Следващото лято

/Историята е стара и кратка, случайно я намерих из архивите си и реших да я публикувам тук, въпреки че типа контен е различен...Enjoy/

-  Добро утро, нима си тръгвате?
- Да, всъщност да. Тръгваме.
- Защо, толкова ли ви разочаровахме с обслужването си?
- Не, няма такова нещо. Просто парите ни свършиха и тръгваме.
- Лоша работа. Аз имам изпит след малко и тъкмо тръгвам и аз.
- Къде, тук някъде има университет ли?
- Да, в близкия град.
- По какво е изпита?
- Това е момент, който предстои да бъде уточнен, не съм много сигурен. Е, аз ще тръгвам, за да не закъснея. Може би ще се видим догодинаJ
- Не. Няма да се видим…
- Моля, какво искате да кажете?
- Ами, вижте, и двамата с жена ми сме тежко болни и едва ли ще изкараме до следващото лято.
-  …
- Такъв е живота…

…И се усмихнаха. Те знаеха, че ще умрат скоро, че ще напуснат този скапан свят и се усмихнаха. Не го проумях. А бяха толкова хубави, честни хора. Замисляйки се за спомените ми с тях, всъщност, ние им поднесохме отвратително ястие преди два дни и това ще е едно от нещата, които последно са яли. Разочаровахме ги. Разочаровах ги.

И от къде на къде трябва такъв да е живота?!?!?!

Съзнанието ми се разбунтува и усетих прилива на агресия по гръбначния стълб. В този момент осъзнах, че аз няма да ги видя повече. Скоро и света няма да ги види повече. Аз не знаех какво да кажа. Почувствах се като нищожество. Какво можеш да кажеш на някой, който си отива? Нима думите имат значение, когато нямат сила? Когато процесът е необратим всичко става излишно. Всичко.

Истината беше, че те бяха възрастна двойка, жената се придвижваше благодарение на поставка за подпиране, а мъжът трудно говореше. Те бяха бедна, но истинска двойка. Използваха последните си пари, за да прекарат последните си дни в България. Заедно. Като за последно.

londons dark side

(тая снимка не съм я правил аз, но ми се ще да бях)

Възхваляванията на този град са нещо, което присъства със силно мнозинство от привърженици в интернет пространството. Моя милост, като имала късметлийското нещастие или нещастният късмет, според зависи, да обитава това място, желае да изрази мнение.

Лондон има тъмна страна. Даже няколко, ако питате мен, което слава богу не правите, понеже аз не съм от най-отговарящите личности, съм ли аз? Не, не тази на Fleet Street.

Да речем, чисто хипотетично, че вие сте млад амбициозен българин, от добро семейство  и сте решили да минете на по-горно ниво, сиреч в Лондон. Първият момент – лева няма и на половината на паунда. Това е първото нещо, което ви подсказва, че това място не е проектирано за всеки,въпреки че съществуват доста опровержения на тази теза.  Вторият момент – наема е 500 паунда на месец и това не е шега. Третият – транспорта е по 8 паунда на ден. Банкрут ли каза някой? Кафето и то е къ 8 лева. Мхм.

Да, ама заплатите в Лондон са ехеее… Да, ама не са за всеки. Като българин вие нямате право да работите в Лондон. Поне не и легално. Изобщо във Великобритания де. Трета ръка човек сте. Идвате от бивш соц лагер. Колония на Русия не е като колония на Англия. На всякаква измет, както им вика един зле образУван човек, или паплач, както им вика един друг по-зле образ-Уван, се дава паспорт и работа, не и на вас. На вас ви се дават ограничения. Няма да навлизам в подробности, защото не ми е това идеята – работа няма = няма пари, сиреч минаваме нелегално или ставаме селяни в лондон, а.к.а фермЕри. (продуцентите на онова тъпо шоу като нищо да са брали ягоди в Лондон)

Това е една от тъмните страни на Лондон. Другата, обаче и по-сериозна по мое скромно мнение, е че Лондон, като цяло, е загрозен до немай къде. Вярно, има си Канари Уорф, Биг Бен, Бъкингам Палас и т.н, обаче около него обикалят все народи, които по телевизията ги показват и им викат терористи. Те, не че са камикадзета всичките, а само приличат. И са много. И говорят кофти английски – както циганите български. И не се съобразяват. И са, абе, животинчета. Не всички, за щастие, но повечето. Не знам вие как се чувствате, но аз като бял жител на европейския съюз да имам по-малко права от пакистанец, нищо против тях, просто ни мъ кефят – евалато.  Нали всички хора са равни. Т’ва демокрации, глупости, а-у… Хитлере, защо се самоуби? Сигурно си погледнал в бъдещето…или огледалото.

