отделение

Хората винаги могат да се разделят на две. Такива, които чрез действията си се опитват да достигнат до други, и такива, които се опитват да достигнат до себе си. Едното гонение не изключва другото. Те са пряко свързани. Проста диалектика обяснява едното чрез другото. И така нататък. Победител е този, който не мисли, че някой губи. Липсата на надпревара също е вид амбиция. Да устоиш на предизвикателството (и) да не се занимаваш. Ясно е, че ако дори една подправка липсва, колкото и минималистична да е, ястието е коренно различно. Оттам и делението. Не че го обяснявам с липси. Липсва ми мотивацията за обяснение. Все се намира някой да каже, че словото не е дар, а упражнение. За съжаление, аз често се препространствам  в друго измерение.

дзън-дзвън

Забавно е как стават разминавания, еднаква интенция, различни представи. Очаквания и отпадъци, предразсъдъци и безпорядъци. Мисли колкото искаш, аз чакам ти не идваш. И все така приятелю с теб назад вървим, питаш докога, докато се разделим. Ако не проработи ще опитам нещо друго. Познай. Не знаеш. Голямо ще е чудо. Да отгатне човек мислите на другия иска, да направи впечатление- би се подрискал. Накрая все разочарование се всява, всички заминават, сам един остава. Другия полека спира да го/се засяга. Сменят се държави и представи, главния герой с думите не се научи да борави. Пее песен, но е пелтек. Иначе изглежда хубав човек. Не мерси. Усмихваш ми се само ако и аз ти се усмихна, ако аз не отвърна, твоята усмивка притихва. На базата на обратната връзка се базира само дамска логика чевръста. Харесвам тези, които са еднакви, независимо как и с какво им се отвръща. Това исках да кажа. Човек бива да бъде непоклатим, с каквото и да го мериш. Всяко сътресение трябва да идва отвътре, не отвън.

карта

Усмивка, която не разбирам, ме преследва. Досущ като чувство за вина, с незнание облято. Прогонен съм чрез духовете на страстта. Да се завърна там, където сам нарекох се изгнаник. Измамник съм пред себе си, защото се прекрачвам и настъпвам постоянно. Личност в мен се изпарява, но духа вятър на подмяна. Усещам, как непрестанно, късат се от мен парченца, оставям ги. Към вечното завръщане. Да се успокоиш е почти като да бъдеш, велика техника, която не умея. Спокоен съм, уви, вехтея и глупея, на свобода - в страната на щастливци първи в света. И гледам към звездите с дъх замаян, сякаш нямам друго какво да правя, и си мечтая, все едно мога, как душата ми излиза да се разходи, а аз, машината, оставам да се тровя.

Крууу

Гледат ме как страдам с нещо, което обичам. Моето лично удоволствие ги кара да искат да ми помогнат. Аз отказвам чрез размяна на думи, в прегрешение срещу себе си, да успокоя помощопредавателите. Говна. Но как да си нещо различно от това,  с което те хранят и захранват, околните. Своят глад ще разпростра навсякъде, поне докато се научат. Моето образование за тях е "но защо някой би направил това". Интригуващо е, всъщност, как в отворенитре, модерни глави, няма грам пространство за очевидни новости. Всичко е заучено и в това е отвореността. Инстанто поведение. Заеби.

копче натисни

Знам единствено защо се случва. Въпроси. Какво се говори. Какво не се казва. Отвътре нещо се изменя. Липсва подобрение, особено сега, когато е самотно. Няма даже кой да се обади. Глупост след глупост. Но да се мрази, не бива, на грозния красиво нешо не отива. Отивам си и се отмивам. Какво се прави когато сърцето спира. Някой трябва да знае. Няма смисъл да се участва. Прекалено много губещи. И се погубваме, вечер подир вечер, спомени коприна, опияняваша картина, импресия, време е з а малко депресия.