cantfindthetitle

В един паралелен свят, където хората са най-доброто, което могат да бъдат, без това да е лошо или негативно за никой друг от съществуващите, аз бих бил водопроводчик – не заради облагите, които получават, когато са полегнали, а лятото домакините са с поли, а заради това, че се занимават с нещо смислено – проправят път на водата към хората.

Там никой никога няма да остава разочарован, защото никой няма да знае що е то разочарованието, но ще са чували за него – един вид митично чудовище, иначе няма да оценят всичко останало.

В този свят, разбира се, не че няма да има корпорации, просто те няма да се занимават с пари, а с парцали – ще чистят. Винаги съм си го представял: мъже и жени в костюми, супер сериозни и бързащи да стигнат до мястото, което днес  трябва да се изчисти. Там хващат по един парцал или стирка, нашмулват едни силиконови ръкавици и започват. И бездомниците, за които се прави всичко, са един вид супервайзери и им казват: „Тук има петно, там остана малко паяжина” еtc etc.

Дааа, красота. На смартфоните не им падат батериите, интернета не свършва никога и винаги е бърз, а Ментел ти почистват къщата, за да използваш услугите им. Разбира се, най-лоялните клинети получават и бонус – безплатен водопроводчик.

заглавие

-Вярваш ли в чудеса?
- Животът ми си е чудо сам по себе си.
- Значи вярваш.
- Не съм казал подобно нещо. Вярата е за слабите.
- Последният път като проверих нямаше и 60 кила.
- Не ме приемай буквално.
- А как?
- Небуквално.
- А, да, прощавай, че не се сетих.
- Хората обикновено не се сещат, простено ти е.
- Хората имат пълно право да не се сещат и да остават неразбрани, какъв обаче е твоя проблем?
- Че трябва да се занимавам с хора?
- Не харесваш хора?
- Харесвал ли съм някога?
- Може би?
- Може би не.
- Ами… жените? Те не са хора, нали.
- Хора са и още как. Като такива обаче, те са непостоянни. Усвоили са най-лошото у един човек.
- Никой не е вечен, съответно постоянен.
- Ти и твоята евтина мъдрост.
- Ти и твоята прескъпа арогантност.
- Живот, какво да го правиш…
- Да го живееш, примерно?
- Ти и да не го живееш, пак там.
- После не бил песимист!
- За жалост, напоследък оптимизмът придоби много песимистични измерения, дори и за реалност като тази.
- Реалността е нещо, което лесно се манипулира.
- Но понякога ти писва.
- Хах! Защо не ти писва да ядеш?
- Писнало ми е и още как! Просто нямам друга алтернатива, все още. Никой не е избягал от природата си. Не и жив.
- Ами, давай тогава да се гътваме!
- Прекалено лесно е. Трябва ми нещо по-смислено за справяне.
- А-ха. Ти и твоят вечно обягващ смисъл.
- Смисълът, приятелю, е нещото което, ако не ги бяха излъгали така брутално за светия граал, щяха да търсят тамплиерите и да измрът от скука. Всеки век има нужда от своята утопия. Стига глупости, кой раздава?

БДЖ част…поредната

/Всички съвпадения с реални особи са напълно случайни и по-скоро фиктивни. Историята е базирана на действителен случай./

Един слънчев ден в София, европейската столица на РБ (щото има и неевропейска – Перник), прекалено слънчев ако трябва да бъдем обективни, едно момче реши да използва услугите на Българската държавна железница (а.к.а БДЖ).

Спирайки се пред мръсната не само на пръв поглед, но и на втори, трети и всеки следващ, то реши да си купи билет преди да е пипнало някаква бактерия. По най-бързият начин се ориентира към свободната каса или поне тази с най-малко пенсионери, извади си картата за намаление – защо иначе човек би използвал държавната железница, ако не заради тия 50% - и най-учтиво помоли касиерката за билет до Сливен.

Качвайки се във влака, вече припотен поради 20-те килограма багаж, които мъкнеше от Овча Купел насам, нашият герой се зарадва на късмета си, тъй като съдбата му бе отредила приятни съкилийници, които да го придружават по време на мъките.

