Предполагам че е лесно, за един лъв да изгуби лъвското си. На мен, поне, това животът ми го е показвал неведнъж. Но, в такъв случай, лъвът остави лъв? Човек остава ли човек, ако изгуби същината си! А знаем, всеки странстващ ще ви каже, че веднъж загубено, завинаги изоставено. Аз поне не се връщам по следите на неща. Винаги продължавам, независимо дали знам как. И рядко мога да дефинирам продължението на живот без същност, но най-близката дума до това, е безвремие.

Сякаш най-важното е, че когато се освободиш от нещо, неминуемо отваряш пространство за нещо друго. Или за нищо. Но отвореността е голяма част човешки фактор, но също така е и фактор без същина - т.е. такъв, който трудно би претърпял едностранна дефиниция. Но, нещо, каквото и да ето, дори и да е дефинирано от някого, не означава, че хората трябва непременно да приемат/отхвърлят. То е като да загубиш себе си. Не се връщаш за себе си. Просто се ослушваш за себе си. До момента, в който разбереш, че това си ти.

До момента, в който безвремието навлезе в пространство-времевия континуум. Или просто до момента, в който излезеш от себе си. Или до пазара.

Се тая.

незнам

През нощи като тази, често се чудя, наистина ли е толкова важно съзнанието. Все пак, какво можеш да правиш с него толкова? Някой ще рече: всичко. Е, възкликва наситилия се на живота, преялия с всичко бивш гладник, та всичко е нищо. И, на всичкото отгоре, е скучно. Та, връщаме се към изначалния въпрос, какво толкова можеш да правиш със съзнанието си? Нищо. Невъзможното е нищо, нали така? Невъзможното за правене ли е? Все опирам до следния въпрос: може ли човек да прави нещо, което не знае, че съществува?

Не всичко, което съществува, съществува. Коледна мисъл ще да е това. Както и не всичко, което не съществува, не съществува. Отвори се метафизичната врата на отмалялото разсъждение. Колко глупости могат да се изпишат тук, ако човек би си позволил отпускане на разсъдъка и довеждането му до харизматична безразсъдност, феномен, по-известен като празни приказки. Т.е., чисто хипотетично, човек може да прави нещо, което не съществува, но условието е, умишлено поставено предварително във въпроса: да не знае. Сега, дали може човек да прави нещо без да знае? Къде е диалектиката тук! Навсякъде. Естествено, че човек може да прави нещо, без да знае. Прави ли обаче правенето на нещо без да се знае безсъзнателно, или беззнателно е по-правилно да се каже. И ако да, то би трябвало да отпишем съзнанието и за куп други дейности. Но ако приемем, че не, то тогава човекът, който прави нещо без да знае, не го прави точно без да знае. Което автоматично води до следния абзац:

А що за особняк би си помислил, че съзнанието има подниво, или над. Направо отзад, бих казал, да се потърка с този дискурс - то с дискурса, какво друго  може да се прави (тук да ме прощава професорката ми по теория и практика на текста)? Дори подсъзнанието е съзнателно. Виж, ако човек реши да си затвори очите, той ги затваря не само за под/над/встрани/съзнанието. Той си ги затваря. И си има това право. И никой не може да му казва, какво-точно-съзнателно е. Защото няма значение.

Излъга ни някого, че, цитирам по памет: "mind matters" и толкова. Какво като нещо тежи, какво като нещо е от значение. Ами ако нещото беше В значение. Или над значение. Под значение. Да не продължавам.

Каквото прави скуката с хората, нито една манипулация не може. Това исках да кажа. Благодаря. Чао.

история без история

Колко точно надълбоко трябва да се зарови душата, за да не предполага съществуване?
Колко нетактично, апатично, трябва да е поведението, за да не се прекъсва настроението?
Подслонението, подпомага наслоението на страха, или на силата, че някога
малката душа, свитата, ще трябва да побегне без да спре
да се засили и всичко да помете
ако ще това да означава
че повече няма да се рее в мечти опръскани от хорска гнус
преправени желания
грозни преструвания
само и само всеки да получи онова
за което често е мечтал.

Пътят си сам изковал,
човекът,
решил и се излегнал.
Загледал се и що си мислите видял?
Свят бял
на длъж и шир.
И не повярвал.
Обърнал се назад за да погледне пак
дали това, което до вчера рекло се е свят
не е още там, в тила, чакайки някой само
глава да подаде
и на глупеца в себе си да се отдаде.

requiem for a name-day

Какво да правиш, освен да се радваш. Редките моменти, когато тъгата не чука на вратата, зов за щастие често бива припознат. Въпреки това, не винаги човек може да е наясно кога греши. Кога истината се оказва химера, и обратното - това, което прилича на призрак, е всъщност реалност. Чак е странно, понякога, колко неестествено се държат хората. Как естествено, отвътре, ти идва едно чувство, а на яве показваш съвсем друго. 

И се надяваме на нещо по-добро, правейки едно и също. После молбите ни са чуди или не, няма разлика. После, това е важното, да има после. Да може да се отбележи. Само че, ако няма сега, т.е. ако сега се самопренебрегнеш, как ще разбереш, че е станало после, нали? А е толкова хубаво, това настояще, нашето, неделимото, та чак не знаеш какво да мислиш.

Но е факт, че най-грозната тъга и мъка, идва след най-великото щастие. Да не кажа, че понякога усещам вътрешно как плахо се пристъпват, двете страни на монетата, и образуват друга форма. Аз не съм сляп за нея. Но всяко следващо затръшване на страна при падането на монетата, почти си представям праха, невидимата материя, която се вдига, направо антиматерията и това е момента, в който знаеш, че не можеш да продължиш. Че, докато се заблуждаваш, че спираш, всъщност отдавна си спрял. 

Нямаше да е така, сякаш, ако имаше кой да ни каже. Или поне в това се заблуждаваме. И, макар и банално, банално-интересно, неделята става по-неделник. По-неделник от неделника, колко лошо точно е това? Или не? После идва в-тор-ник. Горкият ник. Горкият лик. Направо, клета майка България, да е, че всички са слепи за красотите й. Хайде, да не са всички, нека да са никои.

Когато изтръгнеш значението от всичко, оставаш без нищо. Оставаш, но и времето ти остава. Нещо, което не можеш да промениш, камо ли да подмениш. Времето, казвам, най-много да го запълниш. И пак не върви. Вървят онези, мрачните, които трябва да се грижат за обществените нужди. А нужди се предават по наследство. Другите, ненуж(д)ните, си стоим, какво да правим, за къде да бързаме - чакаме си времето да мине. Безвремие. Празници, пълници. Дни, в които правиш нещо и дни, в които правиш нищо - това за времето накратко. Надълго няма време. Catch 22.

Остават и чиниите за миене. Кой ще свърши това? Човекът, или времето!

should i give up, or should i just keep chasing pavements even if it leads nowhere...

