15.02.14 г.

Защо откровеността умира

На кратко. Да приемем, че един човек решава да е откровен. Той приема всички хора, радва им се, и им казва това, което мисли. Някои от тях, в последствие, започват да се държат странно и се отдръпват. Други не си променят отношеноето, но не приемат този човек на сериозно. Трети го мсилят за луд. Някои му се радват, но до време. Среща го, обаче, друг откровен човек, с опит в откровеността и му казва:

-Не виждаш ли, че всички си мислят, че ги лъжеш, точно защото си откровен. Не виждаш ли, че нищо не се случва според интенцията ти. Не обвинявай другите. Научи се да ги разбираш. Не виждаш ли, че никой около теб, не говори на твоя език.
-Ти говориш на моя език.
-Аз говоря на твоя език с теб, но ми отне цял живот да срещна втори като мен и сега искам да го убия, за да не се самоубие той, бидейки себе си. До гибел води всичко добро в свят на поквара. Хората не вярват в нормалните неща, като например, истината. Един човек ще ти каже почти всичко друго, не и това, което му е в главата за теб, защото се притеснява, че няма да го разбереш и ще го осъдиш. Когато всички отвсякъде съдят, какво да очаква човек? А кое е по-лошото ли, безразличието, което минава за красиво.
-Ти си откровен с мен, защото допускаш, че аз съм откровен. Ти си не по-различен от който и да е лъжец. Непознатите се третират еднакво, докато не развиеш нещо лично и специфично. Аз няма да се откажа от себе си, заради теб, нито от хората. И не ще очаквам от тях нещо, което не очаквам от себе си. Но ти благодаря. Ето един откровен човек!

13.02.14 г.

Иван

Когато собствените истории доскучаят, собственият живот е безинтересен, винаги се намират чужди за разказване. Някога ми беше мечта да разказвам именно чуждите истории, да не кажа, че на няколко пъти все започвах, и като всичко уж започнато, намирах за какво да не продължа. Е, тази история е различна, тя ми се натресе и аз я уважих. О, сякаш можех да й откажа... Когато двама изгубили в живота се срещнат, винаги единият се смее, докато другият си оплаква душата. А душите не са за оплакване или изплакване. Те са, уж, за споделяне.

-Музиката е всичко, знаеш, голяма е. Ако решиш да продаваш китарата си, кажи ми. Ти продаде електрическата с уредбата, нали. Аз имам три китари, обаче всяка и има нещо. А започнах да свиря на цигулка. Баща ми ми каза, Иване, ще те правя музикант. Рече и отсече. Цигулка взе, в музикално училище ме записа в Бургас. Е, да, ама моите приятели тука(Сливен) в Механотехникума. И аз, какво да правя сам-самичък в Бургас. Хванах си цигулката и към Сливен, записах се и аз в Механото. Баща ми, обаче, каза, че е до тук. Вика, музикант исках да те направя, ти, ти ма уби. Аз повече няма да ти помагам. И наистина, оттогава, аз бях 14-5 годишен, не ми е помагал. После обаче, след години, направихме оркестър в училището. Взеха китари, барабани...нали, всичко, каквото си трябва. Ей, какво ли не свирехме, аз вече на китара. Даже и пари ни даваха. Ние свирим, те взимат парите. Мамицата им. Ние после, хеле-хеле, събрахме пари - оттук-оттам, кой от където намерил, и си купихме сами инструменти. Сами си уговаряхме всичко. Хубаво, обаче те пак идваха на да ни вземат парите...

Виждаш ли, животът е, представи си го, един стадион. И обикаляш. Ти имаш още много обиколки да правиш. Дори и да направиш 2-3 наведнъж, аз пак ще съм много обиколки пред теб. Виж, аз съм вече на финалната права. За мен няма повече обиколки. 

Кога ще свирим с теб? 

11.02.14 г.

