красота, назови се

Не можеш да твориш за себе си. Не можеш да твориш за другите. Оказва се, че не можеш да твориш. Признаваш си го. Отпиваш глътка, с драматичен наклон на чашата, който подсказва, че този човек, макар и некъпан от шест дни, е напълно с всичкия си. И това е нещото, което го тормози. Оставяйки ума да си почине от себе си, човекът продължава да съществува без да знае защо. Досущ като любовта, която отказва сама себе си да назове : животът, който отказва сам себе си да поиска обратно. Или да се отзове. Какъв дуел, тогава, да се води. Дуел от един. С огледало. Та нали суетата ще победи. Не, че има значение. Далеч, колкото само душата може да се самоотведе, в своите укрития, където не може да бъде потърсена. Причината за това може да е само една. Неспособността на бившия й вече притежател. Затова творецът обеща да не твори. Дарба, която отказва сама себе си да разгърне.

За кой? За тях ли? За тези?

За тях. За тези. За кого другиго? Кой друг има? Какво друго имаме?

Аз мисля не.

Един банален и буквален превод, на диалог, в който всеки изслушва само себе си, въпреки че предварително е подготвил, и то чрез нелеки усилия, каквото там има да каже. Да запълни пространство. И докато отстъпващият е никого, за никого нашите усилия и към нищо ще бъдат насочени. Една бездна, в която душата се чернотруди, копаейки ямата сама. Надявайки се, един ден, ямата да изпълни предназначението си. Надявайки се, душата копае, и колкото повече прави място за боклуците, толкова по-надолу затъва в нищото, което дълбае.

Красота. Назови се.

Недей

Защо да не вживя клише. И без това с такива пълно е. Като мен, като теб, като всички. И давайки живот, обричаш на смърт. Любовта умря, да живее любовта. Говорим за чужди неща, нови, уж, а тъпотии се ръсят...: "мрежовия маркетинг има критични моменти, които някои фирми след..."
Бавна музика, кафе, чак не те ебе. "Нашата икономика е много бавна." Нашите мозъци са много бавни, гъзовете ни са славна. Рече кръц, прави пръц: "обикновено в класическия бизнес ... Което рефлектира в качеството..."
Пишки пишки пишки. Пишки на нижки, четар книжки, парижки и пушат мръснишки. Чука(т) се, не е моята врата. Не отварям. На моята и да се чука, все е тая. Дюнер дай ми, месо, мърша било - dust to dust, мърша to мърша. Да бъда край вас, себе си кърша. Живея клише и клишета слушам, произвеждам и онождам мисли, та дано умрът, нали живот им давам. Инкубатор на клишета. Да си мерим клишетата, които знаем - кой знае повече. Кой ще обясни живота. Свиня на свобода, кочинка си търси, къща си строи, пот ръси, асма ръси, астма, кръст, се вълци - бич на днешния човек зове се констипация, нека девелопна една апликация. "Предлагаш бизнеса...хората в началото трудно виждат целия бизнес."

Пари пари пари, а защо не пишки на нижки с пришки твърдижки. Една усмивка, а какъв ташак. Циничност, за простотия бележит знак. Личи ли, ама си простак, заглади равномерно този мустак, аз с теб не си правя курбан. Нося тюрбан и обхождам афтърсганистан. И стана. И тръгна. Па рече: "Къде си, Свръхчовеко, писна ми вече!"

Някои нощи се превръщат в сутрини, просто така, защото те правят такива неща. Така и не разбрах, как, но гледах през този мой прозорец, изпълнен със звезди, осветени от луна на чисто небе, гледах естествената светлина и усещането на константна сензация ме пренесе до сутринта. Сякаш не исках да изпусна и момент от тази невероятна транзиция. Сякаш е  всичко, което имам. Този един прозорец, в това време, когато единствения шум е от пламъците на дървата в печката, и нищо друго. Чиста импресия. Замалко да започна да броя сателитите и самолетите. Преброих само падаща звезда и отново, за кой ли път, си пожелах нищо. Човек има всичко, мисля си, за какво му е да желае!

Поредните изсъхнали сълзи. Чувстват се като изсъхнали желания. Като живот, който доброволчески си е отишъл. Дори по-лошо, бил е пропъден. Животът е бил изгонен, за да може човекът да живее. Да живее, или да оцелее. Силата, дали не означава количество загуба. Залъгва ли се човек, мислейки за безвъзвратността. Защото животът, за да го задържиш, трябва да го задушиш. Да го опитомиш. А той не издържа в теб, когато му казваш "изчакай малко".

Та се чудя, кое е по-грозно - да се примириш, или да го направиш съзнателно. Да се поклониш доземи, почти да им оближеш обувките, защото "такива са изискванията". И в замяна те ти дават нещо тяхно, което никога няма да е твое, но ще го приемеш и ще си го имплантираш. И всички ще ти пляскат, защото и те са си имплантирали от същата доза унижение, да не кажа унищожение, само дето те го смятат за привилегия - едно от многото названия на гнуста.

Камшици не се приемат от гордост, приемат се от срам. Толкова дълбок, че може да се изрази единствено чрез външна болка и белези, които винаги да ти напомнят защо.

Защо може само да става по-добре.

Компромис, приятели, е наименованието на отровата, която ни учат, че ни движи напред, а всъщност какво точно ни причинява - най-добре всеки да каже за себе си. Мен ме унищожава, убива ме, и по-лошото е, че всъщност накрая не съм мъртъв. По-лошото е, че след най-гнусното нещо, което е да отстъпиш от себе си, ти не умираш. Жив си и даже продължаваш да живееш. Почти като неуспешен опит за самоубийство. Казвам почти, защото когато се опитваш сам да прекратиш нещата, има известна доза себеуважение в това.

Въпросът е, усещаме ли огънят под краката си и блаженството над главите си, бидейки заринати с несбъднати мечти до ушите, вършейки нещо монотонно?

beyond reason

Губя, губя, дис кончерто. Поднасям себе си на тепсия. Боли. Как можеш да накараш вътрешното си чувство да престане. Знаеш, че ще нараниш и нараняваш, въпреки това не би трябвало. Защо става така. Знаеш, знаеш, или не знаеш, а го правиш така? Все си мислиш за това, което после става. Знаеш или настройваш?

Нямаш какво да кажеш на себе си, какво да си добавиш. Правиш нещо, колкото да не правиш нищо. Запълваме си времето, затова ли ни е даден този живот. Земята, земя ли е. Съзнание. Знание. Знание без със. Без знание със знание. Бъркотия. Бъркотевица. Кой те е спуснал. Кой ти казва какво да правиш. Защо ти загатват, че можеш повече. Защо ти посочват илюзорни сценарии. Защо има развитие, защо защо защо защо. И нищо. Прехласвам се по загубата на време, запълвам поредния вакуум с пространство, ако това е така и ако е възможно. I give you the benefit of the doubt. Защо бе, какво бе, как. Излизат някакви неща, без да е ясно поради каква причина. Кодове, може би, в главата. Буквична, буквална система. Чиста мисъл – кой я е чистил. Как можеш да знаеш за нещо, за нищо. И къде се намирам точно. Защо са ни научили да задаваме въпроси. За да се бъркаме. За да не стоим мирни. А да правим неща. И са ни дали система със система от неща за правене, които се правят системно, от понеделник до петък и после, ако си бил системно добър, два дена почивка. А може да са седем. Наместваш си главата, изместваш си ръката.

И??

Рафтче загубина, имам си, ама имам ли наистина? Как може човек да има неща,  да притежава, поредната игра на времение и вменение. Време ми е. време ни е. дреме ни не. Защо спря.

Да бъдеш или не, туй е въпроса, а отговорът е нищо. Няма отговор. Ако отговориш, губиш. Независимо как. Параграф 22. Защото какво друго има???

И все се стига до там, независимо от клопката. Една дума и една цифра, обясняват цялата тази … даже не знам как да го/я нарека. То все ще е клише и все ще е глупост, която някой ще боготвори. За какво, изобщо, си говорим. Какво, изобщо, правим. И има ли смисъл, има ли  нужда, или ей така… играем си на котка и мишка, а виждали ли сме котка и мишка да си играят. Мишките, след среща с котка, са мъртви. Изядени или в процес на изяждане. Затова ли опитомихме котките, за да има по-малко смърт. И оставихме Лени да избие мишките. С любов. От любов. Каква любов, бе, какви, там някаква цифра валута.

Умора и въздишки, ей това е, и щастие на нишки, което се изнизва заднишки. Не гледам назад, защото съм твърдишки. Твърдиш ти, а пърдиш ли. Кой не, защо  не… Много не-та, давай да да. Ей така, системно, си работи моята глава. Засича опасност, променя стратегията. Удовлетворява и задоволява, когато е удовлетворена и доволна, като не – мълчи или не, какво от това. Защо, изобщо, се случва всичко това. Художествена е баба ти. Защо, тъпите хора, продължават да се възпроизвеждат на килограм. Защото затова си тук. Защото какво друго има. Защо защо защо защо. Гонка на букви. Всеки това иска, всеки за това си мисли, време му е, време ни е. как ще си на тридесет и ще си без деца, нали трябва да се остави нещо на света, защото иначе,…иначе. Иначе кур. Иначе нищо. Ние на бунище – да бе да. Нали ако ти си разбрал, един мильон не са. Нали ако баба е мъжка, дядо пере дръжи. Защо защо защо защо. Защото. Песента на защото.

Записах се тука за една игра. Всеки против каквото е против, не пропуска да се надсмее. Всеки за каквото е за, не пропуска да се възгордее или да милее, защитава и блудее. Главата ти е чипс, чакай да сложа едно дърво, зима иде, чука на вратата…

Падай когато си искаш, ще горим в ада. Пада и спада, като лимонада. Леле, каква наслада – това идва след спада. Да мреш или не, туй е въпроса. А всички мрем. Но някои доброволно, други чакат само да стане. Но и да не мреш, все ще мреш, дека ще отидеш.

Да знаеш, че има път, хубаво. Но защо всичко трябва да се знае, и, може ли, аджеба, да се прави нещо, което се не знае. Което е неназовано. Това, виж, би било интересно, но и то е заигравка. Като прозявка. Не трае много, но е сякаш нужно, идва ти отвътре, що е то. Кому – какво. И пак, защо защо защо защо. Като влакова композиция наредени четири сладки вагончета, без локомотив, - защото е туу мейнстрийм, бейби.

И какво. И какво от това, от онова. От онези, от тези. Кой туй нещу, дето мяза на онуй нещо. Брей брей. Бегай бегай. Думички по двойки. Любовнички. Кур. Курвички. Тиквички. Съчмички.

И какво. Времето минава, времето стои, все си за никъде, недей, спри, спи, стани – готово, времето е минало. И какво, да намерим за какво друго да направим така, че времето да мине. А ние ли правим така или то си минава. Или няма значение, стига да не гледаш календара. Но не, ние сме графицирани. Почти като графити по стените, по график нижат ни се дните.

Докато се пенсионираш, всеки ден дрехи простираш. Докато се пенсионираш, имаш достатъчно причини вече да умираш. И ни една от тях не е самодостатъчна. Псуваш и продължаваш. Караш и оставаш. До кога, докато може. Защо, защото може.

И какво. Камък падна в кладенец дълбок, чу се цоп чак на третата минута – що за падане, от хималая, направо, или по-скоро надолу. Пък и нагоре да е, все тая. Защо да си трая. Защо да роптая. Защо да копая и напред-назад да се мотая. А какво да правя. Да седна и да млъкна, ще ми писне, да стана и да правя нещо – пак. Все едно и също, оф, все различно – стига, брат. Така не може, но и онака не може. Така може, може и така.

Кой кого заблуждава, един чорап гаща плява, чорап огащващ. Чорап огащник. Моето магаре, твойта магарица. Все такива, женен за царица и кралица, и вдовица и мръсница, хубавица е твойта магарица. И да работиш и да не работиш. И да живееш и да не живееш. И да умреш и да не умреш. Еби му майката, колкото щеш.

Развитие в отбой, в обор с трабант съм, музикант, обичам да пея и свиря и тези три работи, но с бира най-добре се разбирам.

Грешна дума, отново червена светлина. Чак започва да ме дразни глава. Не обичам глада, мързи ме да ям, да готвя – чак ме е срам, а уж съм голям, пораснал, нали. Бреййй, ходи ги разбери. Разбиране за какво ти е, най-много да ти е неготино. Капитализъм, комунизъм, капризъм, все е бананизъм о онанизъм. Последното поне доставя удоволствие, другите са… заеби.

И пак, защо да не се повтори и това.