Santa Comba Dao

Пристигам на гарата, обаче без влак. Вървях по ecopista няколко километра и тя свърши. А тръгнахме за риба от Визеу. Още в първите минути на риболовът ни стана ясно, че ще го обърнем на биролов. По португалски. Само че сме българи. И се чудим, защо, нали, тези португалци пият бира 0.20 мл. Странно.

-Туй е животът на емигранта: работиш, ама и ти не знаеш защо.

Казва ми моят събеседник и си говорим за живота. Децата му в Лондон, той във Визеу. Вече не му харесва тук. До преди месец работодателят му го е хранил три пъти, вече само веднъж. Намалил заплатите.

-Плащаш наема, колата, за храна и до там. Викат ми, какви пари изкарват, големи. Питам ги: и какво ти остана от тях? Нищо. Това пари ли са? Нищо. Други само си плащат кредитите, къде за кола, къде за апартамент.

Говорим си непременно за съветския съюз, моя любима тема сред емигрантите над 50. Той е работил в Коми, на север.

-За три години в съюза си купих апартамент, кола, и съм се издържал! В дърводобива даваха по 1200 рубли, а живота ти струваше 60-70 рубли. Хлябът стотинки, бирата, всичко беше евтино. Даже и в България. А сега?

Хвърлили сме въдиците, но тъй като нямам билет, защото нямам португалски документи (предполагам ,insurance number), не мога и да си купя. А билета за година е 3€. Та го гледам как опъва чадъра. С кръстникът ми ходят на река Дао от време на време, като могат.

-Ей така, хвърлям въдиците, и чакам да се хване. Понякога ходя по реката, намирам пружини, който е късал, - присмива се, но тъга се чете по лицето му, - понякога носим палатка, пържоли и като почнем от Петък, чак до Неделя.

Тази година е "карък", не е хващал нищо от поне две седмици. В Португалия, доколкото разбрах, ловят рибите на макарон. Шаран на макарон. В Испания, разправя ми, ловели на картоф. Аз се изумявам. Нали знам само с червей.

-Нашите риби, в България, ги храним с месце, тук ги хранят с въглехидрати...

Дълга пауза се получава, а аз реших да се разходя. Тогава дочувам:

-И така си прекарваме жалките дни.

Аз знам, че това е хубав живот. Самият съм изпълнен с възхищение към трудоваците, и се чудя дали правилно съм чул.

-Жалък - обаждам се аз,- това не е ли хубав живот?

Въпросът увисва над реката и аз си допивам мини бирата.

-Хайде, аз отивам да се разходя, ако се изгубя, ще звънна...

Here. There. Nowhere

В краят на деня е достатъчно. Това, което е. За теб, за мен. За нас. И сме доволни. Доволно се бунтуваме и недоволстваме, силата е с нас. Погледите ни казват едно и също, и въпреки това е винаги различно. Различно от всичко останало. Различно от нас, от нас, което не е наше, а наши сме само ние на себе си. А светът е този чужд приятел, който някога е бил по-добър, а сега само се заблуждаваме, че винаги ще е такъв, какъвто е за нас, какъвто е нашия свят. И продължаваме.

В лицето на трагедията и зенита на сюрреалното щастие, имагинерно и реално, макар и за кратко, временно. Временно сме живи, животът не е вечен, а вечен е моментът, който ни разочарова и нашепва давай, продължавай...

In-sanity

Крясък отеква някъде измежду дърветата. Отново някой е останал гладен. А въздухът не стига. Толкова е мръсен. След крясъка за свобода, поех дълбоко дъх. Гърлото, дори, ме заболя. Сигурно мога да преброя количеството вредни емисии myself. Обреченост. Искри в погледа. Няма отказване, или аз, или той. А аз само знам, че няма да съм аз. Няма да съм поредния, отстъпил на живота, само защото има лесен път и той е да не се сблъскваш, а да избегнеш сблъсъкът. За мен, обаче, е късно. Моят избор отдавна е направен, повтарям си, направих го сам. И съдбата застана до мен, от едната ми страна. От другата застана любовта. Непобедим. Защото не става дума за слава, а за нещо отвъд. Не става дума дори за нещо човешко, познато. По-точно, ако трябва да дефинирам по-искрено, става дума за нищо.

