Предполагам че е лесно, за един лъв да изгуби лъвското си. На мен, поне, това животът ми го е показвал неведнъж. Но, в такъв случай, лъвът остави лъв? Човек остава ли човек, ако изгуби същината си! А знаем, всеки странстващ ще ви каже, че веднъж загубено, завинаги изоставено. Аз поне не се връщам по следите на неща. Винаги продължавам, независимо дали знам как. И рядко мога да дефинирам продължението на живот без същност, но най-близката дума до това, е безвремие.

Сякаш най-важното е, че когато се освободиш от нещо, неминуемо отваряш пространство за нещо друго. Или за нищо. Но отвореността е голяма част човешки фактор, но също така е и фактор без същина - т.е. такъв, който трудно би претърпял едностранна дефиниция. Но, нещо, каквото и да ето, дори и да е дефинирано от някого, не означава, че хората трябва непременно да приемат/отхвърлят. То е като да загубиш себе си. Не се връщаш за себе си. Просто се ослушваш за себе си. До момента, в който разбереш, че това си ти.

До момента, в който безвремието навлезе в пространство-времевия континуум. Или просто до момента, в който излезеш от себе си. Или до пазара.

Се тая.

незнам

През нощи като тази, често се чудя, наистина ли е толкова важно съзнанието. Все пак, какво можеш да правиш с него толкова? Някой ще рече: всичко. Е, възкликва наситилия се на живота, преялия с всичко бивш гладник, та всичко е нищо. И, на всичкото отгоре, е скучно. Та, връщаме се към изначалния въпрос, какво толкова можеш да правиш със съзнанието си? Нищо. Невъзможното е нищо, нали така? Невъзможното за правене ли е? Все опирам до следния въпрос: може ли човек да прави нещо, което не знае, че съществува?

Не всичко, което съществува, съществува. Коледна мисъл ще да е това. Както и не всичко, което не съществува, не съществува. Отвори се метафизичната врата на отмалялото разсъждение. Колко глупости могат да се изпишат тук, ако човек би си позволил отпускане на разсъдъка и довеждането му до харизматична безразсъдност, феномен, по-известен като празни приказки. Т.е., чисто хипотетично, човек може да прави нещо, което не съществува, но условието е, умишлено поставено предварително във въпроса: да не знае. Сега, дали може човек да прави нещо без да знае? Къде е диалектиката тук! Навсякъде. Естествено, че човек може да прави нещо, без да знае. Прави ли обаче правенето на нещо без да се знае безсъзнателно, или беззнателно е по-правилно да се каже. И ако да, то би трябвало да отпишем съзнанието и за куп други дейности. Но ако приемем, че не, то тогава човекът, който прави нещо без да знае, не го прави точно без да знае. Което автоматично води до следния абзац:

А що за особняк би си помислил, че съзнанието има подниво, или над. Направо отзад, бих казал, да се потърка с този дискурс - то с дискурса, какво друго  може да се прави (тук да ме прощава професорката ми по теория и практика на текста)? Дори подсъзнанието е съзнателно. Виж, ако човек реши да си затвори очите, той ги затваря не само за под/над/встрани/съзнанието. Той си ги затваря. И си има това право. И никой не може да му казва, какво-точно-съзнателно е. Защото няма значение.

Излъга ни някого, че, цитирам по памет: "mind matters" и толкова. Какво като нещо тежи, какво като нещо е от значение. Ами ако нещото беше В значение. Или над значение. Под значение. Да не продължавам.

Каквото прави скуката с хората, нито една манипулация не може. Това исках да кажа. Благодаря. Чао.

история без история

Колко точно надълбоко трябва да се зарови душата, за да не предполага съществуване?
Колко нетактично, апатично, трябва да е поведението, за да не се прекъсва настроението?
Подслонението, подпомага наслоението на страха, или на силата, че някога
малката душа, свитата, ще трябва да побегне без да спре
да се засили и всичко да помете
ако ще това да означава
че повече няма да се рее в мечти опръскани от хорска гнус
преправени желания
грозни преструвания
само и само всеки да получи онова
за което често е мечтал.

Пътят си сам изковал,
човекът,
решил и се излегнал.
Загледал се и що си мислите видял?
Свят бял
на длъж и шир.
И не повярвал.
Обърнал се назад за да погледне пак
дали това, което до вчера рекло се е свят
не е още там, в тила, чакайки някой само
глава да подаде
и на глупеца в себе си да се отдаде.

requiem for a name-day

Какво да правиш, освен да се радваш. Редките моменти, когато тъгата не чука на вратата, зов за щастие често бива припознат. Въпреки това, не винаги човек може да е наясно кога греши. Кога истината се оказва химера, и обратното - това, което прилича на призрак, е всъщност реалност. Чак е странно, понякога, колко неестествено се държат хората. Как естествено, отвътре, ти идва едно чувство, а на яве показваш съвсем друго. 

