17.11.12 г.

The Fall


Посвещавам този пътепис на един приятел, който, въпреки че нямаше душа, за кратко време ме научи да виждам света по различен начин и ми показа всичките тези малки неща, които съм пропускал през годините, приемайки ги за част от пейзажа.

The fall, част втора от When in Venice.

Мислех си, че не би трябвало да е възможно, да е толкова красиво. Случваха ми се все прекрасни неща, а дори не знаех защо. Не се оплаквам, не ме разбирайте погрешно – нямам това право. Когато животът ти дава, най-глупавото нещо е да се чудиш защо.
Ходех си и си снимах, също като останалите обречени на щастие по тези прекрасни места. Понякога е приятно да се слееш с тъплата.

…Поредното щракване обаче не се състоя. Установих, че картата с памет на фотоапарата ми е пълна – един от недостатъците да снимаш RAW. Предположих, че след десет дена е нормално да съм позадръстил крехката, произведена в Корея, СД карта.

Продължих да се разхождам и да се радвам на слънцето, но тъй като повечето улички бяха наводнени – на предния ден Венеция претърпя много сериозно наводнение, - а аз не исках да използвам лодките като транспорт,  поради състоялата се лична финансова несъстоятелност, трябваше да намеря изход по суша…отново…

Шмугвах се в повечето тесни уличкитактиката, която ми помогна да се измъкна на предния ден. Бях близо до Сан Марко, тъй като се връщах от Арсеналът – част от Бианалето, което се състоеше по време на моят престой. Разбрахте ме, нали. На предния ден, Понеделник – когато централната сграда на Експозето е затворена за посетители, аз влязох и май ме помислиха за работник, тъй като, естествено без да знам, влязох и…разгледах.

Оставих главната улица в дясно от себе си, за да не губя чувство за ориентация, и се движих по една малка и безлюдна, за да съм насаме с мислите си. Взех някакъв завой, защото стигнах задънена улица и изведнъж изгубих представа къде се намирам. Реших да си подам главата от нещо като проходче, което водеше към някой от каналите, за да видя къде точно се намира мостът Академия, който търсех.

Не помня точно как се подхлъзнах, за да се изтърся в канала, но помня как апаратът, който беше в дясната ми ръка, с двойната батерия придаваща допълнителна тежест, хвръкна нагоре и се чу едно кухо „цамбурррр”. В паниката, породена от гледката как краката ми потъват в канал и се отдалечавам от стъпалата, на които вероятно съм се хлъзнал, видях в последния момент белият надпис „Канон” на черната връзка, която трябваше да бъде около вратът ми…

Не се замислих за това, че по-голямата част от тялото ми е във вода, а веднага посегнах към връзката, тъй като апаратът потъваше много бързо и имах чувството, че скоро ще го изгубя от поглед. Хванах я и го издърпах от водата, а някъде в този момент установих, че, някак си, не знайно как, трябва и да се издърпам от водата.

Със свободната си ръка хванах стъпалото, предназначено за качване на лодка и се надявах да не се хлъзна, поради наличието на водорасли навсякъде. Захватът беше стабилен. Не мога да обясня как с една ръка набрах цялото си тяло и се изтласках извън водата, докато с другата държах дигиталната камера над водата, но успях.

Втората мисъл, която ме споходи, е че не знам къде е HTC-то ми. То поне е водоустойчиво, помислих си, а и вече е преживяло какво ли не. Бръкнах в джоба си и установих, че е там. Единственият проблем беше, че бях във водата до кръста, т.е. мокър е…
Първата ми задача беше да разглобя камерата на съставни части и то колкото се може по-бързо, а после и да подсуша уетфонът. Готово. После влязох в първия ресторант, почти целия подгизнал и помолих за парцал, с който да забърша колкото се може по-голяма час от техниката. Изгледаха ме странно.
Не ми беше особено интересно да гледам как в обектива ми има водичка, а тялото се напишква където и да го поставя, но някак си го преживях.
Натиках частите от апарата в двете си ръце и тръгнах да си взема раницата от Фернандо, хазаинът ми. Трябваше да измисля как да го помоля и да се изкъпя. Последните ми чисти дрехи бяха на мен, т.е. трябваше да си облека нещо не толкова чисто. Ъх…

Тръгнах по централната улица, тъй като вече не бях на вълна приключения и се опитах да се слея с тъплата. Да, ама не. На всяка моя крачка се чуваше джвак-джвак, а и носех камера на части в ръцете си – i mean, who does that???

Остана ми да се насладя на честта да бъда най-голямата атракция на сред Венеция – мокър до кръста ден след голямото наводнение, когато вече всички бяха сухи.

Свикнал съм хората да ме гледат и да ми се присмиват от тинейджърските ми години, когато бях с дълга коса в провинциално градче, ориентирало културата си около чалгата, мутрите и проститутките – крайно нетолерантно към различните.

Насладих се на всичкото това внимание, тъй като улиците на Венеция наистина са претъпкани, та даже се и усмихвах на по-красивите момичета.

Задникът ми е мокър, и к’во?

Тъй като целият ми панталон придоби няколко нюанса мрачност, или по-скоро, мокрост, не изглеждах като напишкан. #win

Оставях мокра следа след себе си.

Когато обаче задуха ветрец, усмивката ми буквално смръзна, защото температурата беше около 8 градуса, а аз бях подгизнал. Мда, определено трябваше да побързам.

Погледите на хората, вперени в мен, вече не ми правиха впечатление – дори и тези, които откровено си ме съжаляваха. Аз съм боец и трябва да продължа борбата за сухота.

…когато пристигнах при Фернандо и му обясних какво е станало, той се нави да ме изчака и каза, че повечето хора, които падали в каналите, умирали, тъй като лодките ги газели. Почувствах се една идея по-добре, защото…ами, защото още можех да чувствам.

Лодка да ти мине пътя – венецианско проклятие.

Изкъпах се, облякох се, постоплих се, обаче това не променяше факта, че шибаните ми конвърски бяха мокри и смърдящи и с остатъци от водорасли по тях. Минутки по-късно, взирайки се в задната част на мокрия си панталон, осъзнах, не е питайте как, че през цялото време съм ходил с водорасли по…двата задни джоба.

Ех, живот, какво да го правиш, ако не да му се радваш – възкликнах на себе си с всичката възможна ирония по силите на един почти потънал човек, почти буквално.

Трябваше да обясня на хоста ми в Падова – последната спирка от пътешествието, че ще закъснея, да речем, поне един час.

Във влакът към Падова, който хванах буквално в последния момент, дори бяха затворили вратите – натиснах копчето и се шмугнах, естествено, без билет – обяснявах на бабката срещу мен как съм паднал в канал. Както италианците не говорят английски, така от 6 реда седалки назад някой попита: „Ама, Вие, наистина ли?” и тогава, обръщайки се, усетих как всички са слушали историята ми. Забавлявам цял вагон – оutta boy.

Надявах се да не мине кондуктор, тъй като не ми остана време да си купя билет, а мисля, че нямах и пари за такъв – беше въпрос на късмет дали ще проработи картата. Естествено, кондуктор не мина.

Все си мислех, че трябва да отбележа някак си края на приключението, да го полея – ако мога така да се изразя…

…и тогава си рекох:

-          -Много хора посещават Венеция, но колко от тях падат в канал?

The end.

В памет на един Канон

 Requiesca di pace, Amore mio.


Няма коментари:

Публикуване на коментар

худ

втренчен кит нагоре, аз или той сгърчен вид, роден в обор без бой очовечен, напит по еН безброй обречен на бит, смирен отбой загадъчен, ...