Отвъд избор

Избирането единствено ограничава всеки последващ избор. Отлагането дава хиляди бъдещи възможности, но настоящето е по-празно от музей на капитализма*. Но все човек си мисли, че има избор. Това е абсолютно погрешно схвашане. Нима при влизане в супермаркет имаме избор? Или избираме от това, което вече, предварително е селектирано и поставено на определени за целта места, от определени за целта хора. Ако човек има избор, би било възможно, на практика, човек да си купи айфон без да плаща за него, защото би избрал така, без значение дали айфон е произведен - защото това отново е отвъд избора на желаещия да закупи айфон - но тогава, ще знае ли купувача какво иска да купи? Когато отиваме на избори, нима не гласуваме за партии, които вече са избрали да участват в тези избори, с хора, които вече са избрали да попълнят тези партии? Т.е. преди нашият избор друг избор се е случил, който да предостави на нас избор, за да може ние да изберем. Но избор ли е това реално, когато си избираме от менюто и нищо повече? Тогава въпросът е, кой е направил първия избор, от който всичко е последвало? Който и да ви отговоря на този въпрос, не го слушайте. Този въпрос няма отговор. Следите са толкова добре покрити, че човек и вечно да е живял, пак не се знае дали нещо се знае изобщо или се знае нищо. Да речем, че речта, словото, са избор...човек сам избира какво да каже! Нима не избираме от езици, които вече съществуват или от думи, които самите ние не сме изобретили за целта изразяване, но дори и да сме ги изобретили, не са ли те в рамка на даден език, който го е имало и преди нас? Всичко, което съществува, е на базата на нещо, което е съшествувало преди това. Всеки избор, до някаква степен, е предопределен, защото ние, като хора, виждаме само това, което е възможно и респективно избираме от това, което може да бъде избрано. Едва ли преди 1000 години някой би избрал да лети до луната - а дори и да е избрал, той просто е дал началото на един процес, на който процес е отнело, има-няма още толкова години. В наши дни хората вече избират дали да са мъже, жени или нещо различно - трети пол, който не е ясно точно какъв е, и точно това му е идеята. Може би, след още няколко години, ще избираме дали да се родим? Тогава, може би, човек би имал избор. Ако някой го попита преди да се роди, дали иска да се роди или не. Но това е отвъд възможното. Т.е. отвъд избора. Сега някой би се зачудил, ако това е така и авторът на този текст е прав, тогава какво да правим? Ако някой наистина се е зачудил това, то аз бих бил щастлив. Това зачудване е началото на прелюбопитни мисли. Но аз предлагам нищо. Аз не съм политик с глупости за предлагане. Аз предлагам на всеки да хване своя ментален път в ръце и да не го изпуска. Менталността, мисълта, изисква храбри бойци през дни, когато всичко ни се предлага на готово и никой не се замисля какво консумира, било то яйца или 30 сиви нюанса. Исторически погледнато, това, което мислещите хора са правили, те са поели ситуацията каквото е - т.е. съвкопността от всички направени избори някога, - и са я трансформирали по образ и подобие, т.е. направили са избор на базата на милиарди избори и са избрали себе си. Аз отивам отвъд избора избирайки нищо. Довиждане.






*Такова животно няма.

шматки

Шум се вдига,
за няма нищо!
Говорят за него,
а Той си отишъл!

Тръгнал, някога,
на път.
Прогонен,
взел си слава за изпът.

И одумват го,
млади и стари.
Кой, кой
където свари.

А не чуват,
че го няма.
Че бълнуват,
от устата пяна.
Страх от призрак
вражда от сянка.

Дори тя,
от стомана пада.
Пред нея,
само свада.

Победихме, викат,
а не виждат.
Той се е нагледал,
сам си е отишъл.

то се не знае

Която църква преподава кротост, тя е господар на злото. Който казва моля извинете мойта скромна личност, той крещи от неприличност. Вика да не те обидя, оня дето не е предпазлив. Мие си ръцете сам мръсника, чистият сапун не ще да бара - па защо, боли го фара. Войната учи само ни на простотия, щот едни се бият, друг умира. Телевизорът да се обяснява не спира, сякаш е виновен, а умът му нищо не побира. Не подбира и тос що в книжарница отива "да огледа" - или знаеш що четеш, или глава върти посока слънце слънчогледа. Там където трябва личност, няма място за тълпа - а тълпи се всеки да е някой, макар и да не знаят как. Вика ми огледай се, оня що мене гледа, нима съм сляп за вас, господа прости говеда? Аз, който от себе си далеко по не гледам, взема ли да се огледам, може и да прогледам, и тогаз как ще се поддържам сляп? Няма да ми стига ни хляб, ни постеля, ни паница, ни повеля.
А къркори, та се не трай, коремът. Пак е време нещичко да смеля. Щом се сещам, значи, дишам, далеч е още, не съм се аз отписал - оня, дето акта си за раждане сам е подписъл - него диря. Който знае де е, да сигнализира. Номерът за връзка е прекъснат. Пичът с брадата е обръснат. Няма вече кой да казва "Ти нагоре, ти надоле". Едните да вървят при другите - там дето хора се тълпят - да разберат що става. Другите... на майната си да вървят.

уей

В мивката скочи черен заек, или падна, виждам само едното му ухо. Чуваме ли се, другото пространство, или пак сме разделени поради липса на вдъхновение. Усещам как си подава едното око, за да надникне, и пак се скрива, сякаш има смисъл - черен заек в бяла мивка. Дали може да си пусне водата сам? Човекът е измислил езерото, мисли си заека. Заекът може и да е банан. Въпрос на гледище. Разлива се мръсно черна течност в бяла чаша. Черен мрак се сипе в ранния следобед, а държавата се води бяла. Черен лаптоп с бял дисплей. Черни букви на бял лист. Черен телефон върху бяла карта на тускланд. Черен дим в бял пневмон. Единствено звукът се изнизва незабелязан поради липсата на палитра. И изобщо, не мре ли цветът с настъпването на зимата?

пркллчн

Аз не съм съгласен. Съгласно несъгласността ми, изпитвам нетърпимост към общо съгласие. Намирам го за пошло. Не вярвам, че индивиди могат да споделят общи ценности, които да изместят индивидуалността у всеки за сметка на отстъпчивост, примирение и, да речем, общо благодентсвие. Като несъгласен бих желал да бъда оставен на мира от общество и обществени нрави или поне да не бъда притискан да намирам общоприети ценности за ценни. Бих желал когато изразя мнение, то да бъде атакувано логически, а не заклеймявано за грешно или глупаво, защото не е в съотстветствие с общоприети норми или защото няма научни доказателства. На базата на нещо, което отказвам да разбера, не желая да ми бъде обяснявано че не разбирам. И т.н. Аз съм приел жертвата да спазвам част от общия морален код на човечеството и неговите божии заповеди, до толкова до колкото това не в разрез с моят личен морален код. Аз искам да съм човек, а не хора. Индивид, а не бройка, пореден единен граждански номер. Желая този номер да не минава. Да избирам количеството участие в обществото и да контролирам намесата в личното ми пространство, което на практика почти не съществува. Бих искал да мога да дам живот на идеи, които да не бъдат репресирани. И т.н. Не желая да чувам "няма как", "така стоят нещата", "нищо не може да се направи", etc. Желая и на никого да не му пука за мен без основателна причина, която да не е базирана на обществения морален код. Желая да имам правото да не съм гражданин на нито една държава и същевременно да мога да пътувам свободно с неутрални документи. Ако някой ме пита, бих желал дори да имам правото да избера дали да се родя или не.

отделение

Хората винаги могат да се разделят на две. Такива, които чрез действията си се опитват да достигнат до други, и такива, които се опитват да достигнат до себе си. Едното гонение не изключва другото. Те са пряко свързани. Проста диалектика обяснява едното чрез другото. И така нататък. Победител е този, който не мисли, че някой губи. Липсата на надпревара също е вид амбиция. Да устоиш на предизвикателството (и) да не се занимаваш. Ясно е, че ако дори една подправка липсва, колкото и минималистична да е, ястието е коренно различно. Оттам и делението. Не че го обяснявам с липси. Липсва ми мотивацията за обяснение. Все се намира някой да каже, че словото не е дар, а упражнение. За съжаление, аз често се препространствам  в друго измерение.

дзън-дзвън

Забавно е как стават разминавания, еднаква интенция, различни представи. Очаквания и отпадъци, предразсъдъци и безпорядъци. Мисли колкото искаш, аз чакам ти не идваш. И все така приятелю с теб назад вървим, питаш докога, докато се разделим. Ако не проработи ще опитам нещо друго. Познай. Не знаеш. Голямо ще е чудо. Да отгатне човек мислите на другия иска, да направи впечатление- би се подрискал. Накрая все разочарование се всява, всички заминават, сам един остава. Другия полека спира да го/се засяга. Сменят се държави и представи, главния герой с думите не се научи да борави. Пее песен, но е пелтек. Иначе изглежда хубав човек. Не мерси. Усмихваш ми се само ако и аз ти се усмихна, ако аз не отвърна, твоята усмивка притихва. На базата на обратната връзка се базира само дамска логика чевръста. Харесвам тези, които са еднакви, независимо как и с какво им се отвръща. Това исках да кажа. Човек бива да бъде непоклатим, с каквото и да го мериш. Всяко сътресение трябва да идва отвътре, не отвън.

карта

Усмивка, която не разбирам, ме преследва. Досущ като чувство за вина, с незнание облято. Прогонен съм чрез духовете на страстта. Да се завърна там, където сам нарекох се изгнаник. Измамник съм пред себе си, защото се прекрачвам и настъпвам постоянно. Личност в мен се изпарява, но духа вятър на подмяна. Усещам, как непрестанно, късат се от мен парченца, оставям ги. Към вечното завръщане. Да се успокоиш е почти като да бъдеш, велика техника, която не умея. Спокоен съм, уви, вехтея и глупея, на свобода - в страната на щастливци първи в света. И гледам към звездите с дъх замаян, сякаш нямам друго какво да правя, и си мечтая, все едно мога, как душата ми излиза да се разходи, а аз, машината, оставам да се тровя.

Крууу

Гледат ме как страдам с нещо, което обичам. Моето лично удоволствие ги кара да искат да ми помогнат. Аз отказвам чрез размяна на думи, в прегрешение срещу себе си, да успокоя помощопредавателите. Говна. Но как да си нещо различно от това,  с което те хранят и захранват, околните. Своят глад ще разпростра навсякъде, поне докато се научат. Моето образование за тях е "но защо някой би направил това". Интригуващо е, всъщност, как в отворенитре, модерни глави, няма грам пространство за очевидни новости. Всичко е заучено и в това е отвореността. Инстанто поведение. Заеби.

копче натисни

Знам единствено защо се случва. Въпроси. Какво се говори. Какво не се казва. Отвътре нещо се изменя. Липсва подобрение, особено сега, когато е самотно. Няма даже кой да се обади. Глупост след глупост. Но да се мрази, не бива, на грозния красиво нешо не отива. Отивам си и се отмивам. Какво се прави когато сърцето спира. Някой трябва да знае. Няма смисъл да се участва. Прекалено много губещи. И се погубваме, вечер подир вечер, спомени коприна, опияняваша картина, импресия, време е з а малко депресия.

wewewe

Ако трябва да ти кажа нещо, бих желал да гледаш изражението ми. То, обаче, няма да си каже. Може би трябва да погледнеш в душата ми. Не го очаквам, самият не вярвам да е възможно. Ако трябва да съм честен, бих излъгал. Да бъда, уви, не искам. Всеки път като прокарам тази мисъл през себе си, започвам да проклинам и да се треса. Нямам адекватен отговор или реакция на всичко, което ме изпива. Просто изгнивам. Бавно. А бих искал да кажа толкова неща. А може би това е поредната лъжа. Себе си ако не излъжа, как ще продължа. Всичко си върви и без мен, и това е прекрасно. Радвам се, че от мен нищо не зависи. Аз вися като пране на простор. Капя, каквото е останало, докато изсъхна. После бягам като луд в дъжда. Защо като. Само като. Привидно. Иначе всичко е лъжа. Иначе как ще продължа. Не бих казал на другите това, с което себе си измъчвам. Повръщам, а не ми се връща. Не схващам, но никой не ме пита. И да ме питат, знам ли аз какво обичам. Изобщо, няма как да бъда. Освен деня да бъде вместо мен. Не виждам друг проблем. Видения насън, забравят се. Някак си, в мъглата от сатен, оправям се. Намирам се за нещо да се хвана, да ме подържи, поддържам някога по няколко лъжи, на ден, до пладне, докато сланата падне. Изсъхвам. Нямам какво да кажа. Не търся нищо. Чакам постоянно гръм да ме удари, мрака да изчисти. Чакам, а Годо отстреща ми се мръщи. Кажи ми ти, поне, а аз ще те послушам. После ще заспа и. Ще видим. Може нещо ново да се случи. Може и да се получи, така че днес да не съм на себе си и всичко да е чисто. А може и да продължа нищетата в себе си да нищя. Дорде ме има, в мене ще е зима. Кажи сега, защо, кажи, и нека заедно си помълчим. Аз ще те слушам, знай. Оттам каквото стане, аз поемам към безкрай. И няма край, това, което ми изглежда пошло. Какви разлики, няма никакви различности. Дали ти или аз, все психирани личности. Което е нормално. Банално, сякаш, почти като моето настроение. Мъртъв съм за всяко евентуално движение. Течението носи мъртво тяло. Кой ще се смее?

гуъфьм

Сега съм спокоен, а не ми се ще. Животът ще продължи, а не знам защо. Няма причина на пръв поглед. Все едно някой някога е успял да пита слънцето дали знае защо продължава. Защо се продължава, продължавам да се чудя. То и как да спреш. Никой не ти казва, че колкото повече не мислиш, толкова повече се връща. По-силно, всеки следващ път се чувства последен и най-лошото е че знам, че няма да е. Винаги идва следващ. О, нещо.

Няма правилно решение. След първата грешка, всеки следващ ход е грешен. Ни напред, ни назад. Само на никъде. Докато има слънце. Примерно.

l'etranger

Спокоен. Опитвам се, да. Бъда, някакви неща, говорят се. На. Някого, не и мен. Винаги. Вечният незадоволен. Ителен, отговор. Няма защо. Благодаря. Има за какво, кого. Изгубих. Се, така става. Понякога. Искам. Нищо, да не става. Каквото ще, се тая - Се коя - Се оная. Неволята. Не. Волята. Къде, защо отнехте, вий, неразумни. И хора не сте. Експеримент. На правене. На нищо. Хиляди километри и пак. Същия. Една любов роди, две раздели, три пий, четири умри. С каквото и да те залъгват. Колкото и хубаво. Да, изглежда. Ще повярва на дипломиран негодник.

някога имаше пейка

Винаги ще виждам отсъствие
Нищо, че е просто пейка
От нея виждах планината
Сега самотна е разсейка

Оттенък от нещо, което е било
И вече липсва
Дори да има нова
Ще  е измама

Сливенската гара

На Сливенската гара
Пътници сме всички
Цигани играят свара
Хора, все обични

Мирни и смирени,
Тук не ти предлагат свирка или секс
Няма хем енд егс
Но сутрин в шест, всички са засмени

Вярно, станцията малко е разбита
Гредите и подпорите, от течове пропити
Макове, сред стари релси цъфнали
Съдби на кръстопът, дим цигарен и кафе

-На къде си тръгнал пътнико,
Кондукторът подвиква
-Как на къде, на работа!
Отрвъщат му с усмивка

-Прощавай, туй нали не е първа класа
Питат ме
-Тоз влак няма първа класа,
Господине
Тук всички ний сме равни
Пътници славни
Тръгнали да срещнат своя ден
Чрез песни увековечен

Who can deprive

Знам какво печели, знам какво губи. Затова ми харесва да ме няма в тази скала. Смях и старост се преплитат. Аз съм млад и не разбирам. Докато работи. После само любовта остава, а дори и тя се припознава. Добро и зло, химери. Има в мене две раздели - временна и вечна, - на втората аз по държа. Тя не говори. Не търси тя спасител в ръжта. А цъфнала е моята коса, за нея, младостта. За Понти и за Макс, смърди на стария ми еърмакс... Не, последното са дрънк-аници. Вечната и крайна, няма свята тука. Което не остава, непременно на боклука. Но не работи Той така, уви, а само пиянските мечти ги бива. Които заранта убива. Уф, съмнало се вече. Обличам аз елече безразлично, да ме пази от различна, премяна, няма как. Уви, нямам и мерак. Не бива, но иначе и няма как. Неизписвам що крещя от раз... До някога... Педерас

Карач на сламки и сметки

Като котка, гледам през прозорец за свобода, знаейки, че ако скоча, може и да не полетя...а не бива да стоя.  Скокът неизбежен е, обаче, и само самоубийственото чувство отлага тази едничка възможност за полет над кукувичето гнездо. То. Живот, неизбежност, кроежи и нищо, нищо се случва изпод въздишки, от тоалетната до хладилника, нищо, през планини и морета, от самолета - гледам, нищо. Хора, кафета, цитронади, въртележка от нещастия, злобежи, криви усмивки и кухи залъгалки, мисли по пързалки, щяли-нещялки. Дали има нещо безплатно? А същевременно за безплатното всеки втори е сляп, не се редят за любов, редят се за хляб. Времената какви били, неща и да зная. Не ще си трая, докато не му се види края.

Кру

Дни и настроения, повтарят се. Скука и забавление, заменят се. Сменя се деня с нощта, една безкрайна репетиция. Спирам, аз, да продължа, нямам грам амбиция. Взимам рециклирано желание, вдигам  поредното възстание. Не му се вижда краят, а само той е сигурен. Че времето е постоянно, прогнозирам си. Два пъти една река не можело, две реки в един път сливат се. Всеки ден различно безразличие, прилича ми на неприличие. Една любов строи, една земя прибира. Защо му е на човек да се спира

So, think

Всичко се чупи. Няма нито смисъл, нито мисъл. Хващаш, носиш и готово. Плащаш и честито. Вече си голям. Място не остава дори за срам. Чупиш, блъскаш, извиняваш, продължаваш. Сякаш има смисъл. А нима няма! Усмивка, премяна, всяка брънка засмяна и давай. Докато може. Докато някой иска. Се тая, всъщност, нека искат. Нека, но уви. Кълбо от нерви, щастието първо се изнеся. Достойнство ли, то само не се понася. Сам със себе си споря, докато се оборя, после си лягам. Преди това бира, докато се побира. Докато се побираме, драги, а дори не се разбираме. Няма и нужда, нуждите всъщност само движат, а уж нямало движение. Що за застой, аз свиря отбой, а светът нека си продължава. Нека се забавлява. Аз ще пропусна, но как да напусна. Нали не би трябвало да е по собствена воля. Всичко друго ти дават, не и финала. Място няма за край, затова, свиркат другарите, вземи се предай, на безсмислието се отдай и така. Инак не може. Що може, няма значение. Важното е да има снушение, ментално. Докато целия свят се побърка. Нека се бъркат, мисля си, защо се бъркат, обаче, на мен, жалния трагичен герой без причина. Какво пък, нали и аз ще се спомина. Спомняйте си и вие, не че има какво. Душа, слово, и дума да не става за зло. Думите и без това не стават. Какво става, въпрос реторичен, кънти от наздравица... И нищо. И нищо.

мрежа

От нежния дим, изведнъж, котка появи се. Грациозно изви се и в край мен се разходи. Не исках да я галя, за да не изчезне. Знаех, че няма как да остане. Вятърът на подмяната щеше да я отнесе. Всяко наше сега е обречено, с минало да се замени. Времето отмива всичко, грозно и красиво. Ценното обезценява се, спомен само ни остава във вечната забрава. Стикс, it stinks.
Танц и изкуство, виждат очите ми, чувство на приятност в душата се загнездва, но буря идва, бягай, скрий се. Небето затъмни се. Чувах гръм и тряс, от огъня родени. Всичко, всичко се трие като от нищо, измества се, заменя се с отсъствие и празнота - да се запълни, нареждам, веднага. С какво. Представа нямам. Докато се усетя, неусетно в размишления и страсти, котката навън излезе. Какво да (се) прави. Мисълта ми, обременена от крайното, изгони я. Единствено духа, подобно на дима, може да твори. Единствен той от крайното остава незасегнат. За него няма граници и крайности. За него има само танц, музика, въжделения.
Неизбежно погрозня и мисълта ми, защото не исках всичко да свърши, когато беше в своя пик. Не съм от тези, които искат да слизат от върховете. Теченията, уви, отнасят ме. Като фас в реката. Като дете в капан, без право на обсъждане. Да скочиш или не, туй е въпроса. Да бъде туй, що с думи не се зове. Пропиляности все. Разпилян и аз, готов, чакам, небето да отвори се. Отвори се, небе, погълни твоя жалък чужденец. С облаците да танцувам, извисявам се, от моя връх, и нека падна - ако ще!

храна за мишки 2

Ако действието контрадиктира чувствата, това е парадокс. А не е ли най-лесно да се разбере и приеме действителността именно чрез парадокса. Самата екзистенция на иднивид, ако той има личен живот и същевременно представя себе си и като общественик, или казано с други думи, е обществено полезен извън себе си, това също е парадокс, макар и да е своего-рода ежедневие. Аз, лично, не намирам смисъл в това човек да се дели на две отношения - едно към себе си и близките си, и друго към тези, които са някак по-външни за него. Това, технически, също би могло да се отнесе към парадокса, но аз не бих.

Какво би означавало да жертваш себе си, любовта си и чувствата си, в рационалния свят, ако не глупост. Но, обяснено чрез парадокса, това граничи с абсолютната любов, дори с вярата. Когато умът е изместен от по-висши, иманентни състояния и/или чувства, той е в контрадикция със себе си. Което идва да покаже, че да обичаш, това, сякаш, значи да си безразличен - така парадоксалното е налице. Това, разбира се, не е оправдание или схващане. Иманентните схващания на даден индивид винаги са по-силни от несвойствените, външни за него. Но когато става въпрос за повече от един индивид, нерядко налице е трагедия.

Така погледнато, жертвоготовността, за да е с благороден характер, трябва да се обясни чрез парадокса. В противен случай е абсолютна глупост. Абсолютна глупост е и да се говори за абсолютни неща. Освен ако не си Кант.

Когато индивид жертва, той има два възможни крайни резултата: спасение или проклятие. Първото е победата на парадокса, второто, съответно, на глупостта. Блажени са невежите. Или невежеството е единствения порок. Това е без значение.

Последен абзац. Ако да те разберат е едновременно хубаво и лошо, то да не те разберат също е и двете. В зависимост от волята на индивида да бъда или не разбран, тук се детерминира крайното за него усещане. Идеята ми е, че ако човек не се опита да разбере даден индивид в контекста на парадокс, контрадикция, то той най-вероятно ще сметне дадения индивид за глупак. Респективно и себе си.

глас ли бе да го изпушиш

Пуши ми се, а само за гласуване се дума.

Гласувай, не гласувай. Изгуби си ума.

Последната дума била на народа.

Кой бе, тос ли? Дето 25 години гласува и гледай, най-красивите са най-отпред. Учим се от грешките си, нали така, затова ги повтаряме.

Все съм си мислил, че човек трябва да е изключително глупав, за да се занимава с политика. За гражданите или добро, или нищо - мотото на политика.

Какво беше другото - политиката се намества веднага, щом духът избяга, а мозъка се опразни. Т.е. запълва празнини, замества липси. Липсва ми нещо менталност, ще стана политик. Ще стана, превод буквален, загражданин. Нека ги заградим, викам аз, в един диспансер. Те и без това сами са заградени на събрание. И там си стоят. Политиканстват. Какви примерни дечица.

Как ще гласуваш? Защо? За кого! Абе, най-добре недей да гласуваш. И без това приятелите ти ще гласуват, бъди различен! Кажи поне на 10 твой приятели да не гласуват... Чакай, ти нямаш приятели. От толкова гласуване, всичките приятели се разбягаха. Кой стана червен, кой син, кой зелен. Ти остана смислен, и те намразиха, щото не си като тях. Щото не гласуваш. Що си тъпак. Щот не ти дреме за ББЦ, РБ и прочие. Щото Европа на Кончитите и на най-топлия син цвят нещо не те кефи. Ебало си е майката, без извинение.

Затова недей да гласуваш, остави приятелите си без работа, белким се сетят, че си им приятел. Някой беше казал, че ако гласуването променяше нещо, щеше да е забранено. Но не, хората трябва да си мислят, че имат власт и право на упражняването й. Демокрация.

Само дето вие не избирате кои да са в листата за евродепутати. А те, от своя страна, не ви казват колко сте тъпи. После казват, че нищо не зависило от тях, че нищо не можело да се стори, щото криза или друго оправдание. О-прав-дание. О-право-да-нйе. Всичко точно, нали.

Другари, не просто всички са маскари. Всички са говна. Личността е готин/а, партията - майко мила. Независима съм, вика, от парите на мъжа си - не допълва.

Мразя да пиша такива глупости, но нали се съгласихме, че съм тъпак. Някои пишат да гласуваш, повечето даже ти казват те за кого ще гласуват. Аз пък няма да гласувам. Аз съм никой, аз съм нищо. Отказвам се от тези си права, дето ме подправят, щото видиш ли, аз съм неправ - здравната система не струва, само ме блъскат с антибиотици, образователната и тя - само ме лъжат, че ставам за нещо и после кур, за пенсионерите да не говорим. Или за пазара на труда. Така преразпределят благата, че я се облажиш, я не.

Компромисът с етиката бил задължителен, ако искаш да храниш децата си, каза ми един човек, който ме качи на стоп вчера.

Но вие си гласувайте. Променяйте света. Аз ще му се радвам такъв, какъвто е. Или такъв, какъвто го направите. Се тая. Вие избрахте така, а после аз съм виновен, щото, видиш ли, не съм гласувал. Ами, аз съм се сметнал глупав и съм решил да оставя умните да действат. Що да съм виновен. Или умния не носи вина за ума си, той му е даден свише.

Тука си представям някой ми казва да питам, да чета, да разбера, да се образовам - да направя своя разумен избор. Вие какво бихте чели, Киркегор или политически агитации? И аз така си помислих. Хайдегер или временни позиции? Или не, нека четем 50 нюанса сиво. А да управляват тези, дето са чели 18% сиво. Няма черно/бяло.

Айде, мир, любов и светлина. Ще ми кажете как е минало. И дано вашите победят, та да млъкнете малко, че ми писна от вас.

И от мен ми писна, но какво да се прави.

Остават невъзможности

Тъжното на живота, понякога, е че трябва да си тръгнеш от него. И не зависи от теб. Ти само знаеш къде не ти е мястото. А хората са мили, те няма да те изгонят, но искат от теб да се досещаш разни неща. И се досещаш, и си вървиш, сам, нощтно време, когато е тихо и спокойно, докато живота не ти предложи отново любов. Под каквато и да е форма. Но, както споменах, понякога е тъжно. Желанията ти остават в безвремието, когато няма как да споделиш и да получиш. Когато има само нищо. Тогава усмивките са най-ценни. Тогава, обаче, ти се струват някак фалшиви - и хората, и обстоятелствата. И нямаше кой да ни каже... Но ние ще говорим пак, нали. Нищо не е толкова безответно. Понякога просто трябва да си починеш. Стига да можеш, разбира се. Стига да е възможно, досущ като останалите невъзможности.

лкйхгфдсгхй

Оглеждам се за косата. Един край, който не зависеше от мен. Оглеждам се и за други останки, от спомен, полу-унищожен. Невъзмезден бродя и почти се моля. Налага се да унищожа и една личност, която съм и, която, вече надявам и моля се,  бях - що за неволя. Всичко напомня на това, което го няма, което не е. А което е, то е за пренебрегване. Това е логиката на несподелеността или поне на спокойното съществуване без сътресения драстични. На всичко, което е било, ако изобщо е било. В главата ми поне бе и е, нищо, че това е обречено битие. Важното е, че не го знаех. Тази коса... Един спомен, а всъщност цяла вселена. Едно представяне, а цяла игра. Но игра от един не е игра за двама. Отсъствие. Най-топлата идея за постеля. Една идея току-що се простреля, една идилия. Отива това на двама, късмет на победилия. Другата страна ще трябва да изтрива и във невъзможности да се самообвива. Една, а всъщност нищо. Последното, което игра ролята на всичко. И се боря с това, че не е. Без право. На обжалване. Какъв е този съд. По-скоро е без-раз-съд. Всичко от втория път. И никога като хората. Никога, освен в зората на деня, когато всичко е красиво и всяко чакане е на прав път. Идилия, наричам я, за не използвам истинското наименование. То вече не съществува така или иначе. Съществува само отсъствието - поне то се усеща. И какво от това - любимия невъпрос на любопитния нечовек. Или на невзрачния, аll I said...

За всичко и всички посланието е едно
омразно за отправящия
с идеята за щастие чуждо
със съзнание гузно
към деня
когато това, което не е
ще е това, което е

И толкова още неща искам и имам да кажа, а дори не намирам смисъл. Пиша без грам умисъл, макар да съм заложил всичко, което (не) е. Е-то не е. Аз нямам вина. Де да можех да се примиря. Макар в едно щастливо примирение да живях, важните неща не познах, заспало действах и успях!-в неуспеха, там, където няма грам утеха. Защо и как, виновно чувствам се пак. Но и това ще мине, за добро или зло, налага се, г-н Добрин, гризни дърво.

Да събудиш мъртвец - на следващия задачата полага се.
Живеенето - засега отлага се.

Сбогом, каквото там беше.

И нека бъде ден.

Нононо

Денят е млад, но и нощта е млада
Зелени вече са дърветата навън
Аз дишам и чрез диханието страдам
Живот, а сякаш пожизнен сън

Обичам от дима да се издигам
И с пушекът приятели да сме
Та нали въздухът бил мръсен
Мръсен съм и аз, оле

А цветето до мен блести
Почти нощ, в розова опаковка
Една мечта, една идея ме крепи
Но и това до време е, лети

what else is there

Чудя се, до какви измерения може да се издигне абсурдността, наречена ежедневие. Особено когато само стоя и наблюдавам, как другите правят някакви неща, ходят напред-назад. Това дори не е интересно. Странно и забавно е когато нерутината се превърне в своего-рода рутина и знаеш, че утре предстои нищо да се случи. Не се обиждаш. Не гледаш назад. Нищо не ти липсва. Единствено задоволяваш глада, защото от неизбежните неща това е най-трудно за контролиране. Продължавам да не намирам съвременните мании за любопитни. Макар да съм пробвал насила някои от тях. Чудя се, какво става с хората, които нямат особено желание да станат хора. Не бих искал да бъда човек така, както го виждате човешкото. Нека не се заблуждаваме, изкуството е тъпня. Чудя се, какво друго има там.

Мисли

Каквото и да прави човек, сякаш винаги нещо липсва. Пълното удовлетворение е по-скоро мираж в душата на всеки търсещ индивид. Непълнота изпълва съзнанието наред със щастието от приключения акт. Недоволен, умът сам забива нож в съжденията си, по пътя към унищожението, породено от неспособността да открие абсолютно задоволяване. Нищо не е абсолютно, признава победената логика, виждайки поредната пукнатина, която зейва от премахването на предишната. Проблем, решение и, респективно, нов проблем, който решението е породило. Тук няма толкова голямо значение посоката, колкото чувството на непълнота. Чувството на липса, едно константо гонение у твореца, познато като нещастие. Ницше, обвинен в нихилизъм, разделя нихилизма на активен и пасивен. Вторият тип граничи с песимизъм, немски такъв, познат ни от Шопенхауер. А колкото за първият, той изглежда нереален в идеологията си, непостижим, защото олицетворява борбата с нищото (nihil-нищо). Ницшевият нихилизъм е действеното отрицание на всички предишни ценности и създаването на нови - "свръхчовекът", "волята за власт"(централна в неговата философия).
Състраданието руши интелекта, страданието го изгражда. Този, който страда, е обречен на щастие, но не непременно чрез страдание, а по-скоро чрез процеса, битката, която побеждава всяко страдание. Която, когато приключи, е празна, но поне не е напразна - от нея има резултат. Въпросът е какво следва - въпрос изнемощил немалко велики съзнания. Разбира се, безкрайността е нелош отговор, но за някои е незадоволителен. Тъй като, ако докато сме живи, ние сме, а когато сме мъртви, ние не сме, то поне докато  умрем, ние имаме проблем.
Едно търсещо съзнание рядко се задоволява с резултат, рядко приема отговор и край - това е то. В очакване на Годо е докато сме, а това, кеото правим, докато чакаме и очакваме, се оказва живота ни. Ние съществуваме, докато чакаме, а идеята е на тази екзистенция е именно недочакването. Живот без край, казано по християнски. Защо! Няма ли нещо по-смислено! Нима нямането на край е именно безизходицата, която поваля уморения пътник, докато той сам не пожелае да се прибере у дома, или поне там, където няма повече път. Но нали не това е целта на пътешествието. Все пак, това е (а)логичният завършек. Дори би се оказало, че това е тайната цел, скрита от съзнанието на бродещия. Никой не изкачва планини с идеята за прибиране, при все, всеки се прибира. Мисълта ми е, че в хода на изпълнението, именно крайният резултат е убиеца, защото изглежда неизбежно стигането на мястото, от което човек е тръгнал в началото. Прах в прахта, пепел в пепелта. Непримиримите да се оправят, да се смирят, ако щете. Но именно необходимостта от примирение хвърля първия камък, забива първия пирон в ковчега на неустрашимата мисъл. Тази мисъл не познава край, не се съгласява, не се подчинява на обстоятелствата. За тази мисъл не съществува вечното "какво да се прави" или "такъв е животът". Тази мисъл, изглежда, е първа в списъка на ненужните, тъй като е обществено безполезна. За ползите от нея, обаче, говори всеки следващ, понечил да мисли. Ако главното у човека е т.нар. инстинкт за само/съхранение, то главното у мислителя бива да е именно обратното, макар той също да е съхранител - на мисълта, която не бива да свършва. Която не може да се изчерпи - нейното велико наказание, което само някои са в състояние да понесат (без това да означава край).

"Нищо не съсипва човека така бързо, както работата, мисълта, усещането без вътрешна необходимост, без дълбоко личен избор, без удоволствие, като автоматично изпълнение на "дълга" - точната рецепта за декаданс, даже за слабоумие..." Ф.Ницше

Неграмотно обръщение

Искам и аз да съм добър, благочестив, толерантен. Да бъда човек на века си. Да не мисля за отвращенията, които се надигат у мен и които трябва да подтискам на публични места. Искам да виждам едностранно, само хубостта на природата, само щастливите хора, отдадените, вдадените, ако щеш, несъзнателните... Да не си мисля това, което си мисля. Искам да не мисля, като цяло. Но ето, пожелах нещо грешно, нещо против природата си, против битието си, определено от съзнанието, а не обратното, както учат великите учители на миналия век...и си ударих главата. Сътресение винаги ме връща, когато се опитвам да се отделя. Няма връщане назад, веднъж поел по собствен път, другари! Защото, ние, един за друг не сме си други. Омръзна ми да ни обединяват общите несгоди! Омръзна ми да гледам приятелите си как се връзват на поредната лъжа за бъдещето, поредните нещастни въжделения родени на една нещастна почва... Времето все още е наше, но така и не заприлича на нас! Нито ние приличаме на него, защото всеки отказва да се олицетвори с нещата, които стават навън. Другари, друго ще ви кажа, по-ценно и по-истинно - ние дори с това, което е вътре в нас, отказваме да се олицетворим. Вина не се предава и втълпява, тя се понася и се тръгва оттам, ако ще и да е чужда. Приятели - пенсионирам обръщението другари за целите на този наратив, - обръщам се към вас, но се обръщам към себе си. Време е. Който спал, спал! Скоро никой няма да избор освен да започне да мисли, защото всичко, на което ни учат и което ни се втълпява, е неадекватно! Време е!

Колко цинично или трагично е,  сам човек към себе си да отправя пожелание за рожден ден в такава безлична форма. Това, всъщност, е формалност. Честито, на честития честник и Бог да го прости. И Бог да му е на помощ.

Свършват бурканите. Гледам към последния с кисели краставички. Мисля си за следващото опиянение. Умри, заспи... Поредния празник - време за опразване. Да премахнем тези гадни мисли за промяна, за трансформация... За метаморфоза! Жалка история,  за жалост, жалистиво разказвам, защото жална ни майка, ако жалбите не секнат!

покой

"who's gonna teach 'em wrong from right
who's gonna tell 'em it's all right"

Постоянно преобръщане. Няма спиране. Едното значение. После другото. Едно схващане, после друго. Поредното. И не мога да се спра, казах. Не мога да избера. Пробвам всичко, което е допустимо и не, дори, понякога. Добро и зло. Което и да поставя на себе си, все не ми отива. Не ми стои. Пада само след време, отмива се. Като зле залепен плакат след обилен дъжд. Няма го. Няма ги. Само ги гледам отстрани. Гледам и другите хора, как охотно носят всеки един една и съща ментална премяна. Завиждам. Аз не мога в един дух да стоя - моя дух постоянно се бори и воюва, гуляе и нощува, в съня се преобразува и на сутринта наново умува, рядко общува, само обезличава...отличава и оценява, предава и препредава, създава и пресъздава. Един чорап гаща плява. Умира и тази, следващата дай. Не бива. Остави. Не мога. Заеби. Каква ти личност, какво значение. Смехотворно умопомрачение, и след това изгрев, ей го там, до зорница, и после си извън. Цялата работа идва още от детството. Просто не можех да съм фен само на един и същ отбор. А хората постоянно ме питаха "ти не беше ли за тези". Ами, може и да съм бил. И оттам, автоматично, станах предател и никой не искаше да ми се довери, защото хората ги е страх да не им изменят. А аз не съм спрял да се изменям. Агент Метаморфозис - това ако имах агентурно минало. Но аз нямам минало. Хората като мен не държат на това, което е било. Не държат и на това, което е. Гледат го с усмивка(миналото), в най-добрия случай, и си припомнят хубавите времена. Нов ден, нова премяна, нови схващания за разбиване и номера за отбиване.

"If a mind doesn't change, then it doesn't mind." - Friedrich Nietzsche

Тлен

Да разбереш без какво не можеш и от него именно да се лишиш, трябва да е доста глупаво, но не и за младеж живеещ отвъд престиж. Най-сладкото в живота би било да изживееш всички клишета - всичко задържало се до теб и времето ти живо. То е като хем да спиш и хем да не доспиваш. От омраза отпиваш, опияняващо е усещания да трансформираш - голата, чиста енергия, която позволява маневреност. Езикът и неговите предели безконечни, звучи като прелюдие към паст, звучи като вечност. Вретена, мислеше си Бодлер тогава. Мислят същото главите ни сега. Безпътността към продължение ни води, защо - от нас зависи - да се извисим до вкисване на чудесата заземени в избата на вечната душа. Ах, отвън-навътре и обратно, едно претворение многократно, преклонение пред светлата битийност на човешкия съсъд, където смисъла държи се - да пропадне, но да диша. От бездихание към инкарнация, съзирането на човешката еманация в очите на един случаен индивид - вървящ сред всеки, и за всеки честит. Умри, заспи... Но не заспивай вечно, сънят е само временното удоволствие в мъчението гнетно...

Mmmm

Беззащитен. Отвън нахлуват всякакви неща. Празна светлина. Създавам звук, но ми е безразлично. Чужда личност се засели. Трупат се ненужни вещи - мисъл тежка, в износени одежди. Оглеждам се. Слънцето е от другата страна. Все следи от използваност. Желанието се е изнесло неотдавна, може би. Време е...

архивна мисъл

Стоя си. Все още се подава мек дим от две прясно загасени свещи. Защо изобщо ги запалих – сякаш това беше последното нещо, което извърших с желание. Сложих дърво в печката, но и това, усещам се, правя механично.

Но сякаш механизмът у мен секна. Винаги съм се чудил какво да правя, и сякаш винаги съм съумявал по някакъв начин да продължа. Винаги са ми подавали нещо от някъде за правене. Главно идеи. А сега, обърнат към себе си, аз нямам какво да правя. Аз съм излишен, неспособен.

Казват, най-лесно е да кажеш не мога. Не е така. Това е колкото лесно, толкова и трудно. Едно е да кажеш не мога когато те мързи, друго е, когато стоварваш цялата си екзистенция, всичките битки, рани и руини в душата си в една безпламенна въздишка – не мога. Ехото, дори, е съкрушително. За теб. За мен, в случая. Защото другите са извън уравнението.

Да, по тях(другите) се разбира, че съществуваш и си избираш какво да (не) правиш, и когато се абстрахираш. Оставаш без нищо. Сам със себе си, сам в/с една празнота. И не е яко, но е първото нещо, което сякаш правиш ти. Което не са ти казали или не ти е било подсказано.

Ще ми се да знаех какво да правя. Да имах цел, мисия в живота. Да се биа сас лошите, да ощастливявам обществото и всички и всичко. Но не ставам.

…

Просто искам да си разказвам, да ти споделям. После осъзнавам, че това е смотано и самотно. И ми харесва. Измислих си. Нямам мнение, но имам система от схващания, която ми определя мнението така, че да изглежда…

младост и умство

Стоя на Църна маца и чакам някой да ме качи на стоп. Не, по-скоро чакам никой да ме качи. Защото, присещам се, многото, които са ми казвали: "никой вече не качва, не е като едно време. Сега хората ги е страх. Едно време, само като видиш обръснатата глава, знаеш, войник е, качваш го. Сега всички са с такива прически. " Или липса на прически, обмислям думите и продължавам сентенцията.

Качва ме човек, който далеч не е никой. Който, на пук на логиката, е млад, работи, добре платен и мислещ - всичко това в България. За изключение си трябва изключителен човек - това ако вярваме, че никой не спира, т.е. тези, които спират, са своего рода изключения. Или изключени (от правилото).

И си говорим. Любимата ми тема, журналистиката, която се предполага, че изучавам. Той започва, че нивото е ниско. Аз си мисля същото и контрирам - ти и да имаш ниво, ще те обвинят за комунист или агент на ДС. Т.е. говорим си за Коритаров. Лайв.

Се тая, мисля си. Отвсякъде ми се повтаря, че не можело и нямало смисъл в България. А какво виждам отвсякъде - обратното.

Може и да не са времена за приказки, но е време да п(р)оговорим.

Качва ме друг човек, по-късно в това прибиране от София до Сливен - СС, и аз чета в очите му, понеже е по-възрастен - у вас е надеждата, младите. И се шегувам с него: "Времето е наше", допълвайки в главата си, именно защото не е ваше - кои са вас, така де, другите. Ясно е.

Глас ли бе да го отприщиш.

Мисля си, последно, жалко че не съм качествен журналист. Да пиша и да съм коректив. Да громя злите и добрите ведно. С ужасно искрено перо.

Не ще и дума, неграмотно списвам тези редове. Пиша, а ми се реве. Но, уви, виж, време няма за сълзи. Дай да си починем, що да не. После ще му мислим...ножът до кокъла като опре. И такива неща, уважаеми зрители. По-добре да спите, наситени, отколкото свити и пресилени.

-Ти какво направи? - Нищо съм не сторил, невинен съм.

Последното е виц, най-добре описващ ситуацията в Света. Не само в България.

Затова аз ще поема вината. Поемете я и вие. Защото сме млади и умни, носещи вина - тъпи сме. Обаче ни има и това е, туй е то. Оставиш ли глупостта да вземе преимущество, трябва да наваксаш. Аз отивам да наваксвам, така да се каже, че съм неграмотен.

Защо откровеността умира

На кратко. Да приемем, че един човек решава да е откровен. Той приема всички хора, радва им се, и им казва това, което мисли. Някои от тях, в последствие, започват да се държат странно и се отдръпват. Други не си променят отношеноето, но не приемат този човек на сериозно. Трети го мсилят за луд. Някои му се радват, но до време. Среща го, обаче, друг откровен човек, с опит в откровеността и му казва:

-Не виждаш ли, че всички си мислят, че ги лъжеш, точно защото си откровен. Не виждаш ли, че нищо не се случва според интенцията ти. Не обвинявай другите. Научи се да ги разбираш. Не виждаш ли, че никой около теб, не говори на твоя език.
-Ти говориш на моя език.
-Аз говоря на твоя език с теб, но ми отне цял живот да срещна втори като мен и сега искам да го убия, за да не се самоубие той, бидейки себе си. До гибел води всичко добро в свят на поквара. Хората не вярват в нормалните неща, като например, истината. Един човек ще ти каже почти всичко друго, не и това, което му е в главата за теб, защото се притеснява, че няма да го разбереш и ще го осъдиш. Когато всички отвсякъде съдят, какво да очаква човек? А кое е по-лошото ли, безразличието, което минава за красиво.
-Ти си откровен с мен, защото допускаш, че аз съм откровен. Ти си не по-различен от който и да е лъжец. Непознатите се третират еднакво, докато не развиеш нещо лично и специфично. Аз няма да се откажа от себе си, заради теб, нито от хората. И не ще очаквам от тях нещо, което не очаквам от себе си. Но ти благодаря. Ето един откровен човек!