виждаме ли се
или какафонията замъглява
избрах да не знам
знанието за теб остава
глупост до глупост
стоят подредени
глупакът рече равнис
и всички, от глупина сплотени
финансово озверени
подчукнаха с обувки и
се подчиниха
оставиха мечтите
и глави надолу забиха

a working class hero is something to be
or not to be

отговор няма
и това е отговора
също като със смисъла
каквото и да избереш
все си прецакан
затова не избирай

нещо се случва
само
и единствено
ако станеш от леглото

Човечеството, да живее човечеството. Допуска се, че е възможно да има знание. Ерго могат да се знаят неща за разни хора. Научава се нещо ново - сравнително ирелевантен факт на фона. Обаче обръща всичко, намразват се хора. Една единствена капчица знание. Научава се нещо, или поне така се смята, и край - този човек вече не е същия човек. Представяте си, нали, как представата ви за някого се изкривява, намразвате го, ненавиждате го, презирате го; или обратното, виждате нещо повече и край, влюбвате се в този човек, боготворите го.

Сега си представете, че по същата линия узнавахте неща за вас. Разбира се, ако приемем отново, че има знание и че то има значение - това само за целите на тази глупословица. Та, научавате нещо неподозирано за себе си - намразвате ли се? Презирате ли се? Идва ли ви да се самоубиете, само защото има нещо там грешно. Или го игнорирате и преиначавате, правите се че не съществува.

А сега си представете, че всяко едно твърдение, всяка една мисъл, има обратна страна и вас не ви е страх от нея. Ако човек е красив, то той е и грозен. Вие мислите, че сте красив и това ви харесва, но не ви харесва това, че сте и грозен. Представете си, че нямаше значение дали сте красив или грозен, тъй като те двете са едно и също, и вие сте нито едно от двете - поне не и сам по себе си.

Това е фундаментално и не. Човек притежава силата да манипулира както другите, така и себе си. Кое е ценно? Никое. Няма ценни неща. Но защо хората отказват да манипулират себе си и се хващат за думите - нещо, което всички знаем, че е поредното човешко изобретение - не по-умно от което и да е друго. Да се хващаме за думите е същото, като например, да се хващаме за шлиферите.

Но шлиферите не водят до войни. Поне на мен не ми е известно да има такъв случай.

И до какво стигаме? До хората и техните глупави схващания. Предизвиквам ви. Сложете в една чиния всичко, което приемате за хубаво, ценно, позитивно; и го обърнете. Със същата страст прегърнете обърнатото. Погледнете вътре в себе си. Вижте пробойните, които скрижалите са оставили. Човеко, поправи се.

wicked

Веднъж научил се да виждаш това, което обикновено остава невидимо, животът цялостно променя вкуса си. Става много по-сладък, но и много по-горчив. Трудността е горчилката, която се получава от прекалено много сладко - защото всички искаме повече от това, което ни убива. И сладкото започва да горчи, горчивината да сладнее. Процесът е естествен, дори когато е неестествен. И сякаш се променяш, а просто си се преобърнал. Сякаш си видял това, което преди е оставало в сянка.

да (се) захаросаш или не

От фотографска гледна точка, техниката би била да се допусне достатъчно светлина в сянката, дори и светлина да няма, но и да се запази яснотата и най-вече извивките на сянката. Но сянката не е тъмнина, както и светлината не е щастие.  Просто зависимости. Обратното на нещо са неща, а не нищо. От нищо не  може да се прави нещо, но обратното на нищо е всичко, въпреки това нищо е всичко и всичко е нищо. Нещо не е всичко, а всичко са неща. Или с други думи, нищо са неща, и неща(та) са нищо.

lack of title

Липсата на софистицираност не предразполага към симплицираност. Въпреки това, в езикът всеки намира себе си и претворява вижданията си. Затова ако човек избере да бъде прост, то той трябва да бъде повече от прост в изказа си, което си е чиста проба интелект. Макар че, интересно наблюдение, интелектът не върви ръка за ръка с правописа и пунктуацията. Изобщо с езиковите норми. Език без правила, какво е, ако не - свободен език. Демократичен такъв. Обаче тези, които са се прецакали и вече знаят правилата наизуст, никога няма оставят тези, които не ги знаят, да се подвизават безнаказано. И започва едно мразене. И тук идва моментът с равенството. Езикът, обаче, не признава равенство и не толерира хомогенност в изказа. Това, всъщност, може да се окаже дори невъзможно, макар подражанието в наши дни да е толкова разпространено.

Въпреки това, единствената сила, която може да накара човек да пропише (освен глупостта, разбира се) е скуката. Като аргумент към това често добавям, че ако човек знае нещо повече от всички останали, дали ще седне да го описва в книга и да го сподели с всички. Та писането на книга е толкова скучно. Независимо от отговора, ако това е нещо, което действително никой друг не знае - кой, изобщо, ще повярва на този никаквец, който си мисли, че знае повече от всички. Кой е той, нали, и за какъв се мисли. Освен ако не е наркоман, алкохолик или друг тип маргинал. А ако е "нормален" - действително никой няма да му повярва.

Защото ни е по-лесно да вярваме на неща, които никога не сме виждали, отколкото на нещата пред очите ни. А и, кои сме ние, че да знаем какво виждаме. Вземете го от мен - само глупците знаят, въпреки това, и умният, и глупавият, играят една и съща игра. Единствено неутралният прави нищо. Или т.нар. среден род - neutrum.

back when we we're kids

Утрешният ден е тъй прогонен, тъй далеко. А аз не мога да остана в днес. Към бъдещето, искам, крещя свирепо. Вече не издържам, нека утре бъде ден.

А всички ми говорят за дните назад, най-често за предходния, а аз така се радвам, че съм ги заровил, до един, зад себе си. Че ги няма, бум, прах, изчезнали. История се чисти, това е, не се връща към нея, не се прави наука от що е глупост, но коя наука е изтъкана от нещо различно?

Всичко, което има човек, е времето си. Аз искам моето да мине. Нямам търпение да видя какво ще стане утре, и след това. Но ето, днес в очите ми се вре и пречи, разбирате ли, да мръдна наделеч. Недалеч все стигам, и то със закъснение. И все, при все, днес не ща да е!

И чакам днес да мине, усещам, чакам живота да мине. Да отмине, без да втурна туй дете в гората, да търси работа... Всички са забравили какво приказките учат. А света не се управлява от малки принцове. Ето ви я трагедията. Но трагедия ли е наистина, или само на мен така ми се ще?

повече от нищо

Свят във свят разбива се,
подробно пълним си пространства
остава беглата следа от бягство
макар и само за нюанса.

Едно клише, препълнено със друго
витаят две в човека-чудо
измил хиляди чинии и дъно
сам направил си
хайде, сега кажи,
любимо твое творение.

Изчезна, някъде, обикновения човек
той не е социален, а беше
само до преди 21-ви век
заместиха го новите маймуни
с клавиатури и онлайн трибуни
със фенове и лайкове
за тях само има влакове

Смотан пътник, някъде
останах,
поисках нищо
с него във ръце се хванах
и пристъпих
линията отчаяние
фигуративно
едно безцелно признание
под босото сияние
отразен и замразен
до необходимост пазен
и после потопен в омраза
кристализирал квазер.

