все ендощ

Някой ден е или някоя нощ. Все еднощ. Пред лицето чернее, под очите тъмнее. А вятъра и без мене си вее. Мен ме более, оти слънцето ми другаде вирее, дума да не става. Сам се опявам, малко се опасявам, но и аз като всеки друг, гледам да се спасявам. Удар от тук, удар от там, поклащам се като пиян. А всъщност към бесилка се засилвам, защото, ако си достатъчно мощен, може и да не увиснеш. Може и да главата да си пръснеш, но туй е друг въпрос. Въпрос на коз, който не държа, но блъфирам, за да ме мислят за Бос. Или за да ги е страх. Кои са те, почти ги разпознах. Леко се припознах, аджеба, в джунглата от мъгливости и светлосенки на отражения и отражатели. Неблагодатели. Дръж близко своите предатели, те ще те направят човек, а приятелите не дръж, оти ако не избягат, най-много да свърнат поглед при първата отдала се възможност, освен ако не си тих. Лайната са тихи, не знам дали Ви прави впечатление, господин подозрение, мое олицетворение. Тихичко си похапвам, от невъзпитание колосално зяпвам и езика си захапвам. Хаплив е, к'во да го правиш. Хем да го давиш, хем с него да боравиш - не върви. Алчен като идеята Ви за красив живот, господин Киуот. Аз бива ли, на Вашата маса, да замезя със щастие, Ваше прекрастие. Как все забравят да благодарят за онзи имот, за онази служба и за ония тримата ли става въпрос, от които единия е много ино таквос.
Разбирате ли какво не искам да кажа. Аха да ви се подмажа, но и този път не ми се получи. Може би трябва повече да тренирам, за следващия път, да смажа перото. Само дано не клюмне, по примера на един анатомичен герой. Отбой, бой бой бой...ой ой ой. Нимфо, чуваш ли, свърших. Но не съм с(ъ)вършен. Още помия има да излиза, антология на едно заболяване. Простете, грешка на клавиатурата.

един човек може (и) да промени света

Идеалите ми са чисти. Съзнанието също. Реших да участвам. Да се пусна. Омръзна ми да гледам отстрани и да коментирам. С участието си възнамерявам да пренеса всичката ментална тежест на съзерцанието в реалността, в проекцията й и в битието като такова, перцептивно допуснато. Макар и могъщ колкото муха, не смятам мухите за лишни. Един човек може да промени света. Много хора могат да следват. Аз не мога да следвам, нито имам желание да променям света. Обичам го такъв, какъвто ми изглежда, макар тос образ да е тъй променлив, както ден с нощ си прилича и както мъжа с жената. Но се търсят, тия образи, макар и понявгаш размътени. И ще се търсят, защото тъй са създадени. Не бих поел отговорността да твърдя, че сами сме се създали. Мързи ме, откровено казано. Уморих се и да оспорвам Бога и неговите неведоми пътища. Стига ми, че са негови. Но бих крещял, че е редно да са нейни, ако ме помолят учтиво.
Посредено, поприщно и жизнено, вече не ме бърка дали ще запомня, че съм смъртен, или че съм нищожество и това е велико, или че глупостта ми е благословена. Не съм и римлянин, че да се чудя на къде отивам. Света и назад не го разбирам, що остава за напред. Осъзнах само, че ако отхвърля днешната интелигенция, по-добре да отхвърля и вчерашната, защото те едните са следствие на другите, а не бива крайния резултат да е неудовлетворяващ, ако ще и намеренията да са били чисти, а пътя постлан да води дето иска. Аз така или иначе съм тук. За нея съм там. За някои съм тук-там. За други хич ме няма. Нищо и всичко са измама. Нищо и всичко са истина.
Въртете си гледищата на корем, безплатно е. С моето най-добре да не се съобразявате, както тъй добре сте свикнали. Който има уши, да ги реже. Рациото не е предназначено или сътворено да води до щастие. Емоциите, виж, са друго нещо. Нали, освен обект на манипулация на средствата за масово унищожаване, пардон, осведомяване/информация. А всичко е тъй интересно, учителят драг думаше, аз тогава бях забил глава в една датска пустош и развивах теории на безсмислеността, битието, времето и нищото, но нищо е временно. Потърсих вечния път, по съвета на един Сьорен, говорихме си над гроба му, той ми каза да не се страхувам. разкри ми красотите на отчаянието и заедно плакахме над съвремието, всеки върху своето.
После ми хрумна, че колкото и да вземат, да мачкат, да режат и крещят, да унищожават и да умаловажават, дори и да се гаврят, то е защото нямат. Най-вече защото не могат да вземат. Оня пламък в душите ни, за който всеки дръзнал да мисли е проговорил на вечността, оная искрица в очите, които гледат, за да бъдат гледани и са сигурни, че виждат и че всичко се вижда, по Артуровски. Уви, силата на безволието е по-могъща от силата на волята, а неволята не само, че не учи, тя скършва потенциал в зародиш.
Предай се, ако щеш, няма нищо срамно, но се радвай - все пак решението е твое, при това едно от малкото. В това е ключа към безвремието - радостта, радината. Малката. Човек може да преувеличи всичко до безкрай, но няма нужда. Трябва само да повярвате, че любовта съществува самостоятелно и е обстоятелствено несъкрушима. За другото може да четете по академичните журнали.