Влакът беше „Чайка”, но тъй като във Форскуеър имаше регистриран някакъв друг влак със същия маршрут, само че наименуван „Слънчев Бряг”, се чекна на него. Младежи, какво да ги правиш, този чек-ин вече за нищо го нямат.

По някое време влакчето е потеглило, но Добрин (така се казва момчето), бидейки отнесен в историята, която се четеше на електронния му четец, изобщо не усети този момент. Учуди се, че минава много време, а не му се доспива. Обвърза тази странност с жегата.

Всичко вървеше добре и се движеше по график, което много изненада Добчу, обаче не щеш ли, на една забутана гара, на име „Твърдица”, кондуктора алармира, че имало авария и влакът ще стои тук поне един час.

-Ухаа, цял час – каза си Добрин, който по случайно стечение на обстоятелствата има Баба в Твърдица и е родом от там – Ще прибягам да видя баба за 5 минути. Извинете – обърна се той към кондуктора – Сигурно ли е, че ще постоим тук? Имам ли поне 10 минути?
- Имаме поне час.

И той хукна безгрижно, оставяйки багажа си и всичко в купето. Все пак взе телефонът си, защото не обичаше часовниците, а трябваше някак си да отмери тези 10 минути.

Щастлив, че е получил тази невероятна възможност от съдбата и прекарал страхотно 5 минути с роднините си, Добрин трябваше да преживее разочарованието, което го сполетя инстантно, когато, връщайки се към гарата, той някак си забеляза, че влак няма…

-Олеее, тия к’ви са простаци. Как можах да му се вържа на тоя, че влака ще стои. Ама и аз каква съм шматка. Т’ва в днешно време да нямаш вяра на кондуктор – мъмреше на себе си, докато набираше майка си по телефона. – Ало, Маме, слушай сега много внимателно. Като пристигне влака, качваш се в първи вагон и сваляш сак, фотоапарат и раница + нук от място 94, защото аз съм в Твърдица, а влака тръгна без мен.

Следващото нещо, което в паниката си реши да направи Добчиту, е да тегли една майна на ръководителите-движение, защото някой трябваше да е виновен и този някой нямаше да е той. Не и този път. (виж тук). Ръководителят-движение пък се оказа познат, видиш ли, бивш приятел на майка му, на който Добрин така или иначе беше понабрал в последните няколко седмици.

-Сега да го убивам ли, да го моля за помощ ли…

Той обаче се усмихна и някак си през зъби изсъска, че, нали, така и така, кондкуторът го е изментил и е останал без багаж, документи, е-четец, dslr и т.н. От кабинката в Твърдица веднага потеглиха инструкции към влакозанимаващите се неинтелектуалци и всекупно взеха решението да свалят багажа на Клетника на Шивачево, от където той с пътническия ще си го вземе.

Момчето си помисли, че е много жалко, че няма багаж като на Ринсуинд, който да го следва навсякъде и от време на време да поступва лошите кондуктори. Интересното беше, че в живота на му са се намесвали много неща, но сякаш не би се притеснил толкова при евентуалната загуба на жена/съпруга, колкото при идеята, че губи нук, канон и два чифта конвърс. Дори не се сети за документите си, които …

Както и да е, на Шивачево момчето се запозна с багажа си, но се оказа, че скоро няма да тръгнат и ще почакат доста. Реши да си уплътни времето със снимане.

ze result

Някъде по време на второто или третото ясно забележимо отчаяние, което беше в процес на преизписване на лицето на Добчо, някой мина и забра всички от гарата със страхотната новина, че ще скокнат до Чумерна (т.е. спирката след Шивачево).

-Якооо…

На Чумерна, за ‘голяма’ изненада, пътническия влак се изравни с „Чайката” и тъй като псевдомомичето имаше билет за „Чайка” с място, реши да се върне и да види приятната си компания от купето и да им разкаже на бързо какво се е случило с него.

Влакът тръгна сравнително бързо, а из купето се носеше нескрито недоволство от железницата и някой дори спомена, че ги съботирали, за да ги приватизират. По едно време израженията на всички се скапаха, тъй като дружно установиха факта, че минават покрай свинеферма, от която се носеше неистова миризма, а в тази жега би било самоубийство да се остави неотворен отвор и съответно… Да, знаете как е.