Хайде, бягай да се забавляваш
отдаден аз ще си остана
състояние
и ще замълча
във времето
в което всеки има
много
повече от една уста.

лллллл

Усмихнах се на света. Беше време. Крайно. Беше, и си замина. И се остави. Усмивка предразполага съм съгласие със ситуация, или по-скоро "game on". Усмивка на един пораженчески настроен. Един или двама. Времето, обаче, ни отмива. И всеки се състезава да каже какво е времето. А то е едно никакво - ето, и аз да се разпиша по темата за времето. Остава да зачена и пространството. Шегувам се, човек трябва да знае колко точно е глупав, за да се предпази от изключителна глупост, а умно е да си глупав, ще кажа аз. Овен се сблъсква с друг, челно. Остават разхвърчалите се капки вода, почти излязоха от дисплея.

А животът ни все по-често се затваря около този дисплей. Нека го наречем с хубави, нови думички. Та да е по-малко скучен и по-опожаряващ тесногръдието. Или да мислим каквото искаме. Те, дисплеите, и без това мислят вместо нас. Хайде, и аз във час.

нощ ли бе да се зарадваш

Денят е кратък, кратка е и топлината. Изкуствено сгрявам си душата. Слънце има, но уви, хората го гледат със затворени очи. Око съм хвърлил аз на красотата, птиците, децата, носещата се енергия през вековете. Може ли да се опише. Метнал съм се на едно цвете, което въпреки настъпващия студ, цъфти сякаш на инат, без да прецъфтява, без да се предава. И аз, като него, опитвам до последно с ниската температура да се съюзя, вместо да я боря с дрехи и празни слова.

Събуждам се със слънце всяка сутрин, въпреки че води се обяд. Готов за въздух, приключения и всякакви внушения, но все със залеза излизам, и се чувствам черноризец, забравил храбростта си у дома. А тиха и спокойна е нощта, като клише живота сякаш спира, замира, и всеки във колибката си се прибира.

А отшелник тепърва се показва и разнищва чудеса, чудейки се къде в нощта на границата няма да му искат виза, за да прекрачи смело без във локва да се озове. Безстрашен е студът, да знаете. Отмине ли дежурството на нощния вятър, дори времето става сравнително топло, а изгледът винаги е прекрасен - хиляди светлинки и миризма на дим, който, противно на всяка логика не се вдига, а пада, приятели, пада.

Нощта е за наслада, махнете всяка мозъчна преграда и всеки, който в тъмнината се разходи, ще разбере, какво значи сама мисълта му сама да броди, без да се блъска, с ръцете в джоба и носът на показ. Ах, това безвремие как ни отмива. А ние помежду си за нищо се бием.

красоти

Минаването покрай училище на път за някъде, е хубаво нещо. Децата, независимо от възрастта, ако се съберат достатъчно, за да се нарекат група, издават невероятни звуци - песен, която носи енергия. Въпреки нечленоразделността и трудната определимост на думите, поради прекалената шумност - парадокс, водещ до причуването на разни умрели езици; аз намирам детската песен за едно от явленията, които ако човек пропуска непрестанно, трудно би могъл да твърди в последствие, че е живял.

Сутрин

аward-winning esseyist

Излизам, нали, сутринта, за закуски. И съм в приповдигнато настроение, просто защото съм единствения, който отива в 7 сутринта, хапва си и се връща в леглото. И ги гледам, всичките трудоваци. Толкова красива картинка. Приятна. Сгряваща. Обаче после се запитах... Абе, как, изобщо, са успели да ги накарат тези хора, да стават всяка сутрин и да правят нещо? И така докато свят светува... Как са ги наплашили толкова? С какво? С глоба за закъснение? То е ясно, че в наше време никой не се замисля какво прави и защо го прави, но чак пък толкова...

То е хубаво да се става рано, и на мен ми харесва. Ако можех, щях да го правя. В моят случай, за да стана рано, просто не си лягам.

И ги гледам, малчоганчовците, мрънкат, забавляват се повсеместно, и така по пътя към училище. И умирам от смях. Вече съм като напушен и не издържам. Защо го правят? Колко са глупави, милите. Само да знаеха, на тази възраст, че с образование нищо не става. Че с диплома най-много да си обършеш... като онзи в съда, дето обяснява поради какви причини паспортът му не е в него. Къде му е на Хермес дипломата, или, за тази цел, на Данте? Или на Зохар? Пък и да си ги покажат, това променя ли нещо? (какви лопи примери давам само, м?) Най-готиният без диплома е Бродски, спор няма. И го възхваляват, самоук! Е, па, и аз съм самоук. Само дето дипломата ми се пече и после върви обяснявай, че нямаш сестра. И само ми се подиграват. хахаха. Искам да избягам от този университет вече 4-та година. Успешно се несправям.

И си се смея, и си ходя. Забавям крачка, гледам спускащата се мъгла откъм планините, красиво ми е. Пея си. Стоя на едно място пет минути да огледам от всеки възможен ъгъл. Детайлно. Вие можете ли така, бързаците. Все да не изтърват да отидат на работа/училище, и там умират от тъпня. Ама че забавно.

И понеже не знам какво искам, накупих 6 вида закуски, различни. Да нямам повтарящи се. Всичките топли. Естествено, че не мога да ги изям. Ям ги цял ден в най-добрия случай, в най-лошия - два. И си ходя, ех това И, та, движа по влажните тротоари, и се разливам от смях. Трудно ми е, обаче, и на мен. Все пак нося 6 закуски с една ръка. Гушкам ги понякога с двете.

Горките хорица. Дано никога не осъзнаят колко безмозъчни са били. Така, поне, няма да боли. Но, уви, надуват техните глави, храна купи, всичко с пари. Учи учи учи учи, мама, учи да имаш шест, да не си глупак като добринеца, който само 2 и 3 има. И някакви хора, хванали 10-20 томеца, поразпрочели ги, позапаметили някоя друга глупост, ти говорят какво знаят и си мислят, брех, колко са умни. Да не видиш. А истината е, че няма истина. Другари, няма умни, няма глупави! Колко трябва да сте глупави, за да се мислите за умни, и обратното! Много. И как един път не ви влезе в главата, че някой може да е неутрален. Иван е умен, Петър е тъп, Добрин е неутрален. И какво се случва, и Иван, и Петър, разправят колко е тъп/умен Добрин. Добрин се залива от смях, но и той не знае защо - научил го е, като всички останали, наготово. Да се смее, да плаче, да учи, да прави там някакви тъпотии.

Но никой не е велик, деца, животът на това учи. Стига сте се възхищавали на хора, които и една минута не са живели, да бързат да зубрят/тренират/свирят/танцуват и т.н.... Това не е дарба, това е проказа. Да правиш само едно и също. После те боли това и това, но казваш с гордост, нали, може да са ми криви краката, да образуват О, но е защото бях футболист. Може да ходя на доктор постоянно, но съм Етикет. Докторът, от своя страна, гледа пренебрежително пациентурата си, защото, някои от тях, видиш ли, не са толкова прецакани, да учат 10 години. Обаче всеки гледат да го прецакат (не докторите) хората като цяло(но и докторите, бидейки хора). Не може да се остави някой неутрален, ненацапан, непрецакан.

