insanity

На място, където никога нищо не е същото за повече от миг, обикновено сериозностите  са ненаети. Толкова е сюрреалистично, че имаш чувството, че представата ти за мястото всъщност го определя и когато тя се промени, то се променя с нея. В един момент светлината е много, а  секунди по-късно едва виждаш.  Всъщност самото определяне не е толкова важно – неопределено е.

На това място идеите са хора, а хората, такива каквито сме свикнали да щъкат напред-назад, няма. Сякаш стъпваш по повърхност, която не можеш да усетиш, но си убеден, че е твърда, въпреки, че понякога имаш чувството, че си стоял на по-високо само до преди миг.

Никога не знаеш къде си, но не изпитваш и нужда. Няма часовници, няма счетоводители - чисто е. Всичко, което те вълнува, е това, което създаваш. Защото това си ти.

Не си сигурен дали си едно цяло или милиони разпръснати частици, които си играят в условният пространство-времеви континуум.

Там няма такова нещо като думи или говор, защото не ти трябват. Ти си сам с чистата си мисъл, която не се чувства рамкирана. Няма обстоятелства. Няма и лелки, които да те питат какъв ще станеш като пораснеш…

Съществува само търсене и преоткриване. Нови светове, нови реалности, нови чувства. И така до момента, в който не отвориш очи и правейки това ти губиш всичко.

Излишна логичност

В последно време да чувстваш е едно от най-сложните неща на света. Толкова сложно, че чак като ми се случи и се чудя какво става и дали не съм болен. Меря си температурата, нали, пия чайче, краката в леген с морска сол. ОК съм.

Нещо обаче сякаш не е както трябва.  В този ред на мисли чувствата са малко като въшките. Ама не точно.

… то е – има го, но сякаш безплътно. В смисъл такъв – виждаш го всеки ден или поне го бълнуваш, усещаш го, взаимодействате си, имаш обратна връзка – отговаря ти в whatsApp-a. Вярно, малко се инати, но да си максималист в свят на глобално мозъчно затъмнение е по-скоро нестойностно. И като такова ,ако примем, че вече съм го приел, си е мое и си го обичам.

То пък да обичаш в днешно време какво е, нали? Мамата си е…опа… Трудоемко, да, това исках да кажа.

Какво обичам точно, не съм сигурен. Дори не знам дали съществува. Би трябвало – споменах за whatsAppa-a, нали? 

Пил съм си хапчетата, ако това се чудите. Не е това. По-страшно е. Обсебващо е. Поглъщащо.

Кара те да поставиш под въпрос цялото си съществуване, да го обърнеш два пъти, като по средата на първия го изтръскваш да видиш какво ще падне, да се събереш пак, след като си се разпилял и да се усмихнеш, знаейки, че знаят за кариесите и пломбите ти и асиметричността в долното чейне…

Всъщност си гол. И те гледат.

…и не ти пречи, напротив, харесва ти. И го обожаваш. И не можеш без него. И не искаш да вярваш, че си живял толкова време, без да чувстваш. Размекваш се.

… и си казваш НЕ, това не е възможно. Минаваш в защита и започваш да отблъскваш. Аз да чувствам, да бе, да! I’m not buying it! И се объркваш, объркваш и чувството, то се променя, ти не осъзнаваш...

…после почваш да му се молиш да се върне, но за мили думи вече късно е. Мъчиш се да заспиш, защото знаеш, че ще се срещнете в съня ти, но не ти се спи, а вместо да се приспиваш поставяш всичко на лист хартия, за да видиш…

Да видиш какво? Че си влюбен? Влюбен в какво?

И тогава осъзнаваш, че всъщност не можеш да го видиш. Да, знаел си го и преди, но знанието е най-отвратителното успокоително, което някога е било поставяно под екзистенция. Докато не отвориш сърцето си… Не буквално, разбира се, би било страшна гледка да ровичкаш през гръдния си кош – или по-лошо, недай си боже – през гръбначния стълб и да търсиш онова тупащото, да го…. СТИГА!!!

Крещиш и се мяташ, откачаш, не искаш повече нищо, а какво си искал всъщност, не искаше ли това?

…мхм…

Виждам те. Ти си тук, при мен.

Някъде.

Усещам те.

Обичам те.

Остани.

Не искам да съм сам, отново.

Ще направя всичко, което поискаш.

Ще чувствам.

Не, няма да изхвърля боклука, затова, мисля, че се разбрахме вече!

Добре де, може и да го изхвърля, само остани…