-Ако искате животът Ви да стане интересен, просто се качете на влак. Удоволствието е гарантирано – не пропусна да покаже завидното си чувство за хумор Добрин.

И точно когато си помисли, че ужасът за деня е приключил, на слизане от влака трябваше да стане свидетел как едно възяко цигане, мъжко момче, бе гримирано и облечено като проститутка и се отъркваше в два други магнала.пдф, а страничен наблюдател ги снимаше за фейсбука…

Тhe end.

apathy or boredom part 2

Идеята се натриса в главата на момче, което, носейки фамилията Троцки и бидейки с еврейски произход, решава, че през 21 век е време за нов съветски съюз. Всичко, от което се нуждае, е да намери своя Ленин. Проблемът е, че действието се развива в постмодерен САЩ.

Тук започва търсенето. В нашия конкретен случай, отделен от този на Леон Троцки, но не този истинския, а неговата рекреация, наистина говорим за търсене  - търсенето на алтернатива.

Младите в България, били те ментално или физически такива, наистина имат това апатично усещане за липса на избор. Имат това чувство на безсилие срещу бюрокрацията и връзкарството, което ги води само и единствено към прокрастинация или, по-лошото, към емиграция.

Да, за жалост и поради куп причини, всеки видял се с повечко шанс, а и без такъв – бяга. Бяга, с идеята за по-добър живот, но истината е една такава, че повечето не знаят в какво се въвличат и остават разкъсани между два свята. Този на мама, татко и приятелите, и този, в който си никой до доказване на противното.

„Нямаш шанс, използвай го”

А тук не е толкова лошо. Глобализацията и интернет в частност отвориха вратите към света и елиминираха локацията. Има достатъчно сайтове, където, ако имаш необходимите знания и умения, можеш да правиш добри пари. Ако го можеш – защо ти е чужбина? Вярно е, че завършилите Харвард са много умни, но това е така защото там поначало приемат само много умни.

Бягат, защото не виждат алтернатива и бъдеще. От политически аспект това е много правилно. Или неправилно. Зависи. Почти няма политическа партия, която да не ни е управлявала, но и няма такава, която да се е задържала повече от един мандат. Не и в съвременната история на България. През социализма партията беше една и изборите бяха подробност. Сега има избор, ето, има демокрация, би казал министър председателя. Друг мислител, не толкова интелигентен разбира се, е загатнал, че ако изборите променяха нещо, щяха да ги забранят.

Странното е, че Европа в момента я залива социалистическа вълна, която май ще опръска и България. Толкова много млади хора имаше на събора на социалистите на Бузлуджа, че човек би си помислил, че партията никога не е остарявала. Кебапче факторът прави чудеса, но би било единствено логично, ако на следващите избори ни управляват леви с десни намерения или цяла коалиция червени с посинели мозъци.

Апропо какво се получава. Няма за кой да гласуваме, защото всичките са едни и същи. Няма и кой да предложим нов, защото за там се искат връзки. И сме обезкуражени и обеззверени в лоното на безсмислието и чакаме нещо да се промени от самосебе си. Апатия или просто скука…

Да, ама не. Трябва ни съюз, би възкликнал Троцки. Силно социално ангажирано общество се гради от хора, не от овце. Пословичния балкански манталитет винаги ще отрече факта, че сме овце и ще удари по масата, но статистиката е на друго мнение.  И ако всичко това е такова, каквото изглежда, то виновен не е Костов или Тато, а виновни сме си ние.

Защото не сме направили нужното. Не сме направили достатъчно. Не го правим и сега…

Проблемът не е от липсата на възможности – има ги. Но за да види човек възможност първо трябва да се научи да вижда по далеч от носа си.

Едно изследване сочи, че човек вижда носа си през 90% от времето, просто подсъзнателно избира да го игнорира. И ние, балканските народи сме така, опции има, просто подсъзнателно сме се предали и отказваме да ги видим.