Ей такива са хората. Знае си неговото, цени си неговото, на чуждото завижда/възхищава/подиграва. И си мислят за живота. Как той е йединйе, пийенйе, и тези три работи. А животът е нищо, деца, нищо е животът. Това, обаче, е обществена тайна. И в училище си мълчат. Блъскат ти химия, физика, и т.н.

С други думи, не те оставят сам да си откриеш света, ами ти го дават на готово. Щял си, иначе, да вземеш да умреш. Чудо голямо! При 7 милиарда! Един(милиард) повече или по-малко Ти, от своя страна, правиш същото с останалите. И когато се пръкне 1-10-100, които си откриват света сами, и си разсъждават на базата на себе си, веднага идва някой да каже, не е така, науката друго казва.

Някой станал ли е по-млад от наука? Или да е спрял да ака? М? Тогава си задръжте не само науката, ами и политиката, и банковата система с парите,законите и т.н.

Ама не, ако не се занимаваш с тях - бум, нелегален си. Ако разберат, де. То в България май така - ако разберат, проблем, ако не - няма проблем. По тази логика, що за идиот би си носил документите със себе си? Ами нали ще те видят кой си и ще ти се скарат. Като нямаш документи, кой си и къде отиваш ти, може би, Джинги Би. На работа, едва ли не...

Кой е по-умният, прошляка или професора? Еднакво са тъпи/умни.

Айде чал.

dedicatione

Какво по-хубаво от тишината
ако не двама влюбени, във разговор
споделящи си празноти и свят
прогнил, красив, да не кажа уродлив
но за тях толкова усмихнат и щастлив

Да виждаш себе си о другиго,
да знаеш, че не съществуваш
да си част от нещо
причислявайки се към нищо
и към нещо висше, абнормално
невидимо и катастрофално...

Езикът е неспособен за невидимото
думи няма в океан от чувства
живот, празнота и вкусове
удовлетворени
във битие претворени
и мечти и мрачности се вливат
във това, което ни отмива

Отпечатъкът й нося
просейки, по асфалта бос
превърнах се във свръхчовек
във свръхнегодник и поет
продажник
неиздържал, поредния
на очевидното, на туй аmore more ore re
що липсва при всяко мигане

Затваряш си очите за живот
за копнежи и мечти
а всичко беше там, сега, преди

Умрях за да живея,
ала живот без смърт какво е
живей, за да загубиш
великото перпетуум-мобиле

Убиец, презрян от себе си дори
крача към чужди за сърцето съдбини
какво направих, в какво се превърнах
как доведох се дотам
падение неописуемо
но от върха единствено се пада
и на всекиму заслужено се пада
аз сам определих заслуги
немислим превърнах се за други
от обещание към посвещение
от съзерцание към умъртвение

Мърша, подвижна
гнус неназован
такъв съм аз
пуст и надигран
от себе си и никого друг

Носталгийо, ела и ме вземи
ето, твой съм, в нозете си ме вземи
ти единствена за мен си свята
аз твой до гроб, аз не съм създател
като хляб с изтекъл срок
в безвремие умрял мишок
щръкнала опашка на гъсок
подвижен като стоманен смок
във водата на забравата
без да мога да забравя

amore more ore re
да, ама не...

студ, безвремие

завинаги винаги е в минало време
миналото може и да е несвършено
настоящето е предварително свършено
бъдещето не идва
идва само миналото
и се образува настояще
на, стоя, и ще... каквото



to my dear, dear beloved
Iva

Кру

Обществото не е на кръстопът, то е на път без посока, без магистрала, светофари, надписи и т.н. Дадена му е възможността да тръгне и само да асфалтира стъпките си. И ето че стоим на едно място. Икономически може да се приеме, хипотетично, че сме в безизходица. Алчният капитализъм принизи финансово добрият, малкият човек и възвиши онзи безскрупулен гъз, който за пари ще се самоубие. Всъщност това и става. Политически сме в задънена улица, защото който и да е на власт, все недоволство. И всеки реве за неговата си полит.сила, а хората, които нямат такава, са враг на обществото.

Какво става с човешкия фактор, или по-скоро, да го наречем факторът еволюция. Ще се изразя така, ценностите се изместват и интелекта не е сред новите богове. Хората вярват на всичко друго, не и на разума. Изобщо, понятието разум е измислено, за да се пренебрегва. По-разумният въпрос през новия век, изглежда, би звучал така : какво остава?

И всеки крещи от собствената си трибуна, а диалогът отново е оставен за кафетата. Същите кафета, от които непрестанно се чува колко шибана е държавата. Шибани сте вие, подвиквам им ментално, на всичките идиоти, които ми развалят ежедневната усмивка. Аз се дразня, те мразят. После блюдото им пристига и изведнъж забравят всичко и се наслаждават на блюдолизничеството си. От такива хора ще чуеш всичко. У мен остава горчивината, че също имам уши за тях. А те подминават, и така до следващата заплата. А аз работя за без пари.

Така поставена ситуацията, всеки има враг. Някои имат дори врагове. И сме затъпени дотам, че не можем да преобърнем негативите, а не е ли преобръщането най-силното човешко средство за превъзмогване...?

И всеки ден гледам хора, които сами по себе си са чужди на себе си, но възприемат новата култура, навират във вътрешните джобове на мундирите всички възможни неща, без да се задават въпроси. Това, всъщност, е проблем от 80-те насам - безконтролно преминаване на менталности. Трансконтинентално.

Приятели, проблемът е че съглашението е пряка форма на съучастничество. Аз съм непримирим в позицията си и тук няма място за компромис. Тази държава днес е това, което ние направим от нея утре. Да се насочим към чистотата, във всичките й форми.

За България, наздраве!

Бай Бяганю

В единият момент в лодката сте двама, взираш се в красиво лице, осветено от пробиващата облаците светлина. В следващият си сам и се чудиш защо изобщо гребеш. Тежи. Ставаш черно-бял. Наричаш лошото настроение творчество. Намираш утеха в създаването на различни неща, без значение, счупен, разрушен. Непорастнал порастваш. Дръж се, дръж се, повторението на едни и същи мантри те кара да мислиш, че има смисъл, знаейки, че няма. Срещу течението, със течението. Какво значение има накъде плуваш? В единия случай си придаваш излишна важност, мислейки, че си различен, а в другия ти е по-леко и си придаваш излишна важност, усещайки се силен поради липсата на сериозни съпротивления. И нито веднъж не се обърна към тази лодка и това празно място с въпрос.

Мисли нахлуват отвсякъде, но се блъскат в теб и нито една не излиза. Чудиш се къде да избягаш, ментално, но поредното бягство в душата ти води до поредната пропаст, защото в себе си от себе си не можеш да избягаш. Създаваш нови пространства, вакууми, където да се въплащаваш, претворяваш, но и това омръзва. В един момент лежиш и не искаш да станеш, чудиш се, защо да започваш всеки ден отначало, да строиш фундаменти, когато със залеза на слънцето вече си уморен.