И се надяваме на нещо по-добро, правейки едно и също. После молбите ни са чуди или не, няма разлика. После, това е важното, да има после. Да може да се отбележи. Само че, ако няма сега, т.е. ако сега се самопренебрегнеш, как ще разбереш, че е станало после, нали? А е толкова хубаво, това настояще, нашето, неделимото, та чак не знаеш какво да мислиш.

Но е факт, че най-грозната тъга и мъка, идва след най-великото щастие. Да не кажа, че понякога усещам вътрешно как плахо се пристъпват, двете страни на монетата, и образуват друга форма. Аз не съм сляп за нея. Но всяко следващо затръшване на страна при падането на монетата, почти си представям праха, невидимата материя, която се вдига, направо антиматерията и това е момента, в който знаеш, че не можеш да продължиш. Че, докато се заблуждаваш, че спираш, всъщност отдавна си спрял. 

Нямаше да е така, сякаш, ако имаше кой да ни каже. Или поне в това се заблуждаваме. И, макар и банално, банално-интересно, неделята става по-неделник. По-неделник от неделника, колко лошо точно е това? Или не? После идва в-тор-ник. Горкият ник. Горкият лик. Направо, клета майка България, да е, че всички са слепи за красотите й. Хайде, да не са всички, нека да са никои.

Когато изтръгнеш значението от всичко, оставаш без нищо. Оставаш, но и времето ти остава. Нещо, което не можеш да промениш, камо ли да подмениш. Времето, казвам, най-много да го запълниш. И пак не върви. Вървят онези, мрачните, които трябва да се грижат за обществените нужди. А нужди се предават по наследство. Другите, ненуж(д)ните, си стоим, какво да правим, за къде да бързаме - чакаме си времето да мине. Безвремие. Празници, пълници. Дни, в които правиш нещо и дни, в които правиш нищо - това за времето накратко. Надълго няма време. Catch 22.

Остават и чиниите за миене. Кой ще свърши това? Човекът, или времето!

should i give up, or should i just keep chasing pavements even if it leads nowhere...

виждаме ли се
или какафонията замъглява
избрах да не знам
знанието за теб остава
глупост до глупост
стоят подредени
глупакът рече равнис
и всички, от глупина сплотени
финансово озверени
подчукнаха с обувки и
се подчиниха
оставиха мечтите
и глави надолу забиха

a working class hero is something to be
or not to be

отговор няма
и това е отговора
също като със смисъла
каквото и да избереш
все си прецакан
затова не избирай

нещо се случва
само
и единствено
ако станеш от леглото

Човечеството, да живее човечеството. Допуска се, че е възможно да има знание. Ерго могат да се знаят неща за разни хора. Научава се нещо ново - сравнително ирелевантен факт на фона. Обаче обръща всичко, намразват се хора. Една единствена капчица знание. Научава се нещо, или поне така се смята, и край - този човек вече не е същия човек. Представяте си, нали, как представата ви за някого се изкривява, намразвате го, ненавиждате го, презирате го; или обратното, виждате нещо повече и край, влюбвате се в този човек, боготворите го.

Сега си представете, че по същата линия узнавахте неща за вас. Разбира се, ако приемем отново, че има знание и че то има значение - това само за целите на тази глупословица. Та, научавате нещо неподозирано за себе си - намразвате ли се? Презирате ли се? Идва ли ви да се самоубиете, само защото има нещо там грешно. Или го игнорирате и преиначавате, правите се че не съществува.

А сега си представете, че всяко едно твърдение, всяка една мисъл, има обратна страна и вас не ви е страх от нея. Ако човек е красив, то той е и грозен. Вие мислите, че сте красив и това ви харесва, но не ви харесва това, че сте и грозен. Представете си, че нямаше значение дали сте красив или грозен, тъй като те двете са едно и също, и вие сте нито едно от двете - поне не и сам по себе си.

Това е фундаментално и не. Човек притежава силата да манипулира както другите, така и себе си. Кое е ценно? Никое. Няма ценни неща. Но защо хората отказват да манипулират себе си и се хващат за думите - нещо, което всички знаем, че е поредното човешко изобретение - не по-умно от което и да е друго. Да се хващаме за думите е същото, като например, да се хващаме за шлиферите.

Но шлиферите не водят до войни. Поне на мен не ми е известно да има такъв случай.