И казваме, че няма алтернатива. И си мислим, че не може да се създаде. И обвиняваме държавата, власт имащите, власт изгубилите, общината, та дори и мангали.пдф. Всички други но не и тези, които трябва.

И младите бягат ли, бягат. Друг е въпросът дали изначално имат умствения капацитет да постигнат нещо повече от чистач. А и, доколкото съм чувал, на запад не е само до ум, трябва и постоянство и дисциплина, все ‘характерни’ черти за средностатистическия българин.

Тук някой заклет родолюбец би възкликнал по адрес на емигрантите, че щом искат да бягат, значи не заслужават родината си. И може би е прав. Защото какво е една нация, съставена от родоизменници? О, wait…

Някои, за щастие, остават и се развиват и им е добре тук. Водят социално активен живот не само в социалните мрежи, но и извън тях. Но вечно мрънкащите платени и неплатени драскачи насаждат, че те са изключение. Защото тук всичко хубаво се случвало по изключение. И може би  са прави.

Защото като излезеш от панелката не виждаш път. Виждаш само мръсотия. Асфалтирано е само на места, и пак има какво да се желае още. Опитваш се да пресечеш, обаче няма пешеходна, а там, където има, често е и изтрита. Качваш се градския транспорт и ти смърди. Мръсно е, не се поддържа, повечето от машините са остарели и отдавна носят табелка „амортизирай ме”, да не говорим и лятото каквато е жега, а зимата какъвто е студ. Защото като слезеш и тръгнеш в някаква посока се спъваш в кофти сложените плочки. Гледаш как почти всички наоколо нехаят за случващото се. Изживяваш един малък ад всяка сутрин, докато отиваш на работа…

Та си говорехме за алтернатива.

/Един мрачен сценарий гласи, че след 25 години в България пенсионерите ще са над 2,5 милиона, а броят на българите изобщо ще е около 5 милиона. Като добра новина може да се възприеме, че с актуалните темпове, с които се движи глобалното затопляне, шанса да изчезнем много преди това е огромен./

pytotrhofghjdfgisfg

Стоя си сам. Мрачно е. Мястото е нещо като ъгъл, но всъщност е средата на всичко, което го заобикаля. Хем има покрив и няма прозорци, хем на небето се вижда липсата на облаци. 

Трудно ми е. 

Започнах да се чудя какво да правя, а не ми се правеше нищо. Ъх, нищо ли не искам? За какво живея в такъв случай? Винаги ми се е искало да бъда като другите - да вярвам сляпо в нещо и да дам живота си за него. Забит там в офиса. При другите. Ама не става. Аз все трябва да намирам смисъл в нещата.

Нищото е толкова привлекателно. Все пак оставих тишината да звучи и се преселих, мисловно разбира се, в облаците, които напоследък все по-често отсъстват. По технически причини – лято е. Макар че на други места също е „лято”, но си имат облаци.

А е облачно. Не на небето обаче. Под него. Пече слънце за показност, защото времето се прави на готино, защото така трябва, защото е свикнало, защото всички го очакват от него, защото е такова, каквото е… А дали трябва?

I just wanna live…

bullshitie

Консумирам много продукти. Може би защото не ми се налага да знам, че трябва да изкарам с абсолютния минимум много време. Представял съм си го.

Не мисля, че бих се отървал лесно от консуматорското мислене. А Вие?

Превръщам се в нещо, което с удоволствие бих намразил. А да мразиш себе си е изкуство и задължително условие по пътя към утопичния  нарцисизъм, който, минал през толкова много усти, вече не е за споменаване даже…

То е като да гледаш в огледало псувайки.

Защото знаеш, че криеш нещо…

Oт себе си…

А уж всичко е там, изказано. И мнозина ще потвърдят.

А колко от това е истина?

Това, че е съзнателно, прави ли го истинско?

А отчаянието? Само от страни ли трябва да се вижда? Или обратното?

А може би всичко това е отражение на една друга реалност, която се материализира в помеждутъка от отварянето на очите сутрин до затварянето им, когато и да се случи, най-често пак сутрин, която е абсолютно незначителна.

Също като всичко останало.