Постоянният кръговрат е объркваш. Можеш да слушаш едновременно песента на тихата гора и песента на шумните хора. Намираш тях за глупави, нея (природата) за съвършена. Едното, обаче, е, за добро или зло, неизменна част от другото. И от глупостта си част и ти, точно толкова, колкото от умнотата.

Преградите не са в главата. Прегради няма. Или заграждения. Всички тези оправдания са измислени от хора за хора. Хората запълват всички пространства, а ако няма празно пространство, то се създава.

И ако мислиш малко повече, разбираш, че си част от едно абсурдно възпроизводство на рода, защото хората вярват, че трябва да имат наследници. Ако не мислиш - и ти се възпроизвеждаш, при първата отворила се ситуация, сякаш това е животоспасяващо. Ти си малък проблем, затова създаваш още един.

Това е еволюцията - решения на предходния проблем. Решението, обаче, също създава проблем. Да си знаете.

И когато някого спомене, пред мен, че се развива, че твори, че не иска да спира... Плаче ми се, а му се възхищавам. After all, всеки живее заблудата си, но не всички я надживяват. Живеенето отвъд минава също за бягство, но бягство ли е ако стоиш  на едно място.

И все ще се намери някого да ти разкаже как се живее и как ти, виждаш ли, не живееш. Хората не те оставят на себе си, защото, те самите не са оставени на себе си и виждат това за абнормално. А се продаваме, и сме за продан.

За Сталину, за родината, за Холивуд...  Да си креативен...

И питам се, пак, могат ли хората да бъдат нещо, което не знаят, че съществува. Очевидно всеки може да е рамка, създадена от някого. Т.е. всеки може да запълни вече отворено пространство. Това не е величие, Ницше го е казал, но кой има уши да слуша... Няма значение, важното е да има претворение, възпроизведение - точно така, каква хубава дума. Правиш грешки, после гледаш как някой друг ги прави, докато той се възхищава на твоите.

И тъй като на думите на никого никой си, хората не вярват, а се смеят, хората нищо прибягват до цитати от мъдреци, за да може някой да се вслуша - един отчаян зов, обречен да умре, но да живее.

"An error, sir, is worse than a sin, the reason being that a sin is often a matter of opinion or viewpoint or even of timing but an error is a fact and it cries out for correction." - Terry Pratchett

Казвали са ми, че птиците са шумни и пречат. Особено край морето. Зимно време, обаче, тяхната песен, все по-замлъкваща, носи надежда. Навява спомени и желание, вместо възцаряващата се тъмнина в ранния следобед.

Казват, че са глупави, повечето. Що за глупост би летяла свободно - признавам, глупав въпрос. Но, замислете се, що за глупост ще ходи и ще използва машини, вместо собствените си възможности. Нима има нещо по-хубаво от тялото, което се използва, вместо да затлъстява активно, да се обезфункционира?

Все си мисля, че хората могат много човече. Та затова се чудя, кой би се задоволил с минимума. Макар всеки ден да ми се преотговаря по един грозен начин...

Щеше ли да има болни, ако нямаше болница, или обратното?

Кой би искал нещо, което не съществува?

Публикация без заглавие/клише

Чудя се, как да съществувам и да не. Втренчвам поглед в кухненски предмети, опитвайки се да видя повече. Сякаш там има повече. Не е невъзможно, така си мисля. Да се разградя на елементарни частици и да се пренеса през световете. На няколко пъти съм виждал французи да излизат от места, сякаш са се телепортирали! Значи е възможно... Сега, какво толкова знаят французите, което ние не? Може би френски. Има смисъл в това, което казвам. Поредния разговор със себе си, поредното препращане към пространства, състояния и усещания. ... по някакъв спомен се нося, опитвам си да си спомня къде бях - река, дворец, нагоре по павета. Толкова помня, за града не се сещам - какво остава за държавата. Или щеше да е по-разумно да построя предното изречение по различен начин? Това е другият момент. Откъде-накъде, аз, който съм прост и неук, ще имам усещания за правилност. Аз, който казвам майната му на всичко, което е по-сложно, но пък презирам простата, сякаш тя не е най-висшата форма на екзистенция. И после пак забравям. Така се върти света. Създаваш проблем, т.е. измисляш нещо, откриваш, инвентваш - виждаш последствията от откритието си, т.е. проблемите, които твоят проблем е създал на света и гледаш как някой друг ги оправя, т.е. еволюира, надминава и т.н. Всякакви такива хубави думички, които описват човешката глупост и нищо повече. За да дойдат другите хора, които да се възхищават по постиженията ти. И, разбира се, винаги ще се намери един, който да твърди, че това, което правиш - независимо какво е то, - е грешно. Правиш неща, които хората не могат да си представят - грешиш. Трябва да си обикновен в обикновена среда, за да не те набеждават, и пак не се знае. И все пак, след като си представяш неща, значи някой друг го е правил преди теб. Дотук с теорията за уникалността на индивида. Правописни грешки. Мислиш ли? Говорни дефекти. Хайде бе! Несресан, небръснат, с косми по краката и къде ли още не. Гнус. Гнусният, пък, претендира не просто за нормалност. Кой определя нормалното? Кой определя, всъщност? Кой - популярен напоследък въпрос, - КОЙ, ако не аз. Или, хайде от мен да мине - аза. Таза, фаза. Криза. Бяла хубава пералня, а връз нея оливерници дебили, отцето-олиото са свили и са го покрили. Стара, метална кафеварка, от тези, дето се въртят и стават две. До нея попивателни салфетки, ала кърпи, оревуар, поддържат фротна на чистотата барабар до кош и чили сос. Хималайска сол, хайку, чер пипер и восъчна топка. Всичко с цветове. Умиращ банан - няма кой да го яде, а всъщност е оставен за някого. И една бърсалка, да почистим. Ако няма врата, ще почукаш ли?

там има нищо

Стоя, открит, на вятъра, обаче не съм цял.
Говоря, казвам всичко, но съм леко вял.
Борих се с какво ли не, та чак оплешивях.
Освен умора, уви, чувство друго не познах.
Открит съм, ала, вижте, аз не казвам нищо.
Малко се разкрива, и това, изглежда, всичко.
Е, каквото е, но не е. Звучи, изглежда
безумно ни върти и ни подвежда,
умряла е нашата вяра безрезервна,
към всичко това, което е надежда!

Отвръщам глава, чувствам се като нов абзац.
Зад мен стоят слова изречени.
Спестени ми се струват,
съдейки по пожънатият неуспех.
Но нямам избор, нали това е туй
Животът, безстрашен и лиричен.
Прекършен, продължавам, сякаш нов
И пак, по поредната артерия
потича олово и в кръв се претворява
И не умирам, макар да съм умрял.

Вдишвам дълбоко мръсотията...
Какво друго има там?

нонсенс

Имам сърце, което бие за приключения
и съзнание, което не познава страх
Смъртта е само физическа
Да се предам, за мен това е грях!

Умират само скучните
Тези, които не знаят що живот е
Които бягат от каквото
и не спират ни за миг.

Бягат, и ме подминават
Аз, що съм тяхната съдба
От техните мечти
се храни моята душа.

Това, от което всички се страхуват
Това, аз наричам смисъл
Де, що, може да се случи
Насам, крещи гръдта ми.

Отказвам само на страха
На нощта грозна да се вържа
Това, което аз обичам
Не ще открие никой буден.

Безспир, унищожавам хоризонти
Покой не знае моята душа
Будна, непокорна, тревожна
Но нали там има повече.

Нали живота не е само труд
И спор, безкрайно лют
Нали не ще се спрем пред зима
Не сме отбор, но заедно се борим.

Защо тогаз се сам усещам
На борда на бойците за живот
Защо усещам всичката умора
Която се пренася под строй строг.

И няма ли, питам се
Веднъж да спре
Да се върти, туй,
Що земя се зове!

А може би не се върти,
А само си стои
И чака някой смъртен като мен
До нея да се приюти...

Оценяването никога не е било лесно за мен. Аз сменям оценките постоянно. Т.е. те са непостоянни. А и аз съм субективен, света е в рамки, всички са луди. Нормалността е пренебрежението, което изпитваш към хора, които просто не се замислят защо слагат неща в устата си.

Бягството е неизбежно. Бягството е клише. От клише в клише, за да се получи обратното, математически. Вино и свещи, за едни, за други е свинска мас и регулярно ако. Няма честност, няма доброта, всичко е измислица на една лоша жена. И не е честно. Но той се бори за правата си.

Как можеш да се бориш за нещо, което ти е дадено насилствено? Колко тъп трябва да си да защитаваш чужда кауза, с която няма как да си запознат дори и бегло, бидейки ползватор на нещо, което не можеш да обясниш - а именно, всичко.

Лодките на нашите мечти се разбиват в бреговете на нашата реалност, поставила се на място, на който никой не би поставил нищо различно, освен хоризонти. Но какво е хоризонтът, ако няма край? Какво е мечтата, ако не възможност на смъртен одър.

Мисията на човека е да си намери мисия. Любовта е онова прекрасно чувство, за което може само да се пише. И това, че има установен ред, по който да протече един живот, прави нуждата да откачиш още по-крещяща. Излизаш, не спиш, а всъщност не си мръднал. И обясняваш на другите колко не са в ред, нали.

Направен от блясъци, обрани мечти, една изпълнена разходка в мрак, в който само мислещите виждат. И виждат, какво - как някой се блъска в стена, отново и отново, по график.
Направен от блясък, мраморна украса, цилиндър от проклятие, всеки със своето - кой каквото знае. Кой за каквото е учил, така де, избрал, избирал, избран блясък да остане настрана.
Повярвали, че един камък е по-ценен от един хляб, повярвали, проврели се във вярата провървявайки, преварявайки се, картина все една и съща, монета, която не се обръща.
Грозна картина, като нощ всички са се скрили в черупките си, сякаш тъмнината всъщност наистина наранява. Научени да отсъстват от живота в определени моменти - и така до краят на живота. Научени, притъпени, прикрепени с оправдания, мисли и творения на болен, създал болница и нарекъл останалите болни, твари и отвари, подбуда и заблуда...
Казанчето за вода се пуска на свален капак. Песен. Омраза. Изкуствено създадени реакции у милиони съзнания, грешни, прави, изправени по образец, четец, буквоядец, знаещ, знаещ, знаещ но тъп.

бележете; многозначимостта в рамките на рамка

Забележете, господа, че попаднах тук абсолютно инцидентно - самата работа на съдбата ме достави в този интересен навръз от случки, който дочух, че се нарича живот. Сега, когато, така се да каже, ме намирате извън релсите, ще се зачудите защо така ненастойчиво се опитвам да се върна към животът, който преди да ми споделят, че съм болен, изглеждаше сравнително ненатрапчив. Със сигурност по-редовен. Еднакъв, дори, бих предположил, защото какво друго има на тази планета, освен да се опитваш да не умреш - нещо, за което разбираш дали си неуспешен едва в последния момент, ако изобщо разбереш.

Забележете, че стимулът е идеята, била тя и непропорционална, да не се стига до нужда или претърпяване на други стимули. Претърпях, притъпях, ми изглежда като добра форма за отбиване на живота, на "номера", и на всичко останало, което обикаля около нормалността без да я заплашва смъртно.

Обаче, изглежда на пръв, втори, дори и на десети поглед, не можело човек просто да стои и да прави нищо. Прелюбопитно е, забележете, господа, че когато стоиш и правиш именно нищо, ти се казва отстрани "Не можеш да стоиш и да не правиш нищо." Абсолютно невъзможно за съставяне изречение, което постоянно се появява и появява край ушите ми, и кънтежът, който отнася съдържанието, нахождащо се в златната среда или по-известно като "средно положение", предпочита да си вземе почивен ден, въпреки че не извършва дейност.

И аз така, господа, не извършвам дейност, а само си почивам. Абсолютна контрадикция с това, което се опитват да ме научат през последните малко над двадесет години.

Обичам да казвам, забележете, господа, че единственото ми позитивно качество, разбира се позитивно в рамките на ментално парализирано общество, е недобрата ми памет. Или казано с други думи, прекрасната ми способност да незапомням, ненаучавам разни неща. Също към позитивитетът си бих добавил, скромно от моя страна, разбира се, е абсолютната, граничеща с няколко нули, неприложимост на всичко, за което може да се твърди, че знам/мога. Естествено, всички досадни твърдости около моята особа омекват инстантно, когато от нечия страна се появи поставяне под въпрос нещо определено.

Нищо, казвам ви, и премърдите ненужности, които аз тъй благо и напълно безплатно ви споделям, не е толкоз значимо, колкото незначимостта. Нищо, и това е най-голямото благословийоподобие, което някога ще получите без да сте желали.

Сила

Толкова е силно усещането...
Когато се изгубиш в гората, и по-точно, когато осъзнаеш, че си се изгубил. И си в дерето. Само трънаци, гъсти. Няма връщане назад. И слизаш надолу, после нагоре, после настрани. И няма и няма път. Започваш да се тревожиш. Слънцето плавно е преминало от другата страна и вече усещаш, че часовете ти са преброени. Не се ли справиш бързо, нощуваш в гората.
Стигаш до момента, в който просто ходиш, защото не знаеш какво друго да правиш. Някакви пътечки се проектират пред теб, въображението ти създава какво ли не. Толкова е силно...
Сърцето ти тупти, съзнанието ти е на друго ниво. Чуваш само песента на гората. После завиваш. Предполагаш, поне, че знаеш посоката.
И тогава изведнъж, както си ходиш, виждаш следа. Струва ти се, че ти се привижда.

Хората едно време са мислили за другите. И като са ходели по път, където няма път, са връзвали я парцал, я нещо друго. Някои, дори, по-трудолюбивите, са нареждали камъни. И до ден днешен, в най-закътаните места, най-непроходимите гори, ако се загледаш, ще откриеш пътя. Ако се настроиш на вълните на гората, която колкото е благородна, толкова е и смъртоносна. Една грешна крачка, и си в ситуация, за която не си и предполагал, че може да съществува.

Първите камъни, странно подредени, ти се струват интересни. После се замисляш, че в природата има логика, т.е. всичко алогично, е човешка намеса. Т.е. по аналогия на алогичното, винаги можеш да се ориентираш. Трудно можеш да видиш камък да стърчи просто ей така, набит в други три. Следа е. Път е. Има път, казваш си. Някой е бил преди теб тук и ти го показва. Ти само трябва да следваш, без да губиш следата. Ставаш хищник.

Човекът ти говори, през вековете ти говори, и ти казва "Аз съм минавал от тук, виж, и аз съм се губил, виж, оставил съм следи." И ти му благодариш, благодариш и ти се насълзяват очите. И пак благодариш, на нищото, на времето, на гората. При втората поредна следа, вече знаеш, че не е просто съвпадение. Давай, казваш си, и тръгваш. Следваш. Пътят те върти, изхвърля те в какви ли не ситуации, но една гола вяра те движи, дори когато път няма. Знаеш, че е някъде там.

Той, човекът, който прави неща, не защото се изисква от него. Не защото го карат. Просто защото знае, че и други хора ще минат от там, също като него.

Кой би предположил, че един малък жест навреме, сто години по-късно може да спаси живот?

Толкова съм влюбен

Толкова съм влюбен...градът е!
Толкова съм влюбен...природата!
Толкова съм влюбен...хората!
Толкова съм влюбен...жена!

Добре си живея
Ходя и се смея
Гледам си в краката
Слънце огрява ми главата
Облаци излизат
Аз се прибирам
Вали и пия чай
Това не е ли рай?

Чета и се усмихвам
Танцувам и умът ми стихва
В хармония със мислите
Чудеса пред мен разкриват се
Нощем се разхождам
Чиста енергия провождам
Мръсотата превъзхождам
Въздух чист използвам

Не ща да чувам аз за друг живот
Друго място, друг хобот
Обичам това
Което е
Толкова съм прост
Ама разбира се!

Където и да се намирам
Добре ми е
Обичам и,
Това е
Ако не стига
Здраве да е!

P.S. Всеки човек може да раздава любов, не и да приема. Ако приемем, че животът има смисъл, то това е приятен такъв. Но не клишираната любов, която царува на свети Валентин, а тази, с която всички сме родени, чистата, която е навсякъде...и никъде. :-)

With love...Поетът

напред

Напредвайки в живота, неизбежно осъзнавам за себе си някои измислици.

Всичко, било някога тъпотия, прераснало във влечение, се озовава на другия ден наука. И много хора наричат себе си учени, а всъщност са научени, но ти казват учи, за да си като нас, иначе си прост.

Малък пример за забавна функционалност. Умишлено не се спирам на това кой колко сериозно взима себе си, че и околността, която го заобикаля.

Дали заради пари стана така, че всеки да се е вкопчил в нещото, което прави за пари и нещата, които прави, като си мисли, че те му придават: блясък, интелект, здраве и т.н. Т.е. нещата, които в момента се харесват в средата, която обитава даден индивид. Вече всичко е дизайнерско. Всичко е наука. Всички са роботи - правят повече от едно нещо, разбират повече, отколкото са разбирали хората преди тях.

Обаче съгласете се - знанието също е било измислено от някого без диплома. Науката е започнала от някого, който е бил неграмотен. Та, в този контекст, какво означа да знаеш, при положение, че това, което знаеш, не си го измислил ти. Някой ти го е казал. По някакъв канал са ти го набили в главата. И ти си мислиш, че си умен, защото четеш някви работи, които са в графа "за умни хора". И използваш някакви сложни думи, все по-софистицирани, все  по-малко хора те разбират. Ти обаче се разбираш.

И това е умно.

Как да не иска човек да е глупав, в общество на умници? Как да не милее човек за глупостта, която е подигравана и обругавана интелектуално от всички, които са се концентрирали в някаква фомалност и вече не знаят какво е информалността. Какво е останалото - а именно това, което не са те.

И още един въпрос: Какво означава да си интелигентен в съвремието си, когато това какъв си, предимно се определя от други хора - това интелигентно ли е? Ти, за себе си, най-много можеш да си никакъв и нищо. Станеш ли нещо, вече си всичко друго, но не и чисто интелигентен. Може и жена ти да ти казва колко си умен, но като се замислиш какво правиш? Каквото ти се каже, за да си получиш заплатата. Това умно ли е? Опитваш се да се противопоставиш на останалото общество, защото си знаеш правата, и това те кара да се гордееш.

Тайно се подиграваш на различните, защото видиш ли, толкова си плосък, че дори не се и опитваш да разбереш тези, които не са като теб.

И после къде ни остана толерантността! Аз ги виждам толерантните. Те са лицемери! Истински толерантния човек не говори за толерантност, защото той не знае, че съществува такова нещо. Така е с всичко, на което не се отдава прекалена важност. Което изкуствено не се надува по трети линии, които не би трябвало да имат общо с индивида.

Зачудете се, дали това, което използваме, не ни е дадено от някой друг. Не казвам, че това е лошо, казвам, че е чуждо. Даденост, и то не от висша сила, а от най-елементарната сила, опитвала се някога изкуствено да си предаде важност, а именно човешката раса.

празнотия

Ръка се протяга в пространството. Решимост разсича влагата. В две чинии се поставят празни неща. Хартиени мисли се търкалят като бурени по улиците, а празното внимание засенчва пълнотата.

Жестът, бидейки такъв, имаше съдба като на повечето си събратя и остана незабелязан.

Една светлина, да води всички и всички да се водят по нея.

Човекът, чиято ръка се протегна изведнъж, за да покажа на всички нещо, беше в пространство между екзистенцията и нон. Той току-що бе осъзнал къде точно зад облаците има слънце. Явно това притесняваше само него. Не намерил съчувствие в суровостта на професионалистите/професии, които се разхождаха бурно и тревожно, по обляния в трудовашка, невидима, пот булевард; той остана изчезнал.

По скалата на значимостта една мечта, чиста такава, може да се мери само със сълзата на коте. Коте, което току-що се е родило и всеки момент ще изгуби трайно чувствителността си и ще избяга от природата си, също като хората, защото купувачът така има други планове за него. И всеки с плановете си, към голямото щастие.

Прозорците почти навсякъде са затворени.

А някога имаха връзка с това, което ставаше отвън. Сега те стават отвън и то само докато са навън. След това се телепортират някъде другаде. Толкова много изкуствености, че чак да няма какво да се прави.

Нито да се живее, нито да се мре.

To have fun...or not

Виждам в какви неща вярват хората и това ме натъжава. Може би аз съм безверец, въпреки че вярвам в нищо. Може би аз съм толкова глупав, че не проумявам за какво става въпрос.

Човек има нужда от вяра.

Човек трябва да вярвя в нещо.