И до какво стигаме? До хората и техните глупави схващания. Предизвиквам ви. Сложете в една чиния всичко, което приемате за хубаво, ценно, позитивно; и го обърнете. Със същата страст прегърнете обърнатото. Погледнете вътре в себе си. Вижте пробойните, които скрижалите са оставили. Човеко, поправи се.

wicked

Веднъж научил се да виждаш това, което обикновено остава невидимо, животът цялостно променя вкуса си. Става много по-сладък, но и много по-горчив. Трудността е горчилката, която се получава от прекалено много сладко - защото всички искаме повече от това, което ни убива. И сладкото започва да горчи, горчивината да сладнее. Процесът е естествен, дори когато е неестествен. И сякаш се променяш, а просто си се преобърнал. Сякаш си видял това, което преди е оставало в сянка.

да (се) захаросаш или не

От фотографска гледна точка, техниката би била да се допусне достатъчно светлина в сянката, дори и светлина да няма, но и да се запази яснотата и най-вече извивките на сянката. Но сянката не е тъмнина, както и светлината не е щастие.  Просто зависимости. Обратното на нещо са неща, а не нищо. От нищо не  може да се прави нещо, но обратното на нищо е всичко, въпреки това нищо е всичко и всичко е нищо. Нещо не е всичко, а всичко са неща. Или с други думи, нищо са неща, и неща(та) са нищо.

lack of title

Липсата на софистицираност не предразполага към симплицираност. Въпреки това, в езикът всеки намира себе си и претворява вижданията си. Затова ако човек избере да бъде прост, то той трябва да бъде повече от прост в изказа си, което си е чиста проба интелект. Макар че, интересно наблюдение, интелектът не върви ръка за ръка с правописа и пунктуацията. Изобщо с езиковите норми. Език без правила, какво е, ако не - свободен език. Демократичен такъв. Обаче тези, които са се прецакали и вече знаят правилата наизуст, никога няма оставят тези, които не ги знаят, да се подвизават безнаказано. И започва едно мразене. И тук идва моментът с равенството. Езикът, обаче, не признава равенство и не толерира хомогенност в изказа. Това, всъщност, може да се окаже дори невъзможно, макар подражанието в наши дни да е толкова разпространено.

Въпреки това, единствената сила, която може да накара човек да пропише (освен глупостта, разбира се) е скуката. Като аргумент към това често добавям, че ако човек знае нещо повече от всички останали, дали ще седне да го описва в книга и да го сподели с всички. Та писането на книга е толкова скучно. Независимо от отговора, ако това е нещо, което действително никой друг не знае - кой, изобщо, ще повярва на този никаквец, който си мисли, че знае повече от всички. Кой е той, нали, и за какъв се мисли. Освен ако не е наркоман, алкохолик или друг тип маргинал. А ако е "нормален" - действително никой няма да му повярва.

Защото ни е по-лесно да вярваме на неща, които никога не сме виждали, отколкото на нещата пред очите ни. А и, кои сме ние, че да знаем какво виждаме. Вземете го от мен - само глупците знаят, въпреки това, и умният, и глупавият, играят една и съща игра. Единствено неутралният прави нищо. Или т.нар. среден род - neutrum.

back when we we're kids

Утрешният ден е тъй прогонен, тъй далеко. А аз не мога да остана в днес. Към бъдещето, искам, крещя свирепо. Вече не издържам, нека утре бъде ден.

А всички ми говорят за дните назад, най-често за предходния, а аз така се радвам, че съм ги заровил, до един, зад себе си. Че ги няма, бум, прах, изчезнали. История се чисти, това е, не се връща към нея, не се прави наука от що е глупост, но коя наука е изтъкана от нещо различно?

Всичко, което има човек, е времето си. Аз искам моето да мине. Нямам търпение да видя какво ще стане утре, и след това. Но ето, днес в очите ми се вре и пречи, разбирате ли, да мръдна наделеч. Недалеч все стигам, и то със закъснение. И все, при все, днес не ща да е!

И чакам днес да мине, усещам, чакам живота да мине. Да отмине, без да втурна туй дете в гората, да търси работа... Всички са забравили какво приказките учат. А света не се управлява от малки принцове. Ето ви я трагедията. Но трагедия ли е наистина, или само на мен така ми се ще?

повече от нищо

Свят във свят разбива се,
подробно пълним си пространства
остава беглата следа от бягство
макар и само за нюанса.

Едно клише, препълнено със друго
витаят две в човека-чудо
измил хиляди чинии и дъно
сам направил си
хайде, сега кажи,
любимо твое творение.