/Наскоро преподавателката ми пo Learning Support, която е англичанка, сподели, че покрай олимпийските са преместили много араби и азиатци да живеят покрай тях, тъй като са ги разкарали от Стратфорт, и тя в момента си продава къщата по тази причина и си търси друго място./

Англичанинът е човек, всички други са втора ръка хора. А, да, българинът е трета. Те си мислят, че ще дойдем и ще им развалим красотата, само дето тя красотата им вече е развалена. Места като Кройдон и Ъптън парк са доказателства за това - все едно, с извинение за сравнението, зад линията в Сливен – циганската махала. Съгласен съм, че аз съм лош човек и дискриминирам субективно циганите на база неприятен личен опит и това малко или много се прехвърля върху събратята им негроиди, но все пак всеки има право на мнение. Те също не ме харесват, ако трябва да сме честни. Такива изроди съм виждал, че… Има и приятни though.

Хубавото е, ако може да се намери нещо хубаво в цялата черна работа, е че в повечето случаи те сякаш си знаят мястото – или им е намерено. Не съм запознат с историята как точно „всичката тази сган” се е събрала тук, но няколко мои разговори с великобританци – не от тия натурализираните с консервантите, а истински, уж – ми загатнаха, че Тони Блеар е виновен, за което сега всички го мразят – аз като истински журналист не проверих дали е така, ами взех историята на готово. Най-малкото не е красиво в космополитен град като този, масово явление да е един плат да се разхожда и от него да се подава нищо друго, освен чифт очи, тип нинджа.

Хенри 8 сигурно в момента рови в ибей за вампирска отвара, та да се върне и да възстанови реда. Хората се надигат срещу папата, пък се надупват на мюсюлманите. Друг мой събеседник от английската кръвна група ми сподели, че повечето бритони мразели Лондон и не ходели там именно поради тази причина – „ми той е осран”. В който и магазин да влезете, най-вероятно ще ви обслужи един от тях – те затова бритишонците се бъзикат, че без degree ще ходиш да работиш в Теско и така си плашат децата.

Торбалан е тесколан.

From Paris with...luck

/Няма да разкажа история за Париж като цяло, защото те са много така или иначе. Всъщност това, което искам да кажа, ми беше спуснато свише – от моя учител по фотография, многоуважаваният от мен Саймън Роу. Той видя една от тоновете снимки, които бях направил и каза „Аз виждам снимката, но искам да знам историята. Защо не я разкажеш?” /

Всичко започна, когато обикалях парижките улици, насочил се към Айфеловата кула, защото, както можете да си представите, тя се вижда от далеч. Ходейки си, съжалявах, че няма да мога да се кача на върха на кулата, тъй като имах само 20 евро в джоба и с тях трябваше да оцелея 40 часа – без да спа, понеже нямах пари за хостъл.  10 от тези 20 евро пазех за Лувара, тъй като по това време още не знаех, че входът за граждани на ЕС между 18-26 години е безплатен…

Разходките винаги са приятни, но когато говорим за такава по Сена, всичко придобива съвсем друго измерение. Вниманието ми прикова нещо като аквариум, който точно по това време, около 8 сутринта, се почистваше от служителите. Тъй като ми бе причинен много сериозен натиск от страна на основната течноизпускателна система, търсех трескаво къде да отметна тази нужда, а аквариума ми се стори като място, където няма начин да няма тоалетна. Най-големият проблем на туриста е тоалетната или по-скоро липсата на такава. Париж е добре устроен от тази гледна точка, защото по целия център има Тоалетни-Совалки, които с натискане на едно копче се отварят и имаш до 20 минути да си свършиш работата. Така и сторих.