Защо, обаче, най-нелогичните неща грабват най-много души? Защо моята душа остана в ъгъла на мантрите, непогълната от нито една мания. Непокътнат се разхождам в свят на вери и безумства. Опитвах се, преди, опитвах се да съм човек като другите. И за мен да има свят, такъв, в който всички се борят за нещо; но никоя борба не ме задържа за по-дълго.

Смисълът е нищо, всичко е безсмислено.

Гледам, и се питам, защо му е на човек всичко това. Казват, всеки си носи кръста. И никой не се запитва трябва ли да се носи кръст, трябва ли да се носи нещо изобщо. Не може ли да не? И на никого не можеш да кажеш, че може, защото това е неговия избор и, furthermore, кой си ти, че да се месиш на хората.

Да, обаче другите хора се месят на хората!

Какво работиш, какво учиш, семейството е всичко, ти трябва да го създадеш и да работиш за пари, за да можеш да си позволиш... Живот! Каква кола караш, момче, колко струва... Тези дрехи са изцапани, как можеш да ги носиш. Виж, скъсана ти е обувката. Защо не се пострижеш. Няма ли да се изгладиш....

И ти им повярва, нали. Аз не им вярвам и страдам, и се издигам, и умирам и продължавам да съм все по-жив...with every breath i take

Доближавам се, усещам, до висшите и до низшите, до големите величия и малките хора. Живея в лукс и на улицата, ям и гладувам, мълча и говоря, и се меся без да се меся.

Кой ли не се е опитвал да въздейства на този свят. Всеки е оставил някаква следа, за другите...да вярват...

Post

Колкото и да се наслаждавам на болната си проницателност, понякога живота се изчерпва с една куха слепота. Стари опели, паркирани в асиметричен паркинг, акомпанират слънцето, което се опитва да огрее навсякъде. Тревата си расте, не че някой се е постарал за това. Само я подрязват на местата, където им пречи, т.е. предимно в развитите държави и тези места от останалата вселена,  които дават мило и драго поне малко да изглеждат "добре".
Добре, както и да го разбирате, се превежда най-нагледно по следния начин: направено както го правят другите.

Да си затвориш очите или да ослепееш от прекалено много гледане - сякаш няма среден вариант. Туй, обаче, за мое съжаление, не е въпросът. Въпросът, съдейки по моите скромни разбирания за скуката, е да не ти е скучно ама и да умираш от скука. Това, поне аз така смятам, е най-бавната и елегантна смърт. На фонът на 21-и век, е дори достойна, особено бидейки свидетел на събратята, които натискат по машините и мислят, че правят нещо, че творят/създават.

I think not.

Мен ако питате, пийте си кафето, бездействено от вашата кутийка зяпайте какво става навън, и се опитайте да не се месите. Там има хора, които знаят какво правят. И така.

Zagreb, 18.09.2013

Santa Comba Dao

Пристигам на гарата, обаче без влак. Вървях по ecopista няколко километра и тя свърши. А тръгнахме за риба от Визеу. Още в първите минути на риболовът ни стана ясно, че ще го обърнем на биролов. По португалски. Само че сме българи. И се чудим, защо, нали, тези португалци пият бира 0.20 мл. Странно.

-Туй е животът на емигранта: работиш, ама и ти не знаеш защо.

Казва ми моят събеседник и си говорим за живота. Децата му в Лондон, той във Визеу. Вече не му харесва тук. До преди месец работодателят му го е хранил три пъти, вече само веднъж. Намалил заплатите.

-Плащаш наема, колата, за храна и до там. Викат ми, какви пари изкарват, големи. Питам ги: и какво ти остана от тях? Нищо. Това пари ли са? Нищо. Други само си плащат кредитите, къде за кола, къде за апартамент.

Говорим си непременно за съветския съюз, моя любима тема сред емигрантите над 50. Той е работил в Коми, на север.

-За три години в съюза си купих апартамент, кола, и съм се издържал! В дърводобива даваха по 1200 рубли, а живота ти струваше 60-70 рубли. Хлябът стотинки, бирата, всичко беше евтино. Даже и в България. А сега?

Хвърлили сме въдиците, но тъй като нямам билет, защото нямам португалски документи (предполагам ,insurance number), не мога и да си купя. А билета за година е 3€. Та го гледам как опъва чадъра. С кръстникът ми ходят на река Дао от време на време, като могат.

-Ей така, хвърлям въдиците, и чакам да се хване. Понякога ходя по реката, намирам пружини, който е късал, - присмива се, но тъга се чете по лицето му, - понякога носим палатка, пържоли и като почнем от Петък, чак до Неделя.

Тази година е "карък", не е хващал нищо от поне две седмици. В Португалия, доколкото разбрах, ловят рибите на макарон. Шаран на макарон. В Испания, разправя ми, ловели на картоф. Аз се изумявам. Нали знам само с червей.

-Нашите риби, в България, ги храним с месце, тук ги хранят с въглехидрати...

Дълга пауза се получава, а аз реших да се разходя. Тогава дочувам:

-И така си прекарваме жалките дни.

Аз знам, че това е хубав живот. Самият съм изпълнен с възхищение към трудоваците, и се чудя дали правилно съм чул.

-Жалък - обаждам се аз,- това не е ли хубав живот?

Въпросът увисва над реката и аз си допивам мини бирата.

-Хайде, аз отивам да се разходя, ако се изгубя, ще звънна...

Here. There. Nowhere

В краят на деня е достатъчно. Това, което е. За теб, за мен. За нас. И сме доволни. Доволно се бунтуваме и недоволстваме, силата е с нас. Погледите ни казват едно и също, и въпреки това е винаги различно. Различно от всичко останало. Различно от нас, от нас, което не е наше, а наши сме само ние на себе си. А светът е този чужд приятел, който някога е бил по-добър, а сега само се заблуждаваме, че винаги ще е такъв, какъвто е за нас, какъвто е нашия свят. И продължаваме.

В лицето на трагедията и зенита на сюрреалното щастие, имагинерно и реално, макар и за кратко, временно. Временно сме живи, животът не е вечен, а вечен е моментът, който ни разочарова и нашепва давай, продължавай...

In-sanity

Крясък отеква някъде измежду дърветата. Отново някой е останал гладен. А въздухът не стига. Толкова е мръсен. След крясъка за свобода, поех дълбоко дъх. Гърлото, дори, ме заболя. Сигурно мога да преброя количеството вредни емисии myself. Обреченост. Искри в погледа. Няма отказване, или аз, или той. А аз само знам, че няма да съм аз. Няма да съм поредния, отстъпил на живота, само защото има лесен път и той е да не се сблъскваш, а да избегнеш сблъсъкът. За мен, обаче, е късно. Моят избор отдавна е направен, повтарям си, направих го сам. И съдбата застана до мен, от едната ми страна. От другата застана любовта. Непобедим. Защото не става дума за слава, а за нещо отвъд. Не става дума дори за нещо човешко, познато. По-точно, ако трябва да дефинирам по-искрено, става дума за нищо.

И после се събудих. Помня, че бях наранен от поредния ментален звяр, който чака да бъде опитомен. Наранен, не и мъртъв. We create our own deamons.

...oh, is it?

:-)