Изчезна, някъде, обикновения човек
той не е социален, а беше
само до преди 21-ви век
заместиха го новите маймуни
с клавиатури и онлайн трибуни
със фенове и лайкове
за тях само има влакове

Смотан пътник, някъде
останах,
поисках нищо
с него във ръце се хванах
и пристъпих
линията отчаяние
фигуративно
едно безцелно признание
под босото сияние
отразен и замразен
до необходимост пазен
и после потопен в омраза
кристализирал квазер.

Хайде, бягай да се забавляваш
отдаден аз ще си остана
състояние
и ще замълча
във времето
в което всеки има
много
повече от една уста.

лллллл

Усмихнах се на света. Беше време. Крайно. Беше, и си замина. И се остави. Усмивка предразполага съм съгласие със ситуация, или по-скоро "game on". Усмивка на един пораженчески настроен. Един или двама. Времето, обаче, ни отмива. И всеки се състезава да каже какво е времето. А то е едно никакво - ето, и аз да се разпиша по темата за времето. Остава да зачена и пространството. Шегувам се, човек трябва да знае колко точно е глупав, за да се предпази от изключителна глупост, а умно е да си глупав, ще кажа аз. Овен се сблъсква с друг, челно. Остават разхвърчалите се капки вода, почти излязоха от дисплея.

А животът ни все по-често се затваря около този дисплей. Нека го наречем с хубави, нови думички. Та да е по-малко скучен и по-опожаряващ тесногръдието. Или да мислим каквото искаме. Те, дисплеите, и без това мислят вместо нас. Хайде, и аз във час.

нощ ли бе да се зарадваш

Денят е кратък, кратка е и топлината. Изкуствено сгрявам си душата. Слънце има, но уви, хората го гледат със затворени очи. Око съм хвърлил аз на красотата, птиците, децата, носещата се енергия през вековете. Може ли да се опише. Метнал съм се на едно цвете, което въпреки настъпващия студ, цъфти сякаш на инат, без да прецъфтява, без да се предава. И аз, като него, опитвам до последно с ниската температура да се съюзя, вместо да я боря с дрехи и празни слова.

Събуждам се със слънце всяка сутрин, въпреки че води се обяд. Готов за въздух, приключения и всякакви внушения, но все със залеза излизам, и се чувствам черноризец, забравил храбростта си у дома. А тиха и спокойна е нощта, като клише живота сякаш спира, замира, и всеки във колибката си се прибира.

А отшелник тепърва се показва и разнищва чудеса, чудейки се къде в нощта на границата няма да му искат виза, за да прекрачи смело без във локва да се озове. Безстрашен е студът, да знаете. Отмине ли дежурството на нощния вятър, дори времето става сравнително топло, а изгледът винаги е прекрасен - хиляди светлинки и миризма на дим, който, противно на всяка логика не се вдига, а пада, приятели, пада.

Нощта е за наслада, махнете всяка мозъчна преграда и всеки, който в тъмнината се разходи, ще разбере, какво значи сама мисълта му сама да броди, без да се блъска, с ръцете в джоба и носът на показ. Ах, това безвремие как ни отмива. А ние помежду си за нищо се бием.

красоти

Минаването покрай училище на път за някъде, е хубаво нещо. Децата, независимо от възрастта, ако се съберат достатъчно, за да се нарекат група, издават невероятни звуци - песен, която носи енергия. Въпреки нечленоразделността и трудната определимост на думите, поради прекалената шумност - парадокс, водещ до причуването на разни умрели езици; аз намирам детската песен за едно от явленията, които ако човек пропуска непрестанно, трудно би могъл да твърди в последствие, че е живял.

Сутрин

аward-winning esseyist

Излизам, нали, сутринта, за закуски. И съм в приповдигнато настроение, просто защото съм единствения, който отива в 7 сутринта, хапва си и се връща в леглото. И ги гледам, всичките трудоваци. Толкова красива картинка. Приятна. Сгряваща. Обаче после се запитах... Абе, как, изобщо, са успели да ги накарат тези хора, да стават всяка сутрин и да правят нещо? И така докато свят светува... Как са ги наплашили толкова? С какво? С глоба за закъснение? То е ясно, че в наше време никой не се замисля какво прави и защо го прави, но чак пък толкова...

То е хубаво да се става рано, и на мен ми харесва. Ако можех, щях да го правя. В моят случай, за да стана рано, просто не си лягам.

И ги гледам, малчоганчовците, мрънкат, забавляват се повсеместно, и така по пътя към училище. И умирам от смях. Вече съм като напушен и не издържам. Защо го правят? Колко са глупави, милите. Само да знаеха, на тази възраст, че с образование нищо не става. Че с диплома най-много да си обършеш... като онзи в съда, дето обяснява поради какви причини паспортът му не е в него. Къде му е на Хермес дипломата, или, за тази цел, на Данте? Или на Зохар? Пък и да си ги покажат, това променя ли нещо? (какви лопи примери давам само, м?) Най-готиният без диплома е Бродски, спор няма. И го възхваляват, самоук! Е, па, и аз съм самоук. Само дето дипломата ми се пече и после върви обяснявай, че нямаш сестра. И само ми се подиграват. хахаха. Искам да избягам от този университет вече 4-та година. Успешно се несправям.

И си се смея, и си ходя. Забавям крачка, гледам спускащата се мъгла откъм планините, красиво ми е. Пея си. Стоя на едно място пет минути да огледам от всеки възможен ъгъл. Детайлно. Вие можете ли така, бързаците. Все да не изтърват да отидат на работа/училище, и там умират от тъпня. Ама че забавно.

И понеже не знам какво искам, накупих 6 вида закуски, различни. Да нямам повтарящи се. Всичките топли. Естествено, че не мога да ги изям. Ям ги цял ден в най-добрия случай, в най-лошия - два. И си ходя, ех това И, та, движа по влажните тротоари, и се разливам от смях. Трудно ми е, обаче, и на мен. Все пак нося 6 закуски с една ръка. Гушкам ги понякога с двете.

Горките хорица. Дано никога не осъзнаят колко безмозъчни са били. Така, поне, няма да боли. Но, уви, надуват техните глави, храна купи, всичко с пари. Учи учи учи учи, мама, учи да имаш шест, да не си глупак като добринеца, който само 2 и 3 има. И някакви хора, хванали 10-20 томеца, поразпрочели ги, позапаметили някоя друга глупост, ти говорят какво знаят и си мислят, брех, колко са умни. Да не видиш. А истината е, че няма истина. Другари, няма умни, няма глупави! Колко трябва да сте глупави, за да се мислите за умни, и обратното! Много. И как един път не ви влезе в главата, че някой може да е неутрален. Иван е умен, Петър е тъп, Добрин е неутрален. И какво се случва, и Иван, и Петър, разправят колко е тъп/умен Добрин. Добрин се залива от смях, но и той не знае защо - научил го е, като всички останали, наготово. Да се смее, да плаче, да учи, да прави там някакви тъпотии.

Но никой не е велик, деца, животът на това учи. Стига сте се възхищавали на хора, които и една минута не са живели, да бързат да зубрят/тренират/свирят/танцуват и т.н.... Това не е дарба, това е проказа. Да правиш само едно и също. После те боли това и това, но казваш с гордост, нали, може да са ми криви краката, да образуват О, но е защото бях футболист. Може да ходя на доктор постоянно, но съм Етикет. Докторът, от своя страна, гледа пренебрежително пациентурата си, защото, някои от тях, видиш ли, не са толкова прецакани, да учат 10 години. Обаче всеки гледат да го прецакат (не докторите) хората като цяло(но и докторите, бидейки хора). Не може да се остави някой неутрален, ненацапан, непрецакан.

Ей такива са хората. Знае си неговото, цени си неговото, на чуждото завижда/възхищава/подиграва. И си мислят за живота. Как той е йединйе, пийенйе, и тези три работи. А животът е нищо, деца, нищо е животът. Това, обаче, е обществена тайна. И в училище си мълчат. Блъскат ти химия, физика, и т.н.

С други думи, не те оставят сам да си откриеш света, ами ти го дават на готово. Щял си, иначе, да вземеш да умреш. Чудо голямо! При 7 милиарда! Един(милиард) повече или по-малко Ти, от своя страна, правиш същото с останалите. И когато се пръкне 1-10-100, които си откриват света сами, и си разсъждават на базата на себе си, веднага идва някой да каже, не е така, науката друго казва.

Някой станал ли е по-млад от наука? Или да е спрял да ака? М? Тогава си задръжте не само науката, ами и политиката, и банковата система с парите,законите и т.н.

Ама не, ако не се занимаваш с тях - бум, нелегален си. Ако разберат, де. То в България май така - ако разберат, проблем, ако не - няма проблем. По тази логика, що за идиот би си носил документите със себе си? Ами нали ще те видят кой си и ще ти се скарат. Като нямаш документи, кой си и къде отиваш ти, може би, Джинги Би. На работа, едва ли не...

Кой е по-умният, прошляка или професора? Еднакво са тъпи/умни.

Айде чал.