29.12.12 г.

опис на звук


Разбирам колко е студено едва когато сравня парата, която излиза от устата ми след пресилена въздишка и парата, която се надига от чашата чай, предназначена за утеха и временно затопляне.

Взирам се в тази пара, сякаш в нея виждам спасението. Ароматът е опияняващ, навява на самота – такава, каквато я обичам, семпла, - но това само съм го чувал, признавам си. Щях да го знам, ако имах обоняние.

Нищо не е толкова хубаво, колкото да си пиеш топлият чай под звуците на приятни инструментали – цигулка, пиано, чело, контрабас - и поглед, вперен в буквите на електронния четец.

Сякаш можеха да променят света.

Сякаш щяха.

Тя ми каза, че нищо не е от значение, когато гледаш не с очите.

Наречете ме лаик, но научавам много повече наблюдавайки, отколкото разсъждавайки. А самият процес наблюдение бих окачествил като второто най-смислено нещо, с което човек може да се захване приживе. Първото е да прегърнеш някого.

Тогава, някъде между страници, смартфонът изписука и разреди идиличната тишина.

Навън беше светло, луна бе обляла с оскъдна светлина сенките, преливащи в колебливата мъгла. И някъде там бях аз.

Там и ще си остана, поне докато не свърши чаят.

21.12.12 г.

Историята


Всичко, което тя някога бе искала, се изразяваше в това да бъде достатъчно красива, за да я забележи той. Той, естествено, я беше забелязал отдавна – много преди тя да си направи пластичните операции и сега се оглеждаше за друга, без допълнителни усложнения или дупета, части от които ги е хванала липсата в посока север…

А той бе обикновено момче и осъзнавайки своята обикновеност, той държеше в ръцете си най-великата от всички дарби – съзнанието на шампион в категория без екстри отпред. Според поверието, само човек, настъпил две жаби в един ден – една женска и една неженска;  съхранил капка вода с ръждиви отенъци от пернишки винкел след потоп; нарисувал горгона със да я гледа и после като й показал творбата си, я откарали в Лувъра под формата на ценен експонат от неизвестен автор; ремонтирал лада петица със завързани очи и ръце… та за поверието говорех – само такъв човек, ако има такъв, можел да се нарече обикновен в царство Нощната-Ми-Лампа-Хвана-Паяжина и да… абе да прави там нещо интересно. Или не.

Историята се развива така: Скрили шоколадът на едно пеленаче-швейцарец и то тръгнало да звъни на всичките си 3204 импортнати контакта от фейсбук в айфона и да пита „Какво й има на луната тази вечер и защо никой не е туитнал по въпроса.”

Може би се досещате, че тук става дума за нещо много по-дълбоко. Всъщност става май не е най-точното сказуемо, тъй като историята е на десетки хиляди десетилетия и не може да произнася правилно буквата „Р”, поради което е електилала, вместо електилала. Разбрахте, да.

Край.

И тогава античният гръцки философ с американски корени и френски клонки Конфискувий решил да обясни краят. По негови думи: „Краят, това е когато човек си повярва че пожарникарохранител може да е…нещо различно.” Но не това е краят в нашата реалност, защото, признайте си, къде сте виждали такава глупост? Никъде, нали. Щото кой ще е толкова тъп…wait for it

И общо взето си мисля, че всички въпроси, предизвикали революции или обратното, са започнали с „кой е толкова тъп, че да…”

Финал – защото край не е толкова поетично.




П.С. Вижте тука една моя снимка, дето много си я харесвам, ама като я пускам сред хора и остава недооценена. В гугъл травъл фото кюмюнютиту пък се убиха да я плюсквамперфектват. Ама какво ли разбирате всички...


16.12.12 г.

Бедния студент


И този ден ще започне със събуждане, чувствам го. Гений съм, че правя това откритие. 8 декември. Пардон, вече 9-ти. Или поне би трябвало да е, ако следваме някаква последователност в изгревите. Не че съм заварвал някой. По-скоро те заварват мен.

Ох колко съм жаден. Сигурно съм пил снощи. 

Скачам към тоалетната за вода. Скачам май не е най-точната думичка. Клатушкам се. Олюлявам се. Подпирам се. Фокусирам и стигам. Сега, кое е студеното на тая чешма.

Глък-глък-глък

Муаааа, бърша си устата и се кефя. Замръзнаха ми зъбите, фък.

Нещо съм замаян, ама поне не ме цепи глава. Нали затова е планината, да омекотява махмурлука.

Иии сега къде са ми е телефонът? Туй е въпросът! Естествено, че е под леглото... Навеждайки се осъзнавам, че и други части от тялото ме болят, т.е. май съм правил секс. Браво на нашето момче. Ако и до 9 месеца не ми звънне телефонът, всичко ще е ок. Все си викам на акъла, че колкото и добре да живееш, някоя ти казва „Ти си бащата.”

Пооблякох се, всичко ток. В главата ми още звучи нещо от сорта на „тук поставете откъс от любимото си чалга парче” и умирам от кеф. Пих, ебах ииии тия три работи.

Май е време да изпълня ангажимента си към природата и да отпратя послание в небутилка. Изстрелвам го а ла Спиди Гонзалес и дим да ме няма. Някъде по средата на двете действия обаче, с пласт мека тоалетна хартия, напипвам нещо странно по четирибуквието си. Тогава осъзнах, че това няма да е обикновено бърсане. Погледнах си боксерките – опааа, май съм се и понасрал лекичко.


Нищо! Тати ме е учил, че не се ли осереш, не си мъж. Не съм убеден колко процента буквалност е влагал в думите си и дали е имал способност да предсказва бъдещето, но…way to go, motherfucker.

Май имам нужда от душ. Или? Аре нека първо да сляза да хапна, така и така съм я платил тая закуска, к’во като е 1 PM. Ние и в два можем да ПиеМ, нали?

1.12.12 г.

Not


Нощна лампа и няколко увиснали сенки. Огромен прозорец, през който се промушва единствено пълната луна – точно срещу мен.

От височината, на която се намирам, битовите светлини не засенчват идилията. Единственото нещо, което ме плашеше в този момент беше, че луната ще се махне и никой вече няма да ме погледне през тази нощ.

Лежа и гледам към малкото осветени облаци, представям си, че съм някъде в небето…

В ушите ми кънти някаква музика на чужд език и цялата стая крещи самота. Студът пронизва всичките четири пласта плат, които съм поставил под формата на отбранителна стратегия.

Не, братко, не.

Някаква окаяна звездичка се бори за внимание до луната, но облаците потулват опитите й да отрази светлината – тъй като звездите не светят, а отразяват, също като хората – на всеки две-три минути.

Интелигентните хора се стремeли към спокойствие, а артистите, към отсъствието му – интелигентният артист какво ли прави.

Хем е видимо, хем е красиво. Реших, че аз му предавам тази аха-аха романтична форма. Отново се зачудих къде съм блял през всичките тези години.

A candle, that’s what I need.

P.S. can you feel the love, I can feel it too.

худ

втренчен кит нагоре, аз или той сгърчен вид, роден в обор без бой очовечен, напит по еН безброй обречен на бит, смирен отбой загадъчен, ...