high on dreams

Ако самотата си имаше име, щеше да се казва човека с балоните. Онзи, който ходи сам по улицата и се разминава с куп хора, но единственото, кеото се забелязва от него, са летящи балони на връзка, която стои хваната за нещо подвижно. Последното би било логично и допълващо картината да е старец, но в наши дни няма нужда да си стар, вече, за да си похабен. Забил поглед в изпопадалите есенно кафеникави листа, човекът ме подмина и балоните му сториха същото секунда по-късно, сякаш кончета препускаха на забавен кадър. Преди това обаче аз го наблюдавах, опитах се да се върна в детството, да си изпрося балон, но тъгата надделя пред носталгията. От тропотното и монотонно провлачване на изморените му крака, които сякаш се самоповдигаха като един добре изхабен механизъм, ставаше ясно, че днес не е бил особено по-различен ден от вчера. Макар няколкото хврърчащи хелоу-китита и дъгисти еднорози да имаха развеселяващо предназначение, сега физиономиите им бяха безизразни и мрачно гледаха прегърбения тъмнокож самотник, в чиято уста небрежно се сгушваше отдавна изгаснал фас. На главата си имаше клюмнал надолу каскет, който сякаш показваше иронично как понякога, от дълго втренчване в звездите, естествено вратът отмалява. Отмина и този мечтател, по пътя си и диря не остави. Досущ като нас, самотните и ненужни, почти незабележими съществувания. Балоните продължиха да се клатят известно време, смалявайки се с отдалечаващия се образ, докато не изчезнаха напълно. Сега един спомен ги замества, една стопляща картинка. Толкова сме заменими, гаврошовите братя...

да бе да

Когато побягнеш от себе си, по-добре не се връщай, но и не спирай, за да не те застигне предишната ти същност, която също има темпо (на умиране). Отдалечавайки се ти убиваш. Спреш ли да се замислиш, умираш сам. Огледай се и ще видиш колко по-объркано става. Понякога е по-добре да се ходи със затворени очи. Все пак бягайки, след време ще осъзнаеш, че бягаш в кръг и настигаш себе си, по-скоро нещото, което си (у)бил. И се припознаваш, става ти носталгично. Уви, два пъти един и същи човек не можеш да бъдеш. 

(Никога ли не си се замислял, че ден от годината не отговаря нито на предшественика си, нито на наследника си и въпреки това си приличат.  Ще ти се струва, че повтаряш грешките си, макар и да не е възможно. Ще си мислиш, че си бил глупав/умен, но и това не е възможно. Човек може да бъде единствено в сегашно време, Ако човек е бил, то той вече не е. Метафизически казано. Ако си бил дебел и сега си дебел, провери си метафизиката. Красивото на миналото е, че не се повтаря и обикновено се случва веднъж. Опиташ ли се да реставрираш себе си, по-добре се замисли какво се е случило, че вече не си същия - бидейки същия (себе си). Не мисли, обаче, че ти си причината. Има защо ден с друг да не си прилича, човекът от вчера да не разпознае себе си днес (или да се припознае). Киркегор спори, че един от малкото начини да си щастлив е да си припомняш (щастливите мигове). Според същия датски философ, неправилно набеден за баща на екзистенциализма, животът бива да се разбира с поглед назад (наобратно?) и да се живее с такъв напред. Ако следите накъде бия, ето ви извод - най-голямата стена и бич за човека, това е признаването и претворяването на миналото в сегашно и търсенето му в настоящето. Това спира всеки човек от достигане на пълния си потенциал и преодоляване на себе си. Спреш ли, значи си умрял. Не продължиш ли, независимо от причината, значи си умрял. Човек, за да е пълноценен, няма право да носи несполуките си в раница на гърба, защото тя ще става единствено по-голяма и в един момент човекът ще бъде скършен. Исус ви е простил, простете си и вие.)
"Дух е животът, който сам забива нож в живота; със собствената си мъка той обогатява своето знание."  Ф.Н.

ай'гри

Спри, забави се, искам да си помисля. Чакай, че ми втръсна, нека се обръсна. Нека утре, да не е днес, днес е ден за спирачки на всички задачки и събития, какво ли става извън главите, в тази на убития. Или трябва да умрем, та да се спрем. Кой, тогава, ще мисли и ще се притеснява, за щяло и не щяло, дума да не става. Думите стават само за когато си сам, да си говориш и да си ги менкаш. За пред хора са уния други неща, наречени заучени фрази. Замръзни и спри да бъдеш себе си, забави се, помисли преди да си казал. Току-виж си изтърсил някоя истина. