29.06.14 г.

Кру

Дни и настроения, повтарят се. Скука и забавление, заменят се. Сменя се деня с нощта, една безкрайна репетиция. Спирам, аз, да продължа, нямам грам амбиция. Взимам рециклирано желание, вдигам  поредното възстание. Не му се вижда краят, а само той е сигурен. Че времето е постоянно, прогнозирам си. Два пъти една река не можело, две реки в един път сливат се. Всеки ден различно безразличие, прилича ми на неприличие. Една любов строи, една земя прибира. Защо му е на човек да се спира

6.06.14 г.

So, think

Всичко се чупи. Няма нито смисъл, нито мисъл. Хващаш, носиш и готово. Плащаш и честито. Вече си голям. Място не остава дори за срам. Чупиш, блъскаш, извиняваш, продължаваш. Сякаш има смисъл. А нима няма! Усмивка, премяна, всяка брънка засмяна и давай. Докато може. Докато някой иска. Се тая, всъщност, нека искат. Нека, но уви. Кълбо от нерви, щастието първо се изнеся. Достойнство ли, то само не се понася. Сам със себе си споря, докато се оборя, после си лягам. Преди това бира, докато се побира. Докато се побираме, драги, а дори не се разбираме. Няма и нужда, нуждите всъщност само движат, а уж нямало движение. Що за застой, аз свиря отбой, а светът нека си продължава. Нека се забавлява. Аз ще пропусна, но как да напусна. Нали не би трябвало да е по собствена воля. Всичко друго ти дават, не и финала. Място няма за край, затова, свиркат другарите, вземи се предай, на безсмислието се отдай и така. Инак не може. Що може, няма значение. Важното е да има снушение, ментално. Докато целия свят се побърка. Нека се бъркат, мисля си, защо се бъркат, обаче, на мен, жалния трагичен герой без причина. Какво пък, нали и аз ще се спомина. Спомняйте си и вие, не че има какво. Душа, слово, и дума да не става за зло. Думите и без това не стават. Какво става, въпрос реторичен, кънти от наздравица... И нищо. И нищо.

худ

втренчен кит нагоре, аз или той сгърчен вид, роден в обор без бой очовечен, напит по еН безброй обречен на бит, смирен отбой загадъчен, ...