Крясък отеква някъде измежду дърветата. Отново някой е останал гладен. А въздухът не стига. Толкова е мръсен. След крясъка за свобода, поех дълбоко дъх. Гърлото, дори, ме заболя. Сигурно мога да преброя количеството вредни емисии myself. Обреченост. Искри в погледа. Няма отказване, или аз, или той. А аз само знам, че няма да съм аз. Няма да съм поредния, отстъпил на живота, само защото има лесен път и той е да не се сблъскваш, а да избегнеш сблъсъкът. За мен, обаче, е късно. Моят избор отдавна е направен, повтарям си, направих го сам. И съдбата застана до мен, от едната ми страна. От другата застана любовта. Непобедим. Защото не става дума за слава, а за нещо отвъд. Не става дума дори за нещо човешко, познато. По-точно, ако трябва да дефинирам по-искрено, става дума за нищо.
И после се събудих. Помня, че бях наранен от поредния ментален звяр, който чака да бъде опитомен. Наранен, не и мъртъв. We create our own deamons.
...oh, is it?
:-)
Няма коментари:
Публикуване на коментар