duknow

Знаеш ли? Аз не. Затова питам. Питаш ли? И да питаш, няма да ти отговоря, защото не отговарям. Аз задавам въпроси, защото търся нещо. Какво е то, може и аз да не знам, но докато изглежда мистериозно и интригуващо, всичко е ОК. Ако се опитам да ти отговоря, то само ще те объркам. Ще те подведа.  Не нарочно, разбира се, no hard feelings hun. А може би и дори ще се направя на интелигентен и интересен с отговора си, защото винаги съм искал да бъда такъв или поне да изглеждам като такъв (или поне едно от двете,моля?)

Винаги съм искал и да изглеждам глупав, всъщност, за да не ме занимават хората с умнотии, тя обаче каква взе, че стана. Добре че външният вид лъже. То пък, видиш ли, колкото по-прост изглеждаш, толкова повече се мъчат да те поучават. Да те поумнят. На хората не им е приятно да има прости. Не че ако си умен спасението ти е гарантирано. От къде толкова народ и сите учители? Изведнъж излиза, че всички много знаем, че всички сме много умни и всички обичаме да помагаме? Ама не се бъркай, моля те, защото когато аз говоря за всички, имам предвид всички, които си позволявам да чета, а не всички, които изобщо съществуват, за чието съществувание аз и не подозирам. Количество хора, дали в добрината или простотата си, не съм сигурен за нито едно от двете, дават акъл. Акъла пък, според мен, е най-ценното нещо nowadays. И к’во излиза, щом толкова много хора го раздават, не че някъде съм казал, че са много, но може би го споменах преди малко, та щом го раздават всички, значи не е толкова ценен. Може пък да е безценен. Ако ти държиш тайната, ще я споделиш ли с първия случаен във фейсбук, който може да е счетоводител по професия и изнасилвач на малки момиченца по хоби, м? Ще споделяш ми, к’во ще правиш. Защото най-вероятно си мислиш, че като кажеш/напишеш нещо умно и готино и хоп, хората те харесват. Може и да си прав де, знам ли, какво разбирам аз от харесване, при положение, че по-лесно се получава обратното.  А от хора – още по-малко. Виж животните са друго нещо. Не че овършеринг синдрома е лошо нещо, даже е много забавно, ако не си много взискателен индивид.

А може пък и да са малко такивата хора, учителите, просто аз да се заблуждавам в противоположното. Виж как се подвеждаме…

Шантава работа, нали? / ама всеки казва „ааа, не знам”, когато става дума за някаква издънка – някой доносничат де, ама то това вече не е хубаво. Политиканстването имам пред вид.

Всичко, което искам, е простота. Simplicity. Всичко да е просто./ Ако гениалните неща наистина са прости, значи аз съм доста стабилен гений. /Без бюрокрация, демокрация, плурализъм и не знам защо ги умешах тия последните, ама искам да е просто. Аз на тебе, ти на мене. Be good to me and I’ll be good to you – Маршал. А не аз на тебе и ти на другите колко зле съм бил аз, после аз на теб колко си зле ти и к’во излиза, че и двамата сме зле, другите и те барабар с нас и на кой му е добре от цялата работа?

Като казвам искам, всъщност по-често имам пред вид мечтая. Ти знаеш ли к’во е т’ва? Ако очакваш да ти кажа, начи верно не знаеш.  Да мечтаеш, косвено казано, е да рискуваш толкова много, да жертваш хора и усилията им, да жертваш себе си и материалното си благо(ако имаш такова), за да подгониш дивото и да се излагаш most of the time. Да мечтаеш значи да си толкова луд за връзване, че дори да ти изглежда нормално.

Не ми повярва нали? Така те искам. Защото ако вярваш на клошар, за к’во си говорим?

Аре да откъснеш едно цветенце на приятелката си/ да направиш ена свирка на приятеля си, за да може света да е красив поне тая вечер, м? Навит/а ли си?

Топло ли ти е? На мен ми е топло. А можеше да не е, не ли…

1100 км и една година по-късно

Пеш. Бус. Друг Бус. Метро. Автобус.Пеш. – Долу горе така се стига от Лондон до Манчестър.

Някакви си 1100 километра в двете посоки - нищо работа. От сега да ви кажа, ако не отивате да гледате мач на любимия си отбор, който, разбира се, е Манчестър Сити – нямате работа в този забравен от бога град. Или ако ходите в Манчестър, гледайте никога преди това да не сте били в Лондон или някой по-така голям и мязащ на нещо град.

По-късно един от лекторите ми каза, че Северна Англия била доста бедна. Абе, лекторчето, ти що си мълча, като споменах, че ми се ходи в Манчестър бе, а? Поне да беше по-евтино от Лондон. Нъц.

Общо взето ако имате какво да правите – не отивайте в Манчестър.

Превъртях си плейлиста общо четири пъти в двете посоки.

Това, с което ще запомня Манчестър, е че пих бира със стар приятел в Хард Рок кафе, запознах се с нови, срещнах се и със някои стари-нови, и се прибрах със сирене и лютеница. Ще се изненадате, но когато няма лютеница на една ръка разстояние от вас, тя придобива статут на things to eat before I die. Хард рок кафето съвпадна с рождения ми ден и до масата, на която седнахме, на стената, имаше окачена в рамка картичка – поздрав към приятел по случай рождения му ден, подписана от Фреди Меркюри. Мерси, брат, нямаше нужда да ми честитиш. J

Сякаш голямото приключение започна с хващането на мегабуса обратно за Лондон.

Наредих се на опашката, като възпитан англичанин със зализан перчам и зачаках. Реших да си извадя книгата от сакът предварително, тъй като неговата съдба, нещастна, щеше да се окаже неприятна на фона на тази на 40 килограмовото чудовище на една блондинка, което се падна да е отгоре му. Горкото ми сакче. Та, нали, всичко нормално, отварям куфара и БУМ, изненада, колата се е разляла върху „Момичето с драконовата татуировка” или иначе казано върху „Мъжете, които мразеха жените”. Това беше шок номер едно. Когато надигнах момичето да видя другите поражения, под нея се оказа нещастния ми Nook Touch, който, благодарение на cover-a си, се оказа untouched от колата и само дето търках в паниката с кърпата, която бях предвидливо паркирал до Нука. Те, кърпата и нука, са стари дружки и добре се познават. Спасих нука и се опитах да спася момичето с драконовата татуировка, извадих каквото е останало от шишето с колата. За добро или зло билета ми също се оказа damaged, но проверяващия нищо не каза. Може би му хареса моята  vintage интерпретация на листа хартия. 

Нещо друго, за което ми прищракна, е че конвърските ми бяха в този багаж, който веднъж забравих във влака от бургас за софия и ми го връщаха от твърдица за сливен (линк) , можеше да са кололизирали. Проверих. Не бяха. Аз затова ги и сложих и в отделно джобче, как, на батко миличките. Всъщност за този трип така и не ги използвах, но беше важно за мен да знам, че са били с мен. Сантименти, брат, к’во да ти кажа.

Настаних се вече, нали, удобно, от вътрешната страна на седалката, за да блея навън и да заспа по-лесно от скучните английски овценозелени пейзажи. Работи безотказно. Но понеже защото обаче не ми се спеше, а момичето с драконовия менз…ъъ.. татуирник , както разбрахме, се беше подмокрило, милата книга, а има толкова яка корица, ТА реших да чета от нука. Включвам си го и се кефим като бавноразвиващ , зле сресан, червенобузест олигофрен на момиче от есекс, и какво да видя. Батерията ми падна. ОМФГ. Това е дивайса, чиято батерия пада веднъж на 2 месеца  и то защото забравям, че е на батерии, съответно не го зареждам, докато не умре – умря. Индиецът до мен пък видя точно този момент и сякаш се изсмя. Абеее, хинди, що не си стоиш в мръсната родина, ами си дошъл да цапаш на хората чистото, м?

Та се върнах на подмокреното драконово момиченце и въпреки мокрите няколкостотин страници, съумях да намеря сухи, от които да почета, по ирония на съдбата сухите страници започваха там, където бях отбелязал с една червена почти-копринена лентичка с надпис “Elisabeth Brussels” на нея.  

И както сладко си четях, изведнъж се стъмни, което се случи около 30 минути след като започнах, облаци, дъждове, бури, глупости, абе нормално английско време, а лампите бяха прекалено слаби за четене… Мамка му… Трябваше да бъда креативен. Сетих се, че на HTC-то чета Алиса в страната на чудесата от няколко месеца, тъй като вървеше бонус с reader-a в смартфона, а той, нали е на лсд-та – сам си свети, тка де, направо грее. Въпреки, че Алис беше на английски, некак си разбирах. Или поне си мислех, че разбирам.

Номер 45 е най-важният! Why always me? #yolo

И по някое време съм заспал.

По едно друго такова паралелно-подобно време се събудих, без да искам и се оказа, че вече сме в Лондон. Ммм, точно на Оксфорд Стрийт, което означаваше, че сме близко до Виктория и съм почти спасен (от там имам още час и малко с метрото, де), аниуей. Шофьорът, нали е задръстен с британски хумор, изтърси, че книжката му е изтекла и че пренася хероин, а видял някакви полицаи, които, по негови думи, ако ни спрат, ще нощуваме всички заедно в пандиза… Зачудих се, как ще се разберем кой първи да го чука, щото тия англичани имат страшно дисциплинирани опашки и начини на подреждане изобщо. Всички се засмяха, съответно и аз, защото вече разбрах, естествено последен, че това е шега…

Пеш, метро, пеш, пеш (нема кинти за бус на обратно), пеш до вкъщи, съответно ми се откачиха де що имах ръце и рамена към тях, да мъкна тоя 100 кг сак…

И се прибрах, легнах, изпуснах напрежението през единствения отвор, който нямаше нищо против да извърши дейността, даже май се зарадва, и умрях спокоен, че вече съм в Лондон.

кучето магистралист

Днес прочетох нещо от вчера, и май утре ще ви го споделим. Куче причина за катастрофа на магистрала.

Какво би търсило куче на магистрала? Други умрели кучета? Канибал. Или е мързелив ловец, та чака да му утрепят някоя гарга/беззащитно пиленце и да се нахрани. А може би е тръгнал на стоп, да си търси късмета? Избрал е пътя и газ. Обаче някъде по средата е размислил, и като културен софиянец решил да пресече, та да се прибере обратно там, където е най-нежелан, но поне си изкарва прехраната. Някак си. Някога. Не много често. Но е жив, нали?

А може това да е сигнал. Куче-терорист-камикадзе. „Мислите се за много големи, нали, вие, хората, ама не сте! We are the 99%, EXPECT US” . И те определено са бая анонимни. Вие опитвали ли сте се да разберете името на кучето, което сте блъснали? Или те кучетата си нямат имена по принцип, защото хората им ги дават де факто.

Куче като куче.

Защо хората да имат повече права от кучетата? Не съм чул куче да изтреби милиони себеподобни. Хората обаче го правят. :)

А ти, като човек, смел ли си достатъчно, та да тръгнеш пеш по магистралата и каквото стане? На четири лапи. Дори и ако знаеш, че никой няма да те качи на стоп, защото си, ами, куче? Нали? Или то не е точно смелост, а отчаяние. Каква е разликата и има ли изобщо такава?

В същия ден четем, че три кучета се спасили от потъналия Титаник през 1912. С имена, с глупости, на богаташи. Сигурно и с актове за раждане. Едното даже принадлежало на фамилията Ротшилд.

Но за убития пес на магистралата в България, нито ще има разследване, да се търси дали не е на някой богаташ, нито нищо.  Защото всички знаем, че не е, не ли? На никой няма и да му хрумне, че може да е на Ротшилд…  Пък и на кой му пука за кучетата? Куче брат… Куче. К'во ти пука...

Туй е то, кучешкия живот.

Аз ако бях куче в София, особено бездомно, щях да се самоубия сигурно.

how to feed a duck

…или къ да на’раниш патка

Излизаме си аз нали, нищо необичайно и сме се запътили към парка до нас, който е пълен с патки, лебеди, катерици и други видове хора. Всьо харашо. Обаче, тавариш, видиш ли, аз понеже съм леко чалнат, и нали, викам си, к’во като се е постъмнило вече на вън, к’во като е 8-9 часът. Тамън ще им изпея, нали на патките, някоя романтична балада, under the moonlight, ала-бала, па и че ги нахраним.

Как реших да храня патките? Ми, елементарно, Уотсънчетата ми, просто хляба тръгна да мухлясва и аз реших да го фърля. Хазаинът ми обаче, той нали е негър, „Ааа, как ще хвърляш хляб, защо го хвърляш?”. Помислих една минута къ да му кажем на ингилиски, че хлебецо е тръгнал да муйлесва и че не е за едине и му рекох единствената думичка, която панирания, от паника, не че е валян в яйца и на тигана, та панирания ми мозък изгенерира думичката – mould. Оня загря, може би, което беше много добре, защото иначе щеше да се наложи да почна да смесвам граматики и членове, и току-виж оня си помислил, че искам да му помагам с градината.

Той обаче, нали е от Ямайка, даде гениална идея. Вика ми „Иди нахрани патките, ще те заобичат”. Аз, нали, мой съм от село, мой съм прост, ама знам да питам. И го питам „ми те т’ва ще го ядат ли?” да не земат после да ми се обидят, викам си на акъла, да ме накълват и нацвъкат за наказание, че ги цакам с муйлесъл леб. Онзи вика НЕ. Доообре.

Трябваха ми точно 30 минути да се организирам, понеже нали, Раховеца ми малко бавно затопля и нанизах конвърските и газ към парка. Вървим си по уличките, смърди ми на пресен дъждец, аз къде нямам обоняние не знам как го надуших, ама може и внушението да ми е помогнало. Хладничко, свежичко, абе готино ми стана на душата. Малко creepy, оти в парка няма светлини и аз ходим на тъмно, само луната ми свети и тя като ме види и се крие зад облаците, нещо е срамежлива, ама аз нали съм българин, мене от тъмно ме е не страх. Дет се вика, я съм бил на тъмно 9 месеца га съм се раждAл, че сега ли че ме е страх? Пък и като не съм в България, к’во да ми стане на парка? Те най-бедните англичани са 10 пъти по-богати от мен. Надявах се само да няма загорели… Па и ми пише на лицето студент, брат, сещаш се. Никой не иска да си има вземане-даване със студенти.

Anyway. Някви дечица минават покрай мене, отворковци, викам си на акъла „Да ви е*а п****** лелини”, щото им прочетох мислите, че са up to something, и онова, нали бритиш гъзарче, прай се че киха, и вика „fuck off”, аз обаче, нали наум съм го напсувал вече, му се усмихвам и намигам на гаджето му и си продължаваме. Еййй тая к’ви цици беше отпрала на  форграунд. Мааалииии.

ТА. Наближавам вече патките и гледам некви полицейски светлини. Викам си „Брееех, мама му, патките да не са се сбили нещо покрай дискотеката. Той нали, DJ Duck прай парти неска, а-у, някой паток да не е заклал някой лебед и да се готвят да го готвят. Лебед по пекински, да видиш к’во е. Обаче после, Раховеца се обади, та се сетих, че една приятелка ми беше рекла, че в Англия парковете ги затваряли вечерно време. Повървях, нали, още 5 минути и стигнах и що да видя, сложена някаква импровизирана преградка и куките охраняват патките. Начи Мисия Лондон е лъжа. Застанах на едно място, не знам защо първата ми мисъл беше да им бутна 50 лева, не че съм го правил някога по какъвто и да е повод, нали. Най-културно си обърнах, пълен десен, настъпих конвърса, който май беше влезнал в едно лай…ъъ… екскрементче по пътя, ама това разкритие го отлагах максимално дълго във времето, и на обратно към временното ми нас.

Хубава разходчица му праснах. Видех дъждеца к’ви ги е надиплил. Няколко тичащи пенсионери по никое време. Две три троп-бомби, нали, за разнообразие. Малко луна, малко облаци, моята звезда, сиреч – най-голямата, естествено. (някой викат, че е планета, ама не им вярвайте, само true звездоброец би ги чатнал тия работи) И докато се усетя, съм се прибрал вкъщи и оставих хляба за утре. Дано се сетя да отида по светло.

P.S – На следващия ден ги нахраних успешно. J Даже им хареса. И на мен.

Специално за Малвина Макариева, която не че има нещо общо с патките, но си пожела, да я   отбележа. Аз като обещаем, гледам да не забравим…

i wanna speak

Искам да кажа толкова много неща на толкова много хора. Защо? Не знам. Просто мисля за всеки по нещо и непременно държа той/тя/то да го знае. Лошо, хубаво, какво значение има? Обаче това, което забелязвам, е че нищо не правя, а все нямам време за да кажа това, което искам. А може би просто нещо ме спира. Или пък сега не е подходящият момент. Такива ми ти работи. С тия социални мрежи тонове народ ни минава през ръцете и я някой изпъкне, я не,  нещо ни направи отрицателно впечатление и нещастника, който в този момент е имал честта да сподели мисълта си и тя не ми/ни се е понравила, ако ще и Айнщайн да е,  е до там. Късаме и режем на килограм, виждайки само това, което хората решават да покажат в този момент. Мemento mori. Разбира се, има и хора, които са отворени към всичко и всички, и са позитивни (през по-голямата част от времето) и реагират, занимават се, което е много хубаво, но не са много… Шизофрениците като мен, които показват различните си идиотщини постоянно с и без контекст, направо са загубени. А колко народ сме прескочили от противоположния пол, само защото профилната им снимка е супер кофти, а не се замисляме, че този/тази/онова-нещо-там може да е притежател нещо истинско, рядко и красиво. Защо не може всички да са общителни?

Красотата е навсякъде. В това, което се случва. В това, което не се случва. Дори в това, което аха-аха да се случи, но видиш ли, си е променило мнението, но пък има някакъв шанс все още да се колебае…  В нощното небе, което ти казва, че е крайно време да си гледаш работата, но ти отказваш да го направиш, защото си опорочен до мозъка на костите… Не се харесваш ли, ами от теб зависи това да се промени. Най-често от нас зависи дали нещата ще останат такива, каквито са или ще зазлеят. Обаче малко хора вярват в това. Строим ли, строим сгради, а дали ще ги напълним?

Толкова много коли по улиците, а толкова малко движение…

P.S  Колкото повече се опитвам да разбера хората или поне някои хора, група от хора, толкова повече нищо не чаткам. Is it just me? Probably it is. I hope it is. Само се притеснявам, че някой ден,  някой , някъде там, ще извика за помощ, и ще случи на някой неподходящ и до там ще си остане. 

P.S II Посвещавам този, макар и незначителен, текст на нашите приятели и братя в Суматра, Индонезия, както и на всички останали обитатели на индийския океан, които преживяха земетресение с Магнитуд 8,9 по Рихтер и в момента се молят за живота си, очаквайки най-лошото. И ние се молим с Вас, макар това да не променя нищо. Дано сте добре, приятели, доколкото това е възможно.

Memento Mori

11.04.2012

Особнящина

Някои хора говорят така, сякаш им пука. Но не е така. Други обясняват така, все едно разбират. Но не е така. Трети си мислят, че са кухи и се самосъжаляват, но и те грешат.  Абсурдността вече е нормална. Трябва или да я преоткрием, или да измислим нова.

Ако знам нещо за хората, то е, че те се раждат, живеят и умират. (като за това по средата не съм убеден на 100%). Всичко друго, дори и да си мечтая, не мога да го разбера. Сега би било добре да дам примери под формата на въпроси, от сорта на „Защо сме бедни, защо сме слаби”, но понеже се стремя да отбягвам т.нар. mainstream – няма да го направя. Добре де, като се замисля, може и да Ви спусна един въпрос свише – Защо не гледаме? (оставям на вас да си развиете разклоненията)

Един много интересен човек, който по случайност се запозна с мен и който ми изглеждаше доста интелигентен, ми каза, че „Всичко, което правя, е да обръщам внимание на това, което става около мен. Знам, че звучи нормално и просто, но това е рецептата за максимално развитие.” По времето, когато ми каза това, аз мислех, че е най-обикновен маргинален чиновник, който си мисли, че е оцелял в битката с изпростяването. В последствие разбрах, че е милионер от бившeто ДС. Понякога греша много… Но само понякога.

Друго бях тръгнал да разправям! Когато човек се огледа, или поне когато аз, като такъв(което е спорно), реших да пробвам, започнах да се убеждавам в правотата на тези думи. Знам, че това ви изглежда като много тъп и сух текст, и на мен така ми изглежда и на всичкото отгоре имам и честа да го пиша, но не се притеснявайте, the worst is yet to come!

Като казвам оглеждане нямам предвид Вие забили поглед в земята в търсене на парата, а Вие с главата горе и погледа там, където е красотата (Не, не циците, очите!) Може да погледнеш в очите на човек и вече да не искаш да го познаваш, зависи какво си мислиш, че можеш да разчетеш в един евентуален поглед. Но може и да погледнеш и да си останеш там, like, forever (което не е толкова трудно за измерване nowadays)

Красота има навсякъде около нас, защото повечето хора, които творят, го правят с любов. Малко или много, всичко, което е около нас, е сътворено. Дядо ви е посял дръвче с любов, съответно вие стоите на сянка и пиете бира в двора. (после идва Царя и казва, че е негово) Дори най-малкият детайл в дадена картина, може да издава любов, зависи как гледаме на нещата, не ли?

Ако аз, като лунатик, погледна парцал на земята, и си помисля „О, колко страхотно пасва на обстановката и как ,именно, точно там, а не другаде, е мястото му на принадлежение” то, вЕрвайте ми, непременно е така. За мен, означава за моя свят, а моя свят, означава, долу-горе, всичко. Не променяйте себе си, променете света си. А после, като не ви харесва и света, който ви заобикаля, но не този фиктивния, а другия, реалния, опитайте се да промените и него.

Тhere’s nothing wrong with dreaming bro.

lelkata bro

Седим си аз и викам на една лелка

-Ама, госпожа, вижте какво, аз не съм дошъл тук да ви охажвам, разбирате ли, аз съм дошъл да, такова, да, нали, да си… Да си полея цветята! Обаче като ви видях и забравих къде оставих лейката, ама вие май ще свършите работа за лейка, м?

-Виж го ти! Как да мъ таковати?

-Ама аз не съм такъв, за какъвто ме мислите, бе, госпожа. Аз съм напълно загадъчен,ъъъ, порядъчен  човек, а не парясник  като мъжа ви, който между другото никога не съм го виждал, да излиза с една от приятелките на дъщеря ми!

-Ама вие сте пил!

-Пил съм и още как, иначе как мислите бих дошъл тук  при вас, знаейки, че не поддържате добре личната си хигиена, да си плащам сметката за парното.

-Какво парно бе, идиот, Юли месец е.

-В Нова Зеландия юли месец е зима, апък жена ми ако разбере, че пак не съм платил парното, ами съм се напил, ще ме прати, както другата приятелка на дъщеря ми прати вашия мъж, който не познавам и не знам как изглежда в никакъв случай, при, нали, проститутка.

-Какви ги говорите?

-Вие какви ги слушате? Не че нещо, ама ако си обръснете краката, мустака и си разделите веждите, може и да спрат да ви бъркат с примат.

-Ще извикам полиция!

-Това е много добре, аз имам един приятел, Пешо, той е полицайче, дължи ми ени 20 лв, извикайте го да ми ги върне, че и без т’ва не съм си платил парното, разбираш ли.

-А вие знаете ли, че тук парно не се плаща, тук се продава свинско месо и след малко ще извикам месаря с големия нож, и ще видите Вие!!!

-С ГМО или без ГМО? Аз пък като си извадя и аз големия нож и най-много да видим на кой му е по-голям! Вие пък от къде знаете, колко му е голям ножа, разбираш ли? Той мъжа ви, който въобще тая вечер не ме е черпал с парите на детето ви за детска градина, не ми е разказвал какви ги вършите, като е нощна смяна! Апък едни хора, които абсурд да са ни общи познати, ми разправяха, че е сложил камера в спалнята и Ви е качвал, Вас и любовника ви в YouTube, хакнал адсенсе, и сега си чака чековете от гугал вече трети месец.

-Моля?!?!?!

-А, най-накрая да си влезете в ролята на работник. Моля се казва винаги, аз нали от Швейцария идвам, там са убиха да ма молят. Ни мъ моли, ами кажи колко дължа за парното, щото до 5 минути ако не го платя и ще се върна да черпя оня, който не си е и помислял, да прилича на мъжа ви, като, разбираш ли, две капки боза, кеото аз пък няма от къде да знам така ли е, не ли е така…

И лелката припадна. Аз, нали, като не ми оставят възможност да си платя парното, как го платим, м? После вари разправяй на жена ми, че, разбираш ли, са отказали да ме обслужат…