Тлен

Да разбереш без какво не можеш и от него именно да се лишиш, трябва да е доста глупаво, но не и за младеж живеещ отвъд престиж. Най-сладкото в живота би било да изживееш всички клишета - всичко задържало се до теб и времето ти живо. То е като хем да спиш и хем да не доспиваш. От омраза отпиваш, опияняващо е усещания да трансформираш - голата, чиста енергия, която позволява маневреност. Езикът и неговите предели безконечни, звучи като прелюдие към паст, звучи като вечност. Вретена, мислеше си Бодлер тогава. Мислят същото главите ни сега. Безпътността към продължение ни води, защо - от нас зависи - да се извисим до вкисване на чудесата заземени в избата на вечната душа. Ах, отвън-навътре и обратно, едно претворение многократно, преклонение пред светлата битийност на човешкия съсъд, където смисъла държи се - да пропадне, но да диша. От бездихание към инкарнация, съзирането на човешката еманация в очите на един случаен индивид - вървящ сред всеки, и за всеки честит. Умри, заспи... Но не заспивай вечно, сънят е само временното удоволствие в мъчението гнетно...

Mmmm

Беззащитен. Отвън нахлуват всякакви неща. Празна светлина. Създавам звук, но ми е безразлично. Чужда личност се засели. Трупат се ненужни вещи - мисъл тежка, в износени одежди. Оглеждам се. Слънцето е от другата страна. Все следи от използваност. Желанието се е изнесло неотдавна, може би. Време е...

архивна мисъл

Стоя си. Все още се подава мек дим от две прясно загасени свещи. Защо изобщо ги запалих – сякаш това беше последното нещо, което извърших с желание. Сложих дърво в печката, но и това, усещам се, правя механично.

Но сякаш механизмът у мен секна. Винаги съм се чудил какво да правя, и сякаш винаги съм съумявал по някакъв начин да продължа. Винаги са ми подавали нещо от някъде за правене. Главно идеи. А сега, обърнат към себе си, аз нямам какво да правя. Аз съм излишен, неспособен.

Казват, най-лесно е да кажеш не мога. Не е така. Това е колкото лесно, толкова и трудно. Едно е да кажеш не мога когато те мързи, друго е, когато стоварваш цялата си екзистенция, всичките битки, рани и руини в душата си в една безпламенна въздишка – не мога. Ехото, дори, е съкрушително. За теб. За мен, в случая. Защото другите са извън уравнението.

Да, по тях(другите) се разбира, че съществуваш и си избираш какво да (не) правиш, и когато се абстрахираш. Оставаш без нищо. Сам със себе си, сам в/с една празнота. И не е яко, но е първото нещо, което сякаш правиш ти. Което не са ти казали или не ти е било подсказано.

Ще ми се да знаех какво да правя. Да имах цел, мисия в живота. Да се биа сас лошите, да ощастливявам обществото и всички и всичко. Но не ставам.

…

Просто искам да си разказвам, да ти споделям. После осъзнавам, че това е смотано и самотно. И ми харесва. Измислих си. Нямам мнение, но имам система от схващания, която ми определя мнението така, че да изглежда…

младост и умство

Стоя на Църна маца и чакам някой да ме качи на стоп. Не, по-скоро чакам никой да ме качи. Защото, присещам се, многото, които са ми казвали: "никой вече не качва, не е като едно време. Сега хората ги е страх. Едно време, само като видиш обръснатата глава, знаеш, войник е, качваш го. Сега всички са с такива прически. " Или липса на прически, обмислям думите и продължавам сентенцията.

Качва ме човек, който далеч не е никой. Който, на пук на логиката, е млад, работи, добре платен и мислещ - всичко това в България. За изключение си трябва изключителен човек - това ако вярваме, че никой не спира, т.е. тези, които спират, са своего рода изключения. Или изключени (от правилото).

И си говорим. Любимата ми тема, журналистиката, която се предполага, че изучавам. Той започва, че нивото е ниско. Аз си мисля същото и контрирам - ти и да имаш ниво, ще те обвинят за комунист или агент на ДС. Т.е. говорим си за Коритаров. Лайв.

Се тая, мисля си. Отвсякъде ми се повтаря, че не можело и нямало смисъл в България. А какво виждам отвсякъде - обратното.

Може и да не са времена за приказки, но е време да п(р)оговорим.

Качва ме друг човек, по-късно в това прибиране от София до Сливен - СС, и аз чета в очите му, понеже е по-възрастен - у вас е надеждата, младите. И се шегувам с него: "Времето е наше", допълвайки в главата си, именно защото не е ваше - кои са вас, така де, другите. Ясно е.

Глас ли бе да го отприщиш.

Мисля си, последно, жалко че не съм качествен журналист. Да пиша и да съм коректив. Да громя злите и добрите ведно. С ужасно искрено перо.

Не ще и дума, неграмотно списвам тези редове. Пиша, а ми се реве. Но, уви, виж, време няма за сълзи. Дай да си починем, що да не. После ще му мислим...ножът до кокъла като опре. И такива неща, уважаеми зрители. По-добре да спите, наситени, отколкото свити и пресилени.

-Ти какво направи? - Нищо съм не сторил, невинен съм.

Последното е виц, най-добре описващ ситуацията в Света. Не само в България.

Затова аз ще поема вината. Поемете я и вие. Защото сме млади и умни, носещи вина - тъпи сме. Обаче ни има и това е, туй е то. Оставиш ли глупостта да вземе преимущество, трябва да наваксаш. Аз отивам да наваксвам, така да се каже, че съм неграмотен.