И после се събудих. Помня, че бях наранен от поредния ментален звяр, който чака да бъде опитомен. Наранен, не и мъртъв. We create our own deamons.

...oh, is it?

:-)

Шум(и)

Когато и да е затворен човек, все думи и мисли бягат и се лутат. Почти винаги глупости, дефинирани чрез птичка, която лети в градски условия и страда от липса  на хоризонти. Човек строи лимитации.
Вместо да освободи, той затваря. Един вид зазимява. Това са чувства, мисли, енергия и т.н. Впоследствие забравя да лети, ако изобщо е стигнал до осъзнаването, че може.
Не можеш да говориш на яйце, някой ще каже. Яйцата имат уши, обаче. Въпреки черупката, те имат пропускливост, макар и минималистична.
Глупости.
Дефинирани от вятът и шум, носени край сграги, объркани. Когато хоризонтът е чист, вятърът не се чуди от къде да мине, както и птицата, а сигурно и човекът. Когато, обаче, някой издигне високи улеснения, това за всички означава нагласа.
И се нагласяме, какво да правим. Усмихваме се в лицето на трагедията и продължаваме, какво да правим? Все едно можем повече от себе си, не можем ли? Поставят ти значението другаде и всеки път като се питаш кое има значение, ти не знаеш, че колкото си незначителен, човеко, толкова и обратното.
А не е като да няма светлина и върху най-незнапителното листо на домашно цвете, което живее изцяло зависимо от човешката ръка и все пак живее, зеленее, радва. Чисти, поема, усмихва ти се едва забелязано. Затова повечето хора харесват цветя, без да са особено сигурни защо. Затова харесваме и живота, а не сме много сигурни в какво се изразява той.

Пост заглавие

Вижда се краят на най-топлия сезон. Както и краят на най-топлите хора. Но това не е от вчера. Хубаво е, че слънцето не ни иска пари, за дето свети, вятърът не цени усилията си, водата не спира да тече и не те пита "а ти какво направи за мен?". Само човек е толкова глупав, че да цени труда си, и да иска и възнаграждение. Ама така ни учат, ще кажете. А защо приемаме за учител само останалите хора, но не и всичко останало?

Дърветата запопнаха да изсъхват, а денят вече е чувствително по-кратък. На тази географска ширина трябва да си гъвкав. Дори и сред множестсвото стоманени постройки, пак успява да се улови топлина, макар и повечето да бягат от нея. Да бягаш от живота, май, вече е станало самият живот.

Хората вече какво ли не правят, а щастието, като едно от малкото останали познати приятни чувства на човека, е разтеглено до неузнаваемост. Хора гледат изкуствени бебета. Хора са избрали да останат бебета за цял живот. Всичките дебелаци. И това само за 30 мин NatGeo. Помислете за това, което спестявам.

Откачен/луд сигурно е най-често споделяната дума. Тя вече също е размита и означава какво ли не. После някой сам си признава, че е луд, дори се бие в гърдите.

Казвам, изгубихме светлината, отговарят ми не е така и щракат бутонът, който чрез скърцащия си звук възвестява появата на изкуствената светлина...И продължават.

Стигаш до един момент, в който нито да живееш, нито да умреш, има смисъл...и продължаваш. Каквото и да сториш, ще съжаляваш, защото всеки избор носи последствия, отказът от избор - също. И се луташ в свят, в който единственото свръхзначимо е да имаш пари, а това всъщност е най-голямата простотия, която някога е била измисляна. Не е само тази, де, но просто тази успя да стигне своя зенит и да повлияе на много хора... И се раждат други, които приемат света на готово и реват за пари, без сами да са изследвали света.

И защо, питам аз, отглеждаме болни индивиди? Защо, някой да ми каже, се смазва ръждясало общество и само и всячески отлагаме краха му? А хората стават повече и повече. Като чума, предшественик на която е треската, на която, противно на всяка логика, всички се радват и я прегръщат, и възхваляват...

Пари. Честно ли? Ако приемем, условно, че Бог е създал света, на него кой му е платил, питат сигурно децата, които знаят, че не само няма да работят за малко пари, ами и ще ...

Няма значение.

Една усмивка се прокрадна, защото поне светлина още има. Докато е ден, спокойствието е уредено. Нощта е за свръхчовека. Нощта, в която няма изкуствена светлина, която да освети пътя ти. Тя идва. Аз я усещам и предизвиквам.

-Ще си купя фенерче, щом е тъмно!
-Не можеш, аз изтрих парите, аз премахнах твоята едничка, нищожна, изкуствена мощ, ти сега си обречен на мислене.
- Абе, да! Я се разкарай. Ей, гледайте го този, какъв клоун...

Глупости

Violin Concerto No.3 in G. Много други преди мен са го усещали. Сега е мой ред. Музиката говори. И не само тя. Всичко говори. Някои, обаче, са настроили ушите си до минималност на възприятието. И не само ушите. Това, разбира се, мен не ме бърка. Там, където е вечността, където времето е спряло, се навъртат винаги най-такивата. За тях дума/етикет няма. Не е и имало, въпреки че малките съзнания на какво ли не слагат етикет. Затова някои остават между екзистенция и нон. В пространството между пространствата. Златната среда. Там, където винаги си сам, където винаги сте двама. Където всичко е просто, без значение и смисъл. Красотата, както я тълкувам аз, бяга от значения и смисли. Нея, също така, не ти я показват. Ако някой твърди, че нещо е красиво, можеш да проявищ неразумността да му се довериш, само че извървял ли си неговия път, че и за теб това да е такова?

Каквото и да е това, за което говоря, няма да го намерите там, където намирате неща. Или където се намират неща. Там, всъщност, няма нищо, защото нищо не е толкова съвършенно и прекрасно, че да е там или ако е - никой не е разбрал, а То/Той/Тя не се е обадил/о/а на никого. И как? Там несподеленото е най-споделяно. Количество магия, ако щеш.

И само безсилие усещам, като прорязан.

Violin Concerto No. 5 in A. Как бродиш там. Естествения телепорт. Абстракция в подредбата. Ред в хаусът. Дрън-дрън.

Всичките ей тези нови неща, че и старите. Абе, нещата като цяло - излишни. Единствено душата си заслужава да съществува, не защото е пренебрегната или подтисната - това е нейното естествено състояние; а защото този и онзи не могат да я  манипулират. Да ти я вземат, ако щеш, да я притежават, както притежават телесата ти. Съзнанието, в най-добрия случай роб само на една идея, също е ненужно. Какво ще го правиш? Сякаш можеш да го тълкуваш. Сякаш го слушаш... Сякаш има значение. За всяка една прашинка на този свят си има група от прах, която, в най-добрият случай, предстои да я погълне... Да я направи част от нещо, от себе си.

Трагедия е, защото пастирът не може да каже на стадото, че го използват за определени цели. Може само да се опитва да го задоволи, за да продължи то...каквото там прави и да се извлекат ползите.

Ти би ли работил за без пари? Аз не бих работил за пари. Ничий труд не заслужава такова унижение, да върви на определена цена, която дори се определя от някой друг, а трети винаги е готов да я даде или не. Какво значение има? И като питам това, ясно е, че отговорът е никакво, но дали е ясно? И аз знам, че не е, но въпреки това за мен е ясно. Нека да умра, ако ще, да живея, какво от това...

Някой, някога, ще се осмели ли да... Да им каже, на всички онези, вплетени в живота...че това не е животът!!! Не е! Предизвиквам те да го произнесеш, можеш ли? Защото какво ще стане, нали, чудиш се, и се обръщаш към това, което е възможно, или създаваш нещо ново, още по-ненужно, като например... Нека не давам пример!!!

край.