Кру

Малкият бунтовник с примка на врата
Разтърси се
Богу дух предадох
За трийсе долара
На черно
Черна е и моята душа
Ще кажат
А отвътре е оазис
На цветя и мили птички

Клекнал
Гледат ме
Сух, сив, отпаднал
Така звучи
За нетренирани уши
Що мощ е

Със залитане отминава
С благи очи не гледа към нас
Пияността на едно поколение
Ментално изтребано в захлас
Крещи всеки това
Едно и също
В любов и самота
Докато ръжда ви одъжди
И отведе,  по-скоро отмие
На север

Мйс

Кажи ми, празнота
На теб говоря
Отсъствие или енигма
Рожденна стигма - бягство
Хулиган с оранжеви обувки
Кавалер, очарователен
Всяка мисъл тука оставете
Мълчанието, вика, казва всичко
Каквото чуеш в тишина
Не можеш сътвори
Умри, заспи, така ли стана
От прехрана към измяна
Не искам да говоря
Инструмент за ровичкане на душа
Моята
Маркирана - систематично
Отбягвай всичко
Що
Нямаше преди въпроси
Само време и тревоги
Трептящ от страх
Вчера вече късно е
От сън се става само по обяд
Ако животът беше жена,
Щеше да е голобрад
А на брадясване живота учи
Жената остави, неуки
Жените знаят
ти каквото правиш
За себе си го дръж
ще плюя, вика, на това
И на другите
Дорде пресъхна
Извор невидим
Ще се преродя в отсъствие...
Замълча и мръкна
Мрак на небесата извиси се
Повърна и умря
Що беше чувство на урина
Отиде за глина
Онемя - /понемчи се/
Когато другите видя
Как цепят през просото
И пикат на животот

10.02.14 г.

кво да прайш

В тъмното, дори и при слаба светлина, ако птицата стои неподвижно, тя не може да бъде забелязана от човек. При тишината на гората след залез, всеки шум се откроява наедно с рязко усилилите се удари на сърцето, които ускоряват когато имаш чувството, че нещо се случва, а ти не знаеш какво е. Тогава птицата се намества, размахва крилата си, но без да излита, на място, и ти позволява да видиш отблясъка й, защото, понякога, отгоре крилата са един цвят, тъмен, а отдолу светъл. С други думи, разкрива се за и пред теб. Или просто й е омръзнало да стои на едно място. Ти избираш кое е.

Зачудих се, способност ли е, или позволение, да виждаш. Със сигурност човек може да се научи, но може ли да знае предварително, къде точно се крие птиче, и къде пространството е привидно празно. Макар че въображението, също като слабият разум, не търпи празни пространства. Ослушайте се за причинно-следствените връзки, които правят ментално покварените хора.

Веднъж видял, не спирам да се оглеждам и да виждам още. Победен от по-висшата форма на живот - чистата.

Втората ми мисъл беше, (породена от моето пораженческо съзнание, което винаги се ослушва за най-лошото), че сега, някой някъде там, стреля по птички. Също както правех аз някога, като малко момче с новоподарена пушка. И се замислих, че ако видя това момче, пред себе си, ще го унищожа. /Що за идиот би подарил пушка на момче. Но всъщност това е урока, който аз научих години по-късно и който нямаше друг начин да науча./ Всъщност, аз вече веднъж го унищожих. А дали само веднъж... Умря, (за) да живее.

Заравяйки невидими неща в миналото, аз избирам да покажа друго. Човек не се променя, той се показва. Остава да се молим екзистенцията да е непокварена. Ето една причина човек да се крие от себе си, за другите.

Или остава да я оставим, градейки над най-гнилите основи, в името на великото добро.

1.02.14 г.

франция на постулата

Ако можеше всичко да се изрази в една празнота. Може, все пак, да се придава красота на всичко. Непразно е онова, което напълниш с нещо, което превърнеш в свое или в познато, по някакъв личен начин. И което не е лично, празно е. Разходих се за пръв път от десет дни. Десет дни вкъщи, между четири стени и един голям прозорец, предимно вечери десет, всъщност, през деня се спи, под звуците на печка, топлина незаслужена. Направих нищо. Разходката си я биваше. Уморих се. Пенсионер - любимата ми дума. Стои прекрасно до инвалид - другата, която ще залюбя и придобия по собствено желание, към собственото си описание. Би било клише да кажа, че живота инвалидизира, но как ще е клише, като кой ли разбира - всеки това се пита, сякаш всички се подценяваме, а ни мързи да се оценим ли, не знам, но без цена вървим, само колко изкарваш има важност, тежина, а цензът, той също, но не толкова на фона на празни гърла. Да мрат. Защо не.  Дето ще се поддържаме живи, колкото да не умрем. Защо да оцеляваме?

худ

втренчен кит нагоре, аз или той сгърчен вид, роден в обор без бой очовечен, напит по еН безброй обречен на бит, смирен отбой загадъчен, ...