, както се казва for real. Незадоволена, отегчена, изтощена, празна, спомнила си, че вече не е на 20 и е изгубила най-хубавите си години, за да бъде с един човек, който я приема за даденост... и отблъснала много други заради него... Най-накрая събрала смелост да вземе живота си в ръце, тя унищожава едно цяло, към което дълго време е принадлежала, но и което я е уморило до състояние на ментална несъстоятелност.

Той казва, че е знаел не от вчера. Казва, че е имал възможности, но никога не й е изневерил. Пита какво толкова е направил, че да му изневерят.  Толкова чист, толкова наивен, толкова голям и силен, а всъщност толкова слаб...

Родителите ми се опитват да му помогнат. Мама изпозлва обичайните женски успокоителни думи, татко е в недоумение и несръчно се опитва да разбере какво се случва и да го успокои, а всъщност го разстройва още повече.

А той всъщност е знаел.

През всичкото това време е усещал е нещо,  докато един ден, сам, пак сам, отхвърлен и то по един брутален начин, насред пътя, изоставен, не си го признава пред себе си. Страданието става осезаемо и реално, а не приглушено в слепотата на ежедневието, на бита. Самотният бит. Понякога хората избират сами да затворят своите очи и се преструват, че реалността не съществува. Бягат от нея, за да запазят и малкото, което им е останало – спокойствието. И ако той е можел да се примири някак с нея, тя не е могла да се примири с примирението му.

‚We cannot divide it by seasons‘

Не можем, но е есен - ранна, не астрономическа, а душевна. Септември. Падащи листа и тъмни облаци. Аромат на влага и чистота. Аромат на приближаваща смърт, вярно- красива, цветна и уханна, но все пак смърт. А и идва зима... Самотна, без никой, който да те стопли,  да ти направи чай или горещ шоколад или просто да се гушне до теб. След толкова много време... Тя ще изчезне там, а той ще си остане тук – мястото, което някога е било дом на две сломени души, сега са просто четири стени и спомени за тишина, която вече няма да е споделена. И това е.  Край.

‚With us time itself does not progress. It revolves.'

Не е първият, нито последният на когото ще се случи. Едно от последните здрави социалистически  семейства, които познавах и давах за пример, се разпадна. Остана моето. И всички те - жертви на едно тягостно време, на история и глупави нрави, ‚морал‘ и изветрели ценности, когато хората са се женели, за да правят деца или са правили деца, за да се оженят, на по 20 години, че и по-малко- сега теглят. Теглят много. И го показват- не с думи, не с нравоучения, защото те все още си мислят, че са били прави - а с грешките си на своите деца,  какво да не правят.  Децата се учат от грешките на родителите си или ги повтарят. Получават свобода, която техните родители не са имали.

‚Каквото е било, то е и сега и каквото пак ще бъде...‘

 А нима и моето семейство е перфектно? Нима тук ги няма безсловесните вечери, мълчанието, подхвърлянията, безразличието, отегчението? Нима тук я няма липсата на желание да се целунат, да легнат в едно легло, да правят неща, които карат децата им да се мусят, защото те са родители и не би трябвало вече да го правят?! И тях ги държи навикът, и тях ги държи чисто приятелската обич и близост. Не страст, не желание, не силно сърцебиене, не скрити погледи и усмивки, не тайни докосвания, романтика,секс...

‚The paralysing immobility of a life every circumstance of which is regulated after an unchangeable

Pattern‘

-Тя не ме обича. Какво мога да направя?...

ТО винаги се случва. Пример, след пример, след пример. И ние сме зашити, вкочанени, вледенени, закрепостени в шаблона. Никой не може да избяга от шаблона.... Това е вселената на човека. Това е крайността на безкрая. Това е краят на осъзнаването, на търсенето, на разбирането. Това е... И да искаш, и да не искаш, следваш шаблона. Опитваш се да знаеш типовете хора, да знаеш какво да очакваш и никой с нищо да не може да те изненада. Учиш се от грешките на другите само за да станеш сам безгрешен. Само за да се окажеш единственият безгрешник в един грешен свят. Е,и?! И да го осъзнаваш, какво можеш да направиш? Хм?

‚For us there is only one season, the season of sorrow‘

/Този текст не е мой, а принадлежи на автор, който изрично отказа той да види бял свят, затова го пускам тук. :)/

кошмари и рози

Помня когато всичко беше забава, кошмари и рози. Помня и се възхищавам, защото и аз като вас знам, че всичко е преходно, че човек съществува истински само около границите на въображението си, и че очите служат за заблудо-приемопредаване.

А ми пречеше. Да седя, да слушам, да чета, да малоумствам дори, ако щеш, наум и на глас - все по-затихващ откъм смисли и гръмък откъм нескрито обществено разочарование.

И аз като многото все си мисля, че нещо не ни е наред, обаче после го погледнах от другата страна, подбутнах го - не мръдна - зачудих се и усмихнах, знаейки, че никога няма да я разбера тая маса, за която всички говорят и същевременно никой не е част от нея.

Та бях тръгнал в друга насока, а се оставих жертва на собствените си (без)мисли. Тръгнах и спрях, да се поогледам, дали всичко е същото и реших, веднъж и аз, като онези митични същества мъжете, които по презумпция са непоклатими и непоколебими, силни, истински - да кажа обратното.

И повярвах в него.

После стана пак едно такова забавно и приятно, също като в спомените ми. Наречи го кошмар, ако щеш...

insanity

На място, където никога нищо не е същото за повече от миг, обикновено сериозностите  са ненаети. Толкова е сюрреалистично, че имаш чувството, че представата ти за мястото всъщност го определя и когато тя се промени, то се променя с нея. В един момент светлината е много, а  секунди по-късно едва виждаш.  Всъщност самото определяне не е толкова важно – неопределено е.

На това място идеите са хора, а хората, такива каквито сме свикнали да щъкат напред-назад, няма. Сякаш стъпваш по повърхност, която не можеш да усетиш, но си убеден, че е твърда, въпреки, че понякога имаш чувството, че си стоял на по-високо само до преди миг.

Никога не знаеш къде си, но не изпитваш и нужда. Няма часовници, няма счетоводители - чисто е. Всичко, което те вълнува, е това, което създаваш. Защото това си ти.

Не си сигурен дали си едно цяло или милиони разпръснати частици, които си играят в условният пространство-времеви континуум.

Там няма такова нещо като думи или говор, защото не ти трябват. Ти си сам с чистата си мисъл, която не се чувства рамкирана. Няма обстоятелства. Няма и лелки, които да те питат какъв ще станеш като пораснеш…

Съществува само търсене и преоткриване. Нови светове, нови реалности, нови чувства. И така до момента, в който не отвориш очи и правейки това ти губиш всичко.

Излишна логичност

В последно време да чувстваш е едно от най-сложните неща на света. Толкова сложно, че чак като ми се случи и се чудя какво става и дали не съм болен. Меря си температурата, нали, пия чайче, краката в леген с морска сол. ОК съм.

Нещо обаче сякаш не е както трябва.  В този ред на мисли чувствата са малко като въшките. Ама не точно.

… то е – има го, но сякаш безплътно. В смисъл такъв – виждаш го всеки ден или поне го бълнуваш, усещаш го, взаимодействате си, имаш обратна връзка – отговаря ти в whatsApp-a. Вярно, малко се инати, но да си максималист в свят на глобално мозъчно затъмнение е по-скоро нестойностно. И като такова ,ако примем, че вече съм го приел, си е мое и си го обичам.

То пък да обичаш в днешно време какво е, нали? Мамата си е…опа… Трудоемко, да, това исках да кажа.

Какво обичам точно, не съм сигурен. Дори не знам дали съществува. Би трябвало – споменах за whatsAppa-a, нали? 

Пил съм си хапчетата, ако това се чудите. Не е това. По-страшно е. Обсебващо е. Поглъщащо.

Кара те да поставиш под въпрос цялото си съществуване, да го обърнеш два пъти, като по средата на първия го изтръскваш да видиш какво ще падне, да се събереш пак, след като си се разпилял и да се усмихнеш, знаейки, че знаят за кариесите и пломбите ти и асиметричността в долното чейне…

Всъщност си гол. И те гледат.

…и не ти пречи, напротив, харесва ти. И го обожаваш. И не можеш без него. И не искаш да вярваш, че си живял толкова време, без да чувстваш. Размекваш се.

… и си казваш НЕ, това не е възможно. Минаваш в защита и започваш да отблъскваш. Аз да чувствам, да бе, да! I’m not buying it! И се объркваш, объркваш и чувството, то се променя, ти не осъзнаваш...

…после почваш да му се молиш да се върне, но за мили думи вече късно е. Мъчиш се да заспиш, защото знаеш, че ще се срещнете в съня ти, но не ти се спи, а вместо да се приспиваш поставяш всичко на лист хартия, за да видиш…

Да видиш какво? Че си влюбен? Влюбен в какво?

И тогава осъзнаваш, че всъщност не можеш да го видиш. Да, знаел си го и преди, но знанието е най-отвратителното успокоително, което някога е било поставяно под екзистенция. Докато не отвориш сърцето си… Не буквално, разбира се, би било страшна гледка да ровичкаш през гръдния си кош – или по-лошо, недай си боже – през гръбначния стълб и да търсиш онова тупащото, да го…. СТИГА!!!

Крещиш и се мяташ, откачаш, не искаш повече нищо, а какво си искал всъщност, не искаше ли това?

…мхм…

Виждам те. Ти си тук, при мен.

Някъде.

Усещам те.

Обичам те.

Остани.

Не искам да съм сам, отново.

Ще направя всичко, което поискаш.

Ще чувствам.

Не, няма да изхвърля боклука, затова, мисля, че се разбрахме вече!

Добре де, може и да го изхвърля, само остани…

cantfindthetitle

В един паралелен свят, където хората са най-доброто, което могат да бъдат, без това да е лошо или негативно за никой друг от съществуващите, аз бих бил водопроводчик – не заради облагите, които получават, когато са полегнали, а лятото домакините са с поли, а заради това, че се занимават с нещо смислено – проправят път на водата към хората.

Там никой никога няма да остава разочарован, защото никой няма да знае що е то разочарованието, но ще са чували за него – един вид митично чудовище, иначе няма да оценят всичко останало.

В този свят, разбира се, не че няма да има корпорации, просто те няма да се занимават с пари, а с парцали – ще чистят. Винаги съм си го представял: мъже и жени в костюми, супер сериозни и бързащи да стигнат до мястото, което днес  трябва да се изчисти. Там хващат по един парцал или стирка, нашмулват едни силиконови ръкавици и започват. И бездомниците, за които се прави всичко, са един вид супервайзери и им казват: „Тук има петно, там остана малко паяжина” еtc etc.

Дааа, красота. На смартфоните не им падат батериите, интернета не свършва никога и винаги е бърз, а Ментел ти почистват къщата, за да използваш услугите им. Разбира се, най-лоялните клинети получават и бонус – безплатен водопроводчик.

заглавие

-Вярваш ли в чудеса?
- Животът ми си е чудо сам по себе си.
- Значи вярваш.
- Не съм казал подобно нещо. Вярата е за слабите.
- Последният път като проверих нямаше и 60 кила.
- Не ме приемай буквално.
- А как?
- Небуквално.
- А, да, прощавай, че не се сетих.
- Хората обикновено не се сещат, простено ти е.
- Хората имат пълно право да не се сещат и да остават неразбрани, какъв обаче е твоя проблем?
- Че трябва да се занимавам с хора?
- Не харесваш хора?
- Харесвал ли съм някога?
- Може би?
- Може би не.
- Ами… жените? Те не са хора, нали.
- Хора са и още как. Като такива обаче, те са непостоянни. Усвоили са най-лошото у един човек.
- Никой не е вечен, съответно постоянен.
- Ти и твоята евтина мъдрост.
- Ти и твоята прескъпа арогантност.
- Живот, какво да го правиш…
- Да го живееш, примерно?
- Ти и да не го живееш, пак там.
- После не бил песимист!
- За жалост, напоследък оптимизмът придоби много песимистични измерения, дори и за реалност като тази.
- Реалността е нещо, което лесно се манипулира.
- Но понякога ти писва.
- Хах! Защо не ти писва да ядеш?
- Писнало ми е и още как! Просто нямам друга алтернатива, все още. Никой не е избягал от природата си. Не и жив.
- Ами, давай тогава да се гътваме!
- Прекалено лесно е. Трябва ми нещо по-смислено за справяне.
- А-ха. Ти и твоят вечно обягващ смисъл.
- Смисълът, приятелю, е нещото което, ако не ги бяха излъгали така брутално за светия граал, щяха да търсят тамплиерите и да измрът от скука. Всеки век има нужда от своята утопия. Стига глупости, кой раздава?

БДЖ част…поредната

/Всички съвпадения с реални особи са напълно случайни и по-скоро фиктивни. Историята е базирана на действителен случай./

Един слънчев ден в София, европейската столица на РБ (щото има и неевропейска – Перник), прекалено слънчев ако трябва да бъдем обективни, едно момче реши да използва услугите на Българската държавна железница (а.к.а БДЖ).

Спирайки се пред мръсната не само на пръв поглед, но и на втори, трети и всеки следващ, то реши да си купи билет преди да е пипнало някаква бактерия. По най-бързият начин се ориентира към свободната каса или поне тази с най-малко пенсионери, извади си картата за намаление – защо иначе човек би използвал държавната железница, ако не заради тия 50% - и най-учтиво помоли касиерката за билет до Сливен.

Качвайки се във влака, вече припотен поради 20-те килограма багаж, които мъкнеше от Овча Купел насам, нашият герой се зарадва на късмета си, тъй като съдбата му бе отредила приятни съкилийници, които да го придружават по време на мъките.

Влакът беше „Чайка”, но тъй като във Форскуеър имаше регистриран някакъв друг влак със същия маршрут, само че наименуван „Слънчев Бряг”, се чекна на него. Младежи, какво да ги правиш, този чек-ин вече за нищо го нямат.

По някое време влакчето е потеглило, но Добрин (така се казва момчето), бидейки отнесен в историята, която се четеше на електронния му четец, изобщо не усети този момент. Учуди се, че минава много време, а не му се доспива. Обвърза тази странност с жегата.

Всичко вървеше добре и се движеше по график, което много изненада Добчу, обаче не щеш ли, на една забутана гара, на име „Твърдица”, кондуктора алармира, че имало авария и влакът ще стои тук поне един час.

-Ухаа, цял час – каза си Добрин, който по случайно стечение на обстоятелствата има Баба в Твърдица и е родом от там – Ще прибягам да видя баба за 5 минути. Извинете – обърна се той към кондуктора – Сигурно ли е, че ще постоим тук? Имам ли поне 10 минути?
- Имаме поне час.

И той хукна безгрижно, оставяйки багажа си и всичко в купето. Все пак взе телефонът си, защото не обичаше часовниците, а трябваше някак си да отмери тези 10 минути.

Щастлив, че е получил тази невероятна възможност от съдбата и прекарал страхотно 5 минути с роднините си, Добрин трябваше да преживее разочарованието, което го сполетя инстантно, когато, връщайки се към гарата, той някак си забеляза, че влак няма…

-Олеее, тия к’ви са простаци. Как можах да му се вържа на тоя, че влака ще стои. Ама и аз каква съм шматка. Т’ва в днешно време да нямаш вяра на кондуктор – мъмреше на себе си, докато набираше майка си по телефона. – Ало, Маме, слушай сега много внимателно. Като пристигне влака, качваш се в първи вагон и сваляш сак, фотоапарат и раница + нук от място 94, защото аз съм в Твърдица, а влака тръгна без мен.

Следващото нещо, което в паниката си реши да направи Добчиту, е да тегли една майна на ръководителите-движение, защото някой трябваше да е виновен и този някой нямаше да е той. Не и този път. (виж тук). Ръководителят-движение пък се оказа познат, видиш ли, бивш приятел на майка му, на който Добрин така или иначе беше понабрал в последните няколко седмици.

-Сега да го убивам ли, да го моля за помощ ли…

Той обаче се усмихна и някак си през зъби изсъска, че, нали, така и така, кондкуторът го е изментил и е останал без багаж, документи, е-четец, dslr и т.н. От кабинката в Твърдица веднага потеглиха инструкции към влакозанимаващите се неинтелектуалци и всекупно взеха решението да свалят багажа на Клетника на Шивачево, от където той с пътническия ще си го вземе.

Момчето си помисли, че е много жалко, че няма багаж като на Ринсуинд, който да го следва навсякъде и от време на време да поступва лошите кондуктори. Интересното беше, че в живота на му са се намесвали много неща, но сякаш не би се притеснил толкова при евентуалната загуба на жена/съпруга, колкото при идеята, че губи нук, канон и два чифта конвърс. Дори не се сети за документите си, които …

Както и да е, на Шивачево момчето се запозна с багажа си, но се оказа, че скоро няма да тръгнат и ще почакат доста. Реши да си уплътни времето със снимане.

ze result

Някъде по време на второто или третото ясно забележимо отчаяние, което беше в процес на преизписване на лицето на Добчо, някой мина и забра всички от гарата със страхотната новина, че ще скокнат до Чумерна (т.е. спирката след Шивачево).

-Якооо…

На Чумерна, за ‘голяма’ изненада, пътническия влак се изравни с „Чайката” и тъй като псевдомомичето имаше билет за „Чайка” с място, реши да се върне и да види приятната си компания от купето и да им разкаже на бързо какво се е случило с него.

Влакът тръгна сравнително бързо, а из купето се носеше нескрито недоволство от железницата и някой дори спомена, че ги съботирали, за да ги приватизират. По едно време израженията на всички се скапаха, тъй като дружно установиха факта, че минават покрай свинеферма, от която се носеше неистова миризма, а в тази жега би било самоубийство да се остави неотворен отвор и съответно… Да, знаете как е.

-Ако искате животът Ви да стане интересен, просто се качете на влак. Удоволствието е гарантирано – не пропусна да покаже завидното си чувство за хумор Добрин.

И точно когато си помисли, че ужасът за деня е приключил, на слизане от влака трябваше да стане свидетел как едно възяко цигане, мъжко момче, бе гримирано и облечено като проститутка и се отъркваше в два други магнала.пдф, а страничен наблюдател ги снимаше за фейсбука…

Тhe end.