Наръщане видях войници – истински. Облечени в униформи и с автомати. Страшна работа. Хрумна ми, че денят, в който аз избрах да обикалям Париж, се оказа и изборен и като един талантлив-псевдожурналист веднага свързах 2 и 2. Забих поглед, за да не си помислят, че ги зяпам странно, както действително правех и какво да видя – банкнота от 10 евро на земята в една локва. Нещо от вътре ме сгря. Това в превод означаваше, че въпреки всичко ще се кача на айфеловата кула. Детската ми мечта.

Като малък имах много подаръци и картички, на които бяха изобразени най-често именно кулата и триумфалната арка. Може би поради тази причина отдавна исках да посетя Париж. Носейки обаче леко поръженческо самосъзнание и много празен портфейл, не вярвах, че това ще се случи толкова скоро или изобщо някога. Всъщност от Лондон до Париж и обратно ми излезе точно 8 паунда. J Чудесата винаги намират начин да си проправят път, а най-хубавите от тях са безплатни.

Ухилен до немай къде, не осъзнах на време, че всъщност извадих банкнотата от локва и, в бързината си, да не ме усетят войниците, все едно крада, съм я натикал в джоба си. Не след дълго се появи и неприятното разкритие, че съм се оцапал много брутално, но така или иначе трябва да свиквам с живота на клошар, по-скоро го приех като експириънс.  То всичко е експириънс nowadays. Търпеливо и грижливо изсуших и почистих късметчето си и се засилих към Айфеловата кула.

Опашките бяха огромни. Тъй като имах много време за убиване, просто се наредих на тази най-голямата и зачаках. Чаках около час. Вятърът беше ужасен. Измръзнах. Съответно пресуших чаят в термоса си, и отново се обади онази неприятна нужда, която те кара да изглеждаш като човек, който го лазят мравки. Всичко беше оградено с метални прегради, за да не мизерстват хората като мен – постоянно търсещи прекия път. Започнах трескаво да се оглеждам, тъй като нямаше излгед да се приближа скоро до входа.

Без да искам забелязах, че от другия вход, тъй като само два функционираха поради технически проблеми с един от асансьорите, опашката всъщност се източваше много по-бързо. Казах си майната му и се засилих на там. За има няма 15 минути ми дойде реда ми, нали съм обстоятелствено малоумен, установих, че предната опашка на която съм се редил две десетилетия, е била за асансьора, а тази, на която съм, е за пешаците. Така или иначе исках пеш. Оказа се, че е и по-евтино. Win Win. Взех си билетче – 9 евро до върха и затопурках весело нагоре. Снимах, стисках, подскачах и летях нагоре по стълбите, изпреварвайки всички останали стълбошественици. Винаги обичам да бързам пред всички. На стълбите бяха изобразени лица на известни французи, предполагам и се виждаха само от определен ъгъл. Някъде пък висяха изкуствени работници.

На тъй-наречения втори етаж имаше кафе. Изглеждаше страхотно. Пиеш си кафенцето, а под теб е цял Париж. Невероятно. Продължих мълниеносно нагоре и се наредих на следващата опашка – за асансьорът до върха. Бръкнах да си извадя билетчето, тъй като има билети само до втория етаж, има и до горе. Не го открих в джоба, в който го бях оставил. Леко претръпнах, тъй като бях по средата на колоната – ни напред, ни назад. Пробвах в другия джоб – същия резултат. Притесних се. 

Бях толкова близо и същевременно толкова далеч.

Следващите 5 минути минаха в нервно търсене на билета, който, очевидно, бях изгубил. Минаха ми десетки сценарии, включващи какво ли не, от сорта на „Бих ли се редил 30 минути на опашка, ако не бях убеден, че имам билет? Трябва да ме пуснете! Аз съм много известен българин. Няма да ме пуснете, нали?”, но винаги си отговарях с да. Когато дойде моя ред просто културно попитах колко ще ми струва "за до горе", тъй като съм си изгубил билета. Жената ми посочи, че има каса за загубеняци като мен, и начин, чрез който да не се редя отново на опашката.

-Може ли билет до горе, тъй като съм си изгубил моя?
- С група ли сте? –в тоя момент ми прещрака, че групите най-вероятно ползват намаление.
- Не. – ЗАЩО НЕ КАЗА ДА, идиот!?!?!? Тази моя честност понякога ме съсипва.
- 5 евро.

Добре, можех да отделя толкова. Това ще ми е за урок за следващия билет – непременно в джоб с цип.  Why always me? Както и да е. От където дошло, там и отишло. Късмет на половина. Повярвах си прекалено много. Бла-бла,  глупости - глупостта ми ме надигра. На слизане тестово пъхнах една хартийка в него джоб и какво да се случи – до долу вече  я нямаше.

Наблъсках се в огромния асансьор за топа на айфела, като възпитан българин, хем блъскайки се, хем правейки място на хубавите девойки да минат точно пред мен. В последствие като още по-възпитан – им се усмихвах и ги питах как са. С изненада установих, че някои от тях, разбира се, са тук с бащите си. #fail

Накрая дойде и логическия завършек. Върхът! Охааа. И какво – духааааааа. Ужас. Вятърът направо ме пронизваше. Отиде ми прическата. Направих си настройките на Канончето и давай. Джаста-праста изтрещях колкото снимки успях, от всеки ъгъл, разбира се, в стил японско турист – и така докато ми замръзнаха ръцете. Реших да снимам и себе си - #anotherfail.  Такава блъсканица беше, че почти не можех да си намеря местенце, от което да снимам на спокойствие. Всъщност какво ти спокойствие с тази отделителна система.

Горе не беше нищо особено сякаш. По-якото беше самото чувство, че стоиш на една от най-високите точки в Европа. В краката ти е цял Париж. Виждаш всичко, но най-сериозно се открояваха Монмартр и Монпарнас, разбира се.

Прибрах се на топло, точно под един климатик до асансьора, тъй като много добре осъзнавах, че вечерта също няма да я прекарам на топло и трябва да се пазя колкото мога повече от измръзване.

На всичкото отгоре чаят ми свърши, а чая в Париж струва 5 евро. Не ме питайте как разбрах.  5,50 ако трябва да сме точни. 

Надолу, така и така реално погледнато бях платил цената на целия билет с асансьор, реших да сляза с асансьорите, тъй като контрол има само нагоре. Докато чаках един от асансьорите пред мен се нареди една красива розова бебешка количка, а момченцето в нея се беше напишкало big time. Даже се опитах да го снимам, но без светкавица това се оказа безсмислено. Подсети ме, че за да не направя неговия номер, трябва да проявя малко креативност по въпроса.

Като пристигнах на втория етаж първата ми работа беше да разтоваря трафика , но пред тоалетните имаше опашка. Вгледах се. Опашката беше само от жени. Минах елегантно в дясно, пререждайки 10-15 същества, които не казаха нищо – ахаа, появи се на хоризонта и мъжката тоалетна, която по ирония на съдбата беше празна.

Почувствах се отново човек и спокойно се наредих на поредната опашка за последния асансьор. Имаше табела да се пазим от джебчии. Каква хубава идея ми дадоха, само дето аз съм може би най-некадърният джебчия оf all time…


The end.


P.S This is me freezin

lonelish

Тъжен съм.

Отново.

Случва се.

От време на време.

В най-неподходящото време. Всъщност като се замисля едва ли  съществува време подходящо за тъга. Който е измислил тъгата, трябва да се гръмне. Оh, wait…

Всичката красота, която създавам в главата си, ме натъжава.

Всичките възможности, които пропилявам в главата си, ме огорчават.

Нещата се случват много преди някой да си ги е помислил. Много преди замесените да предположат, че може да се случи нещо такова.

This is me.

Не е като да не искам… Просто ме е страх… Страх ме е да ми пука за някой.

По онзи начин.

Приятният.

Защото ЗНАМ какво ще се случи.

Винаги се случва.

Най-лошото / което, разбира се, както много добре знаем, за всеки е различно, индивидуално, като например : за кравата може да е лошо да яде британска трева, докато за козата тя да е идеална. Но това е, което има за всички – трева. Ако не ти харесва, стани коза. /

I can no longer enjoy the way I used to do it.

Счупен съм, но не кардиално, а интелектуално. (почти кардинално)

Idiotiinc

Започнахме нещо като проект и тръгнаха да се раждат интересни идеи.

Списваме го аз и приятели, реших, че може да ви е интересно - http://idiotiinc.tumblr.com

Мерси

k@link@

Някъде някога  на място, където много вали, но през времето, когато не вали, което за добро или зло не е много често, някой решил да боядиса калинка. Този някой всъщност бил един малко приличащ на автора, но повече на себе си. Причината, поради която се въртяла четка и боя покрай него, била че той боядисвал оградата на мързеливия си хазаин, който в замяна му готвил/купувал вечеря. Тежки времена – правиш каквото можеш, за да оцелееш както можеш.

Боядисвайки си най-необезпокоявано, съответно умирайки от скука, Додо изведнъж видял калинка да прехвърча край него и да каца на клонче. -Ей сега ще я направя червен металик –рекъл си Додо и се запътил да я хваща, обаче калинката излезе tough survival и се изхлузна от иначе не особено здравият захват на идиота и … цопна в боята.

-Леле, мале, убих я! Никога няма да си го простя. Как може да съм такъв нещастник. Та аз исках само да я боядисам, да я направя различна, да е по-готина от другите… Карай, може пък да е била болна от СПИН и да съм я отървал от мъките.

Продължил си наш Додо да боядисва, докато изведнъж някакъв неопределен вид не особен полумиркоорганизъм го атакувал по фланга и го бутурясъл в ръката. Поради малките си размери, гадинката не успяла да нанесе any damage, а Додо използвал скритото си оръжие и я издухал.

-Идват да си отмъстят! Но аз няма да се предам. Те знаят ли кой съм аз! Те знаят ли на какво съм способен! Те знаят ли, че идвам от България!

Чувало се някъде от далече по тези земи, че нямало нещо, на което гладен българин да не е способен, но това било в духа на митовете и легендите. По едно време Додо както си потапял четката, за да я обояжни, зърнал калинката, която изплувала на върха на бозавата смес.

-Тая ще е гледала титаник 3Д и сега изплува. Чакай, калинко – рече идиота – аз ши тъ спася! – той пък е гледал много биг брадър бг - Дръж ми дръжката на четката и се покатери по нея.

И калинката послушно се качила. Додо  я поставил на сигурно място и й лепнал една мазна капка боя, защото така или иначе това беше грандиозният план от самото начало. Калинката, обаче, без да се разбяга, най-спокойно си стояла на едно място и чакала боята да засъхне.

-Бреееей, колко културна калинка! Иска да е гъзар, то е ясно! Калинката е пич.

Додо обаче, дали поради некадърността или поради някакви неопределени висши сили на пречене-на-бодисването, се запънал на един участък от трасето. Натискал натискал, брей не се бодисва и не става. В този момент един паяк се подал отвътре.

-Кой е, какво има? Додо ти ли си бе, пак ли си са напушел и онанираш на оградата, зяпайки комшийката, мама ти мизерник. Да са ма’аш от тука, че кат та лопна с ена паяжина втора употреба…

-Ае мълчи е, ко са месиш. Ни съ прай ся пред калинката на голямата работа. Боядисвам, не виждаш ли, оня урунгел пак ма върза да му върша работата.

-Тай кат гледам как боядисваш сигурно от 10 минути са пъниш на един спот неуспешнооо, Хъ-Гъ-Хъ-Гъ-Хъ-Гъ (така се смеят паяците).

-Ми ни ми улиза четката е, е*аси…

-Ааа управяй се, не ме интересуваш, ай че отивам да гледам Менспайдър 8.

-Кое му е интересното на т’ва, нз ко му гледаш, мъж ухапал някаф паяк и паякът станал емо-травестит с лепкава коса.

Денят минавал, та направо заминавал, докато Додо се молел да завали, та да спре да боядисва, но дъждът винаги отсъства, когато ти е нужен. Като се стъмнило лирическият псевдо-герой решил, че му е през перчема вече за оградата и отива на топло, да пие чайче с мляко. Инстинктивно погледнал надолу, а калинката още била там, само че боята почти се разтекла без следа от боядисване.

-Ех, ти що не каза, че не можеш да бъдеш намацан.

-Хората мацат всичко и после питат, а трябва да е обратното, защото, obviously, някой неща са ненамацваеми. Купих си невидим щит от ибей за 2 паунда. Cheers.

-Ми защо още стоиш тук, а не отлиташ?

-Гледам ти сеира как се мъчиш с тая ограда.