Аб

Толкова близо, и все така далеч
Отворено последното небе
Горещина навлиза, а студ обхваща
Що е туй, зоват го де?
Не мога, разкъсват ме отвътре зверове
Не че трябва, но докато
Длъжник съм под това небе
Ще гледам и записвам,
Уча и умирам
И ако трябва сам на съд
Ще се осъдя
И ще лежа в каторга гнила
Дорде съзра, че не е туй
Което те ни казват правота
И не е туй
Което вижда моята душа

А има, казват, горе светлина
Но аз съм горе, де е тя?
Или погребах нещо
Преди да разбера
Преди да го попитам
Иска ли вода
И все пак сведох поглед
Може би греша
Може би епохата е друга
И вече няма светлина

На Майк О'Милър от призрака на времето

"Понякога трбява просто да натиснеш единственото копче на телефона и из угасналия дисплей, да огледаш ...(пауза)... не друго, а своето собствено лице. "

Уморен ли си? Разбирам те. Някога и аз изглеждах така. Но после заваля.

Може и да видиш над себе си паднали някакви сенки, торбички и други неравности - симетрия ли бе да я опишеш, - но всичко това се оправя. Вдигни глава, насочи я към слънцето и погледни пак.

Може би липсва нещо, но това едва ли е така. Ако е така, то е временно, като всичко останало. Временно и тленно. Някога аз и ти бяхме срещу и със света, както казват. Някога искахме да извадим общия трън, но не бяхме готови за последствията.

И аз си тръгнах. Тогава, спомням си, не спираше да вали. Само че аз бях другаде, където климата е с други измерения. Намерих подслон и се скрих, стоплих и надвих страховете си, за да се изправя с нови сили, срещу нови предизвикателства. Изправих се и разбрах, че няма нищо. Главата си ли бях подал прекалено високо, или я бях забил в земята, то е едно и също.

Сега пак вали и ти се сърдиш, но и двамата знаем, че с теб никога повече няма да се погодим. Ние с теб сме като време и слово, само че словото е без време, както и обратното. А и някой си е забравил химикала, ще речеш...

И все пак, капките вода са проблем само ако имаш броня, защото тя ще раждяса върху теб, и ти ще трябва да я лъскаш. Предмет, а всъщност метафора, но какво ли ти обяснявам, и без това всичко неизказано между нас е само въздух в безтегловност, ти отне гравитацията ми, аз те направих по-тежък от целия свят.

Казах ти, че изкуството не бива да се обяснява какво означава на простолюдието от неуспелия артист, както и че обществото няма морално прави да се меси, помниш ли? Бурни времена бяха, но и двамата знаехме, че не ще родят добро, че само варварин би бил в състояние да раздвижи селото - като извадено от Кавафис, нали?

Сега всичко е застинало.

Не беше така като гледахме звездите от едно равнище.

стига с тия мотивиращи заглавия

Другите – насъщен стимул за цяла една народопсихология. Или поне една. Може и да са повече. Казва ли ти някой?

Дочувам, разбираш какъв си по критиките, които отправяш към другите. Казват ми го по-начетени хора. Бих казал, ако е така, приятели, ние сме фекалии. Шега. (да бе?)

Изведнъж станах по-добър към другите и спрях да им диря сметка за духовната нищета, подозирайки своята собствена.  Та нали и аз съм бил по онези места, и съм употребявал от онези неща.

Като всеки виден лаик, разбира се, миналото съм заровил в чекмедже, заковано с над десет пирона и после съм лепнал плакат „не пипай”. Зад плаката обаче прозира „само при необходимост”. А нуждата, какво е, ако не липсата. Нонсенс. Бих добавил и, ако позволите, малки недомлъвки.

Като тази, която гласи, че всички са равни. Че всички сме братя и прочие. Прочее, не сме ли? Ама и да сме? Брат срещу брата показват по телевизията, която, разбира се, не гледам, но допускам, че може и да съм прав. Ако не съм – оставям го на вашето съзнание.

Да се обърнеш към някого, изобщо, било то и от куртоазия, може да доведе до неочаквани съдбини и красоти (мизерии). Обръщането, само по себе си, е ритник в лицето на миналото и целувка в плик, запечатан и подпечатан, адресиран до утре, може би?

Та исках да се обърна към вас и да споделя, че оня ден, ако не ме лъже паметта, докато се возех на стоп, видях поне две костенурки да пресичат пътища, по които се движат над сто автомобила в час.(или повече). Малки същества, а големи приключения. Или не признаване на обстоятелствата? Не приемане на всичко друго освен заветното, да дишаш малко повече, да гледаш и да пипаш не бетон, а трева.

Мили, изгубили сме битката, а войната е на прага, а ние знаем само как да си цъкаме по телефоните. Червена лампа – сега.

А после, да си хапнем, освен, м? Какво друго мога да предложа, да видим…