wewewe

Ако трябва да ти кажа нещо, бих желал да гледаш изражението ми. То, обаче, няма да си каже. Може би трябва да погледнеш в душата ми. Не го очаквам, самият не вярвам да е възможно. Ако трябва да съм честен, бих излъгал. Да бъда, уви, не искам. Всеки път като прокарам тази мисъл през себе си, започвам да проклинам и да се треса. Нямам адекватен отговор или реакция на всичко, което ме изпива. Просто изгнивам. Бавно. А бих искал да кажа толкова неща. А може би това е поредната лъжа. Себе си ако не излъжа, как ще продължа. Всичко си върви и без мен, и това е прекрасно. Радвам се, че от мен нищо не зависи. Аз вися като пране на простор. Капя, каквото е останало, докато изсъхна. После бягам като луд в дъжда. Защо като. Само като. Привидно. Иначе всичко е лъжа. Иначе как ще продължа. Не бих казал на другите това, с което себе си измъчвам. Повръщам, а не ми се връща. Не схващам, но никой не ме пита. И да ме питат, знам ли аз какво обичам. Изобщо, няма как да бъда. Освен деня да бъде вместо мен. Не виждам друг проблем. Видения насън, забравят се. Някак си, в мъглата от сатен, оправям се. Намирам се за нещо да се хвана, да ме подържи, поддържам някога по няколко лъжи, на ден, до пладне, докато сланата падне. Изсъхвам. Нямам какво да кажа. Не търся нищо. Чакам постоянно гръм да ме удари, мрака да изчисти. Чакам, а Годо отстреща ми се мръщи. Кажи ми ти, поне, а аз ще те послушам. После ще заспа и. Ще видим. Може нещо ново да се случи. Може и да се получи, така че днес да не съм на себе си и всичко да е чисто. А може и да продължа нищетата в себе си да нищя. Дорде ме има, в мене ще е зима. Кажи сега, защо, кажи, и нека заедно си помълчим. Аз ще те слушам, знай. Оттам каквото стане, аз поемам към безкрай. И няма край, това, което ми изглежда пошло. Какви разлики, няма никакви различности. Дали ти или аз, все психирани личности. Което е нормално. Банално, сякаш, почти като моето настроение. Мъртъв съм за всяко евентуално движение. Течението носи мъртво тяло. Кой ще се смее?

гуъфьм

Сега съм спокоен, а не ми се ще. Животът ще продължи, а не знам защо. Няма причина на пръв поглед. Все едно някой някога е успял да пита слънцето дали знае защо продължава. Защо се продължава, продължавам да се чудя. То и как да спреш. Никой не ти казва, че колкото повече не мислиш, толкова повече се връща. По-силно, всеки следващ път се чувства последен и най-лошото е че знам, че няма да е. Винаги идва следващ. О, нещо.

Няма правилно решение. След първата грешка, всеки следващ ход е грешен. Ни напред, ни назад. Само на никъде. Докато има слънце. Примерно.

l'etranger

Спокоен. Опитвам се, да. Бъда, някакви неща, говорят се. На. Някого, не и мен. Винаги. Вечният незадоволен. Ителен, отговор. Няма защо. Благодаря. Има за какво, кого. Изгубих. Се, така става. Понякога. Искам. Нищо, да не става. Каквото ще, се тая - Се коя - Се оная. Неволята. Не. Волята. Къде, защо отнехте, вий, неразумни. И хора не сте. Експеримент. На правене. На нищо. Хиляди километри и пак. Същия. Една любов роди, две раздели, три пий, четири умри. С каквото и да те залъгват. Колкото и хубаво. Да, изглежда. Ще повярва на дипломиран негодник.

някога имаше пейка

Винаги ще виждам отсъствие
Нищо, че е просто пейка
От нея виждах планината
Сега самотна е разсейка

Оттенък от нещо, което е било
И вече липсва
Дори да има нова
Ще  е измама

Сливенската гара

На Сливенската гара
Пътници сме всички
Цигани играят свара
Хора, все обични

Мирни и смирени,
Тук не ти предлагат свирка или секс
Няма хем енд егс
Но сутрин в шест, всички са засмени

Вярно, станцията малко е разбита
Гредите и подпорите, от течове пропити
Макове, сред стари релси цъфнали
Съдби на кръстопът, дим цигарен и кафе

-На къде си тръгнал пътнико,
Кондукторът подвиква
-Как на къде, на работа!
Отрвъщат му с усмивка

-Прощавай, туй нали не е първа класа
Питат ме
-Тоз влак няма първа класа,
Господине
Тук всички ний сме равни
Пътници славни
Тръгнали да срещнат своя ден
Чрез песни увековечен

Who can deprive

Знам какво печели, знам какво губи. Затова ми харесва да ме няма в тази скала. Смях и старост се преплитат. Аз съм млад и не разбирам. Докато работи. После само любовта остава, а дори и тя се припознава. Добро и зло, химери. Има в мене две раздели - временна и вечна, - на втората аз по държа. Тя не говори. Не търси тя спасител в ръжта. А цъфнала е моята коса, за нея, младостта. За Понти и за Макс, смърди на стария ми еърмакс... Не, последното са дрънк-аници. Вечната и крайна, няма свята тука. Което не остава, непременно на боклука. Но не работи Той така, уви, а само пиянските мечти ги бива. Които заранта убива. Уф, съмнало се вече. Обличам аз елече безразлично, да ме пази от различна, премяна, няма как. Уви, нямам и мерак. Не бива, но иначе и няма как. Неизписвам що крещя от раз... До някога... Педерас