31.03.12 г.

mirrorism

Много болка. Навсякъде. И тук и там. И по средата. Ако махнем изкуственото и жалките си опити да се залъжем, че правим нещо и че даваме/получаваме, и чрез това сме щастливи, може и да се доближим до някоя и друга истина. Като например тази, която не е по статистиките, не е в интернет, не е и в телевизионния екран, драги зрители, както се обръща към аудиторията си един плешив дегенерат.  Това, за което се опитвам да пиша, е вътрешната истина, до която се стига само по трудния път…

Мястото, където не си премълчаваме колко сме се издънили, изложили, изхабили през живота си. Забелязвате ли, че повечето кофти глаголи  започват с представката –из? Мястото, където сме честни и откровени към себе си, защото си го дължим, но въпреки това, ние продължаваме да поддържаме някакъв друг тип съществуване, почти противоположно на това, което чувстваме. Сякаш правим точно това, което не искаме вътрешно, но което искаме да изглежда правилно и всички да мислят колко сме готини, а всъщност сме една смесица от изветрели страсти и заленяло чувство за нормалност.  

Не, не говоря за политиката, която струва колкото изпражненията ми, ако не и по-малко. Не говоря за обществото, което е ако не резултат, то предпоставка за предното изречение. Не говоря и за моралната деградация, консуматорството и корпоративната алчност, които по някакъв начин се сляха и родиха продукти, които при всяка една друга реална нормалност биха били отхвърлени на секундата, но в сегашната – те са хит/тренд/мода. В каква точно посока се движим – нямам си ни най-малка представа, но имам това вътрешно усещане, че е неправилна. Но ние сме окей с неправилното, даже го обичаме, превърнали сме го в от неприятно в „яко” и така, докато се появи нещо по-неправилно, съответно „по-яко”.

  With everything happening today
                        You don’t know whether you
re coming or going
                                         
               But, you think you’re on your way”

Имам това вътрешно усещане, че не искам децата ми да стават свидетели на това, което дори и да искам, не мога да заобиколя. Съответно спрях и да се опитвам, а по-скоро започнах да го бутам, белким се размърда малко.

Бих го характеризирал като фалшиви претенции, но ако трябва да се доближа до някакъв смисъл, ще избера думата лицемерие. От там тръгва всичко, по мое скромно и подведено понякога мнение. Лъжите, подвежданията, ножът в гърба, сриването на „авторитета”,  избутването от ръба и т.н. Защото ако днес се появи чиста душа, откровен и достоен човек, всичко ще го нарекат „Идиот”. Всички ще го вземат за луд и полека-лека ще го затрият. Защото болшинството, макар и поотделно приятни индивиди, не харесват различните.

Днес всички са различни. Няма еднакви и въпреки всичко говорим за „всички”, сякаш такъв термин е възможно да съществува. Реално погледнато, на пук на която и да е красива логика, има образования, които обединени от общите си желания за просперитет, оцеляване, задоволяване на капризи и прочие, мутират в отбор, временно, докато всеки си получи свеото и прецака другарче, но както някой някъде е загатнал, няма по-постоянни неща от временните.

Ежедневието ни е пълно с примери, които могат да бъдат добър учител, но вече малко са хората, които още имат желание да се учат. Повечето са решили, че са готови и няма какво повече да научат, въпреки че като се приберат вкъщи, когато останат сами, са с ясното самосъзнание на мижитурки, затова посягат към алкохола/колата/цигарите/сладкото или каквото там им дава минутка спокойствие и влизат в интернет/пускат телевизора/четат книга – каквото там правят, за да не мислят за реалността и реалното си АЗ. Изневеряваме на себе си и на мечтите си, не ли?



Бягаме, какво да правим? Мислим си, че се изправяме срещу проблемите си, че се доказваме, че се борим, а всъщност пропиляваме все повече възможности за нещо истинско. Стигнали сме до там, че едва ли не, можем да сме щастливи само, ако правим нещо, което сме видели, че правят щастливите хора и го приемаме за свое, още от деца, и благодарение на това „фалшиво” чувство ние продължаваме.

Единици са тези, които търсят нещо, било то себе си или истината за себе си, и колкото повече напредват в търсенето си, толкова по-малко причини имат да съществуват, но по-истински сякаш.

Човек трябва постоянно да прави нещо, да се труди, да е зает, в противен случай, ако разполага с времето си, може да започне да мисли… не дай си боже!



25.03.12 г.

Idiowhat


В причакване на Годо


Някои хора, поради хроничното си затъпяване или поради друга някаква неописуема причина, очакват неочакваното. Същия този идиот, чието име няма да назовавам, защото е много вероятно да съвпадне с авторовото, не просто очаква неочакваното, Той го причаква. Разчита на него, защото знае, че ще се случи. Може да не е днес, да не е утре, но ще се случи. Като да очакваш Годо, но без да си чел краят. В началото всичко винаги е по-хубаво, затова ще гледам да се въртим именно около него.

Това му негово състояние, разбира се, е възможно да бъде категоризирано от по-неопитно читателско око, като лудост. Каква точно лудост, това вече зависи от читателските капризи, но ние всички знаем, че лудостите далеч не са една и две.



По-запознатите са наясно, че такова нещо като лудост няма, в смисъл такъв, че нещата не са толкова прости. Човек не е просто луд, просто лудите са едни други същества, на които аз им викам „мега-мазните шибани нагаждачи”. Те се развиват най-често в областта на политиката, поп-фолка и около още 10 000 професии, които няма да изреждам, защото ще изпусна някоя, за която ще ме е яд. За тях е характерно безхарактерното мнение или поне нещо подобно на това, което ще е утре, обаче те са го научили от днес, защото все пак това е единственото нещо, което са усвоили за цял живот – да се нагаждат. Това не е малко, не искам да ме разбирате погрешно, един средностатистически нагаждач ще стигне много по-далеч от един средностатистически интелектуалец, затова можем да сме сигурни. Интересното е, че тези същества, понеже ме е срам да ги наричам хора, умеят до съвършенство да те прецакат, погалят, излъжат, ухажват, каквото там са си наумили да направят, но не могат да свържат две изречения, в които да има определена мисловна градация… но това е slightly off-topic. Както ги нарича един мой кумир – кадърни некадърници. Все още не знам на какво точно се дължи високото им КПД… (сигурно тайно се кооперират с извънземните или доносничат яко на ДС)

Светът се е развил до такава степен, че глупавите са милиони, а не толкова глупавите, са единици, но всеки ден им се натяква колко са прости. Чувал съм за случаи, когато човек без елементарни познания в коквато и да е област, казва на друг, начетен, че е пълен идиот. Всъщност кой може да каже кой е идиот в днешно време? И все пак, нека поне разделим идиотите в две групи – обикновени идиоти и Идиоти с главно И, от по 800+ страници с автор Фьодор Михайлович. (добриневски)

Както и да е, да се върнем на нашия субект балкански, който, видиш ли, причаква Годо. На него никога няма да му мине през ума, че Годо няма да се появи. Той ще се появи. Под една или друга форма. По една случайност, която ненарочно пропусках да случаизирам, нашият Идиот вярва, че всичко е въпрос на форма. „Просто формата е различна” обича да казва той. Като някакъв обсебен фанатик, той не просто си вярва в неговите си убеждения, ами и смее да ги защитава публично. Каква наглост само! Интересното е, че всъщност почти никой не е в състояние да го разубеди. Почти никой също така и не го разбира, но той не се и опитва да обяснява много-много каквото и да е било, понеже го смята за „недостойно занимание за един първокласен лентяй”. Едва ли в нашето малоумно съвремие някой бива на 100% разбран по един и същи начин от което и да е мнозинство. So where is the point?



Кое е добро и кое не, няма никакво значение. Така поне изглежда. Всички сме виждали как някой говори едно, а прави друго, съответно заради такива като тях на приказки се не вярва. Иска ни се да вярваме, че можем да направим някаква разлика, промяна, но можем ли всъщност? (KONY 2012)

20.03.12 г.

Marina


Occupy London Protest (Process) at Finsbury Park

Ходех си, както обикновено, типично в мой стил – без цел и посока, из улиците на централен Лондон, за кой ли път… И без да искам се натъкнах на новия палатков лагер на протеста Окупирай Лондон. А аз си мислех, че след арестите в St. Paul’s ще се откажат… Преди това минах покрай катедралата, но там имаше само един човек, който обясняваше на тези, които се интересуваха за протеста, но не ми и мина през акъла да го попитам къде е сега протеста. Ето, че съдбата отново ни събра, но това е само началото. (клошарска му работа)


Любопитствайки, като абсолютен кръгъл идиот, аз стоях 2-3 минути леко втрещено и се опитвах да осмисля палатковия лагер (сякаш това е възможно). Някакво момиче мина покрай мен и ме поздрави, после навлезе към палатките, доста активно. Помислих си, че е странна, но днес всички сме луди, както по-късно щеше да се окаже в действителност. Повъртях се около някои от палатките, направих малко снимки и тъй като не успях да открия моя приятел от предното ми посещение на протеста, реших да се прибирам.

Точно в този момент обаче до мен дойде същото това странно момиче, поздрави ме отново, пита ме как се казвам и разсеяно започна да се опитва да запали цигара, като ме игнорира със скоростта на светлината. Аз обаче, и без това нямаше какво да правя, реших да си поупражня малко английският, тъй като е много зле. Инстинктивно или може би чисто нагласено, я попитах от къде е. Точно в този момент се случи немислимото. She answered Bulgaria, and I was like “Seriously, which town?” Тя отвърна Велико Търново на прекрасен български, при което аз не се стърпях и й казах, че всъщност съм от Сливен (на най-културен английски). Това промени физиономията й и преобърна нагласата й на 180 градуса. Усмихна се, почти се разплака, прегърна ме и каза, че съм единствения българин покрай протеста. По-късно установих, че тя е сред организаторите, свързана е и с Аnonymous (оказа се, че са МНОГО и се знаят кои са един-други, поне в Лондон),  каза също, че в България имало 3-4 окупатори…



Тя предложи да ме почерпи кафе, бисквити, даде ми вестника Occupied Times и ми предложи литература, при което й показах Nook-a си. Очите и блеснаха, когато видя текст на български (тя е в англия от около 9 години), а и отворената книга беше „Задочни репортажи за България”. Тя се разчувства и от леко неадекватна мина във фаза автопилот. Тогава стана странно, защото тя пак ми предложи да ме почерпи кафе. Интересно, как човек, който живее на палатка само с раницата и дрехите на гърба си, може същевременно да е толкова учтив (и да е българин). Набързо минахме на ти и си разказахме кой от къде е и за къде е като цяло. Всъщност тя се оказа психолог, но понеже ми каза, да не го казвам това на никой – не сте го прочели. Много интересна личност. Не можах да не я попитам защо не се върне в БГ, а тя отвърна, че е тук заради кариерата си, което ме озадачи… нещо в пъзела липсваше, но някак си не ми беше до разследване, а до радване. (колко съм елементарен понякога)



Тя ме разведе из лагера, показа ми къде какво се прави и т.н и т.н. На мен лично ми бе най-интересна кухнята, ако изобщо може да се нарече така. Първото нещо, което забелязах, когато влязох, бе една количка от тези металните за пазаруване в теско(била)(абе навсякъде), пълна до горе с мръсни чинии и надпис нещо от сорта на „It needs washing, HELP”. След това си вдигнах главата и… всеки правеше нещо. Едни готвеха, други подреждаха, трети събираха продуктите в наличност в нещо като сандвичи, четвърти пък просто се въртяха и се ослушваха от къде ще се покаже храна. Марина се опита да намери чиста чаша, но без особен успех. Точно като някакви Амиши, напук на цивилизацията, хората си живееха в собственото си общество и то много добре. Не знам дали ще ви изненада, но те ядяха по-готина храна, отколкото аз. Марина остави кафе и мляко, което бе купила, в кухнята за всички и се запътихме към т.нар. “tech tent”, където е, цитирам „тука е интернета”. Там/тук всъщност е мястото, където се движи процесът. Където туитят и информират хората по целия свят как се развива мисията. Останах впечатлен, тъй като разговорите, които водеха помежду си, може би, някои от лидерите, бяха на едно сравнително завидно интелектуално ниво. Неизменно стана дума за Борис Джонсън, като между два лаптопа имаше нещо като бадж, който гласеше „SACK BORIS”, чисто в протестен дух, разбира се. No hard feelings. Естествено, всички се изредиха да се запознаят с мен и се наложи да обяснявам на всички, че не съм Дъблин, а съм Добрин, което на тях им звучеше като @#$%^$, но само един човек си призна, че няма да запомни името ми. Аз принципно като се запознавам даже и не се опитвам да запомня нечие име. Ако човек е достатъчно запомнящ се, името следва примера на носителя си и обратното. Creativity-то се носеше във въздуха, а по земята се влачеха стари компютри, монитори, дискове, флопита и какво ли още не от този и миналия век.

В един момент, когато излязох от транса, в който изпаднах, усетих, че Марина всъщност я няма. Огледах се, но нищо. Поговорих си с някаква жена, докато чаках. Разменихме си по едно как си, добре съм, но нещо ми стана и допълних, че всъщност хората само казват, че са добре, а дали е така, никой не се интересува. Тя отвърна, че в палатков лагер си добре толкова, колкото можеш.

Замислих се. Всъщност аз отдавна съм на мнение, че светът е плосък и че по-голямата част от хората са лицемери и фалшивеят, обаче не им го казвам, защото се обиждат. Просто ги подминавам с пренебрежение, което също ги обижда, обаче по-дискретно. Човек вече не говори СЪС човека, а говори НА човека, няма я приказката, дето има ена приказка.

Марина се появи и ме заведе във „нейната” палатка, в която всъщност живееха между 3 и 13 души. Контингента беше сравнително плаващ.(румънец, унгарец, испанец, българка, ливърпулец, и няколко неопределими) Въпреки, че беше около 3 след обяд, имаше поне трима спящи, за единия от които разбрах, едва след като го настъпиФх. (така добре се беше хамелеонизирал, че ум да ти зайде).



Повечето обитатели бяха махмурлии. Започнаха разговори, в които си наместваха спомените от снощи. Оказа се, че е имало бой, но не бяха сигурни за главните герои, тъй като единия потърпевш беше в болница, а другия – са го били повече от един човек. (трима само за вчера). Нямаше как да не забележа, че има китара, на която всеки се мъчеше да свири, но уви. Опитах се да я настроя – безуспешно. Имах чувството, че поне два различни биологични вида са се изхождали върху нея.



Покрай нас мина оса, доста голяма, оказа се, че е нещо като домашен любимец, въпреки, че единия тип е алергичен и припадал. От време на време имах чувството, че съм в рок банда, защото всичко, което се дискутираше, се въртеше около секс, наркотици и рок’н’рол. (особено рол). Попитах един от типовете, унгарецът, за какво протестира, а той отвърна „Im not protesting, Im just a lazy fuck”. Друг допълни, че покрай такива протести винаги имало много забавни моменти и затова била цялата работа, но явно не за всички, тъй като след няколко минути едно момиче влезе и каза, че след час ще има live stream. Явно все пак нещо наистина се движеше.

Попитах Марина за моя приятел, чието име не знаех, но тя много бързо се сети кого имам в предвид, но в момента , в който се сети, изведнъж смени темата.

Винаги, когато влизахме в някое от мини-обществата по различните палатки, тя предупреждаваше, че съм от България и че съм много мило момче, за това да се държат добре и възпитано. След това се върнахме в палатката и тя започна да чисти, което е сравнително разтегливо понятие, когато палатката itself се състои само от мръсотия. Доколкото разбрах, щял да идва някакъв консул, затова набързо скриха всички бутилки от алкохол и се опитаха да придадат малко по-добър вид на кочината… (слабо).



Постоянно влизаха и излизаха разни хора, запознавах се, усмихвах се, но нещо ми се губеше. Имах нужда да изляза и да остана насаме с мислите си. Изсвирих две парчета на китарата (единствените, които бях убеден, че ще възпроизведа що-годе добре) и си намерих нов фен, който искаше да го уча… Междувременно ми разказаха за някакъв местен герой, който се изсрал във влак, но не в тоалетната, и то в пиков час (влаковете в Лондон в пиковете часове са претъпкани). Едното момче разказа, как за един месец бил арестуван три пъти и то за смешни неща – пътувал без билет, не искал да се махна от St. Paul’s и последното не го разбрах. Доизпих си бирата и се чупих, защото нямах търпение да започна да пиша.

Rubbish, khuh…

19.03.12 г.

Nook Touch


Тази публикация е безплатна. На този автор все още никой не иска да му плаща за глупостите, които пише.

Каквото и да си говорим, тези „играчки”, макар и година-две по-късно, започнаха да навлизат и в България. Пиша този пост, защото искам да споделя опита си с еReader-ите, или казано на бг – електронните четци, защото те ще заемат все по-голяма част от бъдещето на интерактивния българин. Да и това ще се случи, за моя огромна изненада. Оff-topic – Преди малко повече от година, бях първи курс още, фулбрайтов стипендиант (американка) изнесе лекция за Prosumer-а в Медиите, и като си извади Kindle-a(и iPad-a), 95% от аудиторията се чудеха какво е това. Изоставаме, м?

Nook Touch e един уникален device, който ако имате шанса да притежавате – не го пропускайте. Гарантирам ви, че няма да съжалявате! Тъчскийна е невероятно чувствителен и ви позволява да сменята страниците независимо от позата, в която четете, като за целта, особено ако сте по-мързеливи, може да използвате нос или косата си. А не е ли това най-важното, което търсим при четенето – удобство? 



Битката при електронните четци се води предимно между Amazon Kindle и Barnes and Noble Nook. Когато Nook touch излезе, Амазон нямаха подобен дивайс на пазара, съответно след огромния успех, който Б&Н постигнаха, те трябваше бързо да го изкопират. Това и направиха. В глобален мащаб Kindle се продава повече, тъй като Амазон праща worldwide, a Barnes and Noble доставят само в границите на USA, съответно моят трябваше да го получа по трудния начин, чрез хора и връзки, и пак излезе ДОСТА по-евтин, отколкото го продават в България в момента (300 лв към днешна дата, а беше 390, когато аз си купих моят за 250лв с калъфа(30), доставката и т.н) Марките са много – iRiver, Kobo, BeBook, Foxit и т.н.

Дисплейът е 6 инча, напълно стандартен тъч скрийн, което прави самото устройство сравнително компактно и се събира във всяка дамска чанта. Ествествено, има и Wi-Fi, но то е по-скоро с цел да пазарувате по-лесно от магазина на Barnes and Noble, отколкото за други цели, имайте го в предвид. Тъй като четците използват технологията е-инк, електронно мастило, а екранът е напълно матов, светлината не се отразява, както е при LCD дисплеите. Логото на Nook е read forever, което е напълно възможно, тъй като независимо колко дълго чета, очите не ме болят. (рекорда ми за продължителност е 6 часа). Другият много интересен момент, е че батерията държи до два месеца. Изобщо не се шегувам. Единствената причина, поради която може да падне, е тази, че забравяте кога за последно сте го заредили и изобщо не гледате има ли батерия или не, тъй като тя просто не пада. Паметта на устройството е 256 мб, но обърнато в книги, това е около 3, 000 книги ePub формат. Nook Touch също поддържа и pdf, txt и още куп други, които нищо не ми говорят.

Много важна подробност обаче, особено ако не искате да давате пари за книги, при положение, че можете да си ги спестите, е програмката Calibre. Тя конвертира всеки един текстов формат в ePub, който е най-удобниат формат за eBook. Също така автоматично, ако желаете, може да ви добави всичката информация, която ви интересува, като си я намира сам в интернет – от сорта на корица, автор, инфо за автора, инфо за произведението еtc, etc. Тя е безплатна, но ако желаете да дарите някой лев на създателя, едва ли ще ви се разсърди. Аз лично, като забогатея, смятам да го позлатя. еЧетецът и Calibre общо взето са като дупе и гащи. Програмката дори може сама да качи книгите в устройството Ви, стига да е свързано чрез USB.



USB-то е 6, както на HTC-то ми, съответно с един кабел мога да зареждам и двата дивайса, което обезсмисли купуването на зарядно (каквото в БГ се опитват да продават за 15 лв). Не си купувайте зарядно в никакъв случай. NOOK Touch се зарежда веднъж на 2 месеца от лаптоп или компютър. Ако се чудите от къде може да сваляте книги, аз свалям предимно от chitanka.info и e-bookbg.com, но книги има дори в замунда. Най-новите заглавия все пак бавно се превеждат, а какво остава и да се откраднат, но на английски сравнително бързо се появяват из интернет, така че не се колебайте да използвате и гугъл. И ако все още се колебаете дали да си купите едно от тези чудеса, най-малкото, като е в калъфа, може да се използва за подложка на топла напитка, примерно. :)

Хората са го измислили. От нас се иска само елементарно любопитство и воля за четене.

17.03.12 г.

a funny story about a nuclear reactor


Как да си направим ядрен реактор?



В България със сигурност има страхотни специалисти по всички теми, но по ядрена енергетика имаме първенец. Това е не кой да е друг, а единствения, който може да е, като махнем всички, които не могат да бъдат. Даже няма смисъл да споменавам името му, защото от по-долните цитати сами ще се досетите за кого именно говоря:

„…и искам да си вземем да си платим реактора и да си го закараме на "Козлодуй". Аз лично.”

 "Така или иначе ние този реактор трябва да го платим, платили сме две-трети от него, похарчили сме толкова пари, ами дайте, ще си го вземем, ще си го платим целия, защото така или иначе сме свършили всичко, електрониката и всичко, което управлява процеса, е на "Сименс" и на "Арева", на Германия и на Франция компании, ще го вземем и ще се мъчим да си го направим". (Дневник)

Само аз ли имам чувството, или Премиерът на република България, говори за ядрен реактор все едно това е някаква филия със свинска мас? Че го земем и че си го направим. Аз не съм много умен, но като инфантил лесно си правя следната асоциация – ядрено=бум=лошо. И как така руснаците вече са го ни го направили? Ми те така могат 20 реактора да си направят и ние да купуваме, като гламави… Да не стане като с компютрите на БАН, купили им компютри обаче без уиндоус, те нали са учени, да си измислят уиндоус. Сега че им тропна реакторчето в министерството на енергетиката и ще им каже:

-         - Нали сте ми министри, учени, заповядвам ви да го накарате да заработи!

И те ще се подчинят, ама да не причинят някой нов Чернобил. Направо съм фрустриран от идеите му, не, по-скоро съм фукуширан, защото тази идея е ЛИЧНО негова, не е на Трайчо Трайков. Той го потвърди това няколко пъти, за да разбере българският народ, че видите ли, имаме примиер гений, и той, а не кой да е друг от тези другите, дето не са който трябва, е родил идеята. Идеята на идеите!

Не мога да изкарам доказателства, защото ме мързи да ровя, но съм убеден, че в медиите са излизали не едно и две предложения да се построят нови два реактора в АЕЦ Козлудуй”, отколкото да се строи АЕЦ в земетръсна зона. И тук е обяснението защо премиерът ни е убеден, че идеята е само и единствено негова. Защото той не чете и за това, макар и с няколко месеца до година-две-три закъснение, видите ли, той се е сетил САМ самичък, за тази брилянтна идея. По-добре късно, отколкото никога – да, ама НЕ!

Защо е важно да се спомене, че реактора е на Германия и на Франция, при положение, че го купуваме от Русия, геният тук отново е обречен да остане неразбран! А и какво значение има от къде е, при положение, че Козлудуй работи с руски реактори. Ами ако аз искам пък филипински реактори, м?

Друг много интересен момент на противоречие забелязвам пък ЛИЧНО аз, който и да съм той! Вярно е, че си противоречат предимно хората, които мислят и разсъждават, но тук случаят не е подобен. В много предишни интервюта Борисов е заявявал неведнъж, че „България няма да даде и стотинка за Белене”, просто руснаците ще платят и ние после ще им върнем (безбожно повече пари) парите от печалбата на АЕЦ-ут. Някой журналисти загатнаха, че , евентуално, ако заработи АЕЦ „Белене”, той ще продава по-скъпо токът, от един евентуален внос от Турция или Гърция, тъй като всичко по изграждането на електроцентралата е прекалено скъпо и е фактически невъзможно тя да произвежда евтин ток. Но това е slightly off-topic. Моментът е следният : „… този реактор трябва да го платим, платили сме две-трети от него, похарчили сме толкова пари, ами дайте, ще си го вземем”  … чакайте малко! Нали нямаше да даваме пари, как така сме го платили две трети и остава още малко да платим. Аз се обърках, за Вас не знам.

Значи ще си взема едно яйце, обаче без да давам пари за него, руснаците ще ми го дадат и после ще им давам пари, обаче, видиш ли, без да искам и без да кажа на себе си, и на никой друг, съм им дал две трети от парите за яйцето и сега, тъй тъй съм вътре, защо да не си го платя цялото. – извод – аз съм Сумнамбул и давам пари в просъница.

Сумнамбул ли е премиерът не знам, обаче е крайно време НАРОДЪТ български да се събуди и да види в каква пародия на държава живее, докато не сме станали на луксозен омлет от някоя ядрена експлозия, вследствие на кофти монтиран ЯДРЕН реактор.

11.03.12 г.

when it rains


Част три :

 Тогава, когато се случва

Бил си до ада за лимонада, обаче там са ти казали, че е свършила. Нямал си избор и си се върнал на земята. Тук винаги всичко си е същото, но поне има лимонадка. Хора, улици, природа, Бойко Борисов…

Чувстваш се празен и не откриваш смисъл в нищо така, както преди. Кафето рано сутрин вече не е същото. Дори не си гладен, а всички знаят, колко много ядеш. Някво никво ти е. Празно. Тъмно. Живота ти се движи като на младия Vincent – в книгите. Сам си до степен на оскотяване. Никога не си се чувствал толкова самотен. Не си умен, но не си и толкова прост, за да си измислиш въображаем приятел. И все пак се чувстваш като the little girl who was forgotten.
Само че теб не могат да те забравят хората, дори и да искат. Ти си такава култова личност, че… чак да те е срам да кажеш, кои са ти родители, че свържат ли те с тях и им замина репутацията на съвестни граждани. И все пак…

Все пак и в най-тъжните истории, чудеса се случват. Светлината винаги намира начин да си проправи път. Допускаме, че е възможно на очудесения да му се е сторило, но желаем да не вярваме в това. Точно, когато си се предал, точно, когато вече няма никакъв смисъл и шанс. Нещо се случва. Нещо се появява от нищото и нещата от нещастни се заменят нещастнически така, че да ти завъртят главата наново. И отново. И отново. Най-лесното за предавалия се, е да се хвана за сламката, че въпреки очевидните факти и наличието на неопровержимо доказателство, все пак той може и да е сбъркал в нещастието си. Всички ние правим грешки, а някои от нас дори се осират в това отношение.

Чудесата се случват с цел и тя е да се чудим. Но често са краткотрайни и ни изоставят в поза тип размисъл. А когато си много отчаян, дори и най-голямата глупост може да ти изглежда като чудо. Всяка една случка, случайност или просто съвпадение…

Мечтите, също като огъня, трябва да се поддържат и захранват с още дърва. Понякога, дори и огънят да изглежда загаснал, от най-малкото и безобидно въгленче – може да пламне пожар. Дори когато всичко е на пръв поглед невъзможно, аз съм готов да приложа още сто погледа и в половината от тях да го съставя така, че да е възможно. Чисто хипотетично. Към днешна дата неочакваността е в топ три на движещите сили, а креативността е хоби на всеки, който иска да се откъсне от ежедневието по някакъв начин.

I say we can.

I say we try.

Не ми трябва да ми вярвате, защото така или иначе съм прав и вие вероятно го знаете. Дали ще го разберете сега, или след десет години, вече си е за Вас. Човекът е крехко, тленно същество.

There’s no time.

Do it now or don’t even think about doing it!






7.03.12 г.

Състояние плаващо


 Част втора 

 Състояние – плаващо

Сигурност и несигурност едновременно. Познато, нали? От едната крайност до другата със скоростта на светлината. Това съм аз. Човек изграден от двете крайности в едно. Мога да съм много добър и много зле вършейки едно и също нещо, без да го предизвиквам. Просто се случва. Магия. Някой ми се кефи поради ред причини, но не би ме зел на работа, поради същите.

Късметът ходи там, където го викат, също като такси, само че ако не го типнеш – другия път ще има да го чакаш.

Викам си на акъла – К’ви пак глупости пишеш бе, Доооообрине, не се ли научи, че не ставаш за драскач. - И понеже акъла ми има повече акъл от мен, мъдро ми отговаря – ‘Драстиии, Начиии, Доообрине, виж сега, драскач току-така не се става. Първо от тука отиваш право в младежката организация на ГЕРБ, докато още си младеж. Там е място за видни интелектуалци, учени и най-различни видове гении. После трябва да изчакаш малко, защото то не става от току-така, щрак и айде – пулицър, а и никой не е по-гений от гениййрал БайБай, като докато чакаш му се мазниш както ти се хареса. Даваш дупе, ако ти се поиска, ако не – търкаш пода. Там ще попиваш от потта на истинските интелекти, които работят в различните министерства, и ще израстеш постепенно. И така, докато дойде твоя момент. Как ще разбереш кога е той ли – елементарно, като ти поискат дупе!

Колкото повече знам какво трябва да направя, толкова повече правя обратното. Винаги така става. Сигурен съм, контролирам к'вото там се залъгвам, че контролирам и накрая… Пуф!

Провал.

Сякаш като съзра възможността в бъдещето, което въображението ми създава, и моментално обърквам всичко. Опитвам се да избегна това, което съм видял, променям нарочно всичко, за да е грешно, за да не се случи… Познатото е скучно, нали.

Можете да си представите колко странно е всичко това от страни. Също така и колко е кофти, когато всичко отмине, и ти не правиш нищо, а просто стоиш и се самосъжаляваш, защото пак докато си го премислял и осмислял, си се осрал.

Обичам да съм искрен. Така елиминирам всяка възможност да се объркам в бъдеще, поради късата си памет. Обаче не мога да съм постоянен – и става много забавно, когато забравя за какво съм бил искрен, и съм искрен за нещо ново, а на всичкото отгоре продължавам да твърдя, че винаги съм искрен.

Нали!

С искреност обаче нищо хубаво не се постига. Умните хора не са искрени. Идиотите са искрени. Да си искрен и да казваш истината, е като да влезеш в еврейски квартал, дегизиран като Хитлер – самоубийствено забавно. И защо някой ще иска подобна участ? И по-важното, защо някой би се прецакал сам?

Всеки трябва да прави нещо, и защото трябва да се почувстваш жив, а състоянията винаги се изреждат. Много рядко се задържа само едната крайност… другата винаги дебне и чака своя миг, готова за атака.

3.03.12 г.

Dare to Dream


Глупизми в 3 части: Част първа

 Dare to Dream



Всеки път, когато си го позволя, нещата не свършват добре. Колкото по-високо летиш, по-болезнено падаш. Важното е да си е заслужавало. Нали? Независимо дали говорим за мечти, любов или просто обикновена тръпка. Моя опит сочи, че за да има човек това топло чувство за пълноценност, Той трябва да опита да се доближи, да се пресегне, да направи нещо, дори и шансът да е едно на милион. (който се случва в 9 от 10) Знаете мемето за реалиста, песимиста, оптимиста и опортюниста, нали? (докато вие разсъждавахте за чашата, аз изпих водата)

Обаче когато видиш възможността, като ти настръхне козината на ръцете, тогава усещаш, че е време за нещо. Почваш да мислиш и за миг забравяш за всичко останало. Концентрираш се. Обмисляш всички възможни варианти. Представяш си как нищо не е в състояние да те спре. Подготвяш се за полет. Притеснение. Страх. Адреналин.

Негативна мисъл прекосява съзнанието ти - „Ами ако не…”, започваш да си несигурен, вълна от лоши мисли те връхлита. Казваш си, че няма смисъл. Отказваш се. „Кой съм аз, че да…”… Предаваш се… БУМ!

Ами ако някой друг изпие водата преди теб? Какво става тогава? „Това е моята вода, аз първи си я видях. Искам си я.”

Играта започва да се повтаря, докато на хоризонта не се появи достатъчно непоклатимо решение. „Какво пък, какво толкова може да изгубя? Дори да изгубя нещо, майната му” и т.н. Съмненията полека-лека се разсейват. Заемаш позиция отново. Готов си за битка. „Но…” …винаги има по няколко НО-та… ”…Защо приемам всичко толкова на сериозно, като е възможно само да си въобразявам, за тази възможност”. Човек се заблуждава за истината в почти 80% от времето. Това е нормално, тъй като няма постоянна истина. Истините се променят.

„Как да съм сигурен…” Не можеш. Рискуваш. Каквото – такова. Главата в торбата и давай.
Вече наистина си готов. Заел си поза тип нисък старт и си готов да полетиш. Към небето. Към звездите. Even the sky’s not the limit. Лимита е само в главата ти. Чувство за чистота те изпълва… Раждаш се, проглеждаш и се усмихваш сякаш за пръв път.

Сега на къде?



Натам

Какво има там ли? Nothing but opportunities.

But does it matter when you’re broken?


худ

втренчен кит нагоре, аз или той сгърчен вид, роден в обор без бой очовечен, напит по еН безброй обречен на бит, смирен отбой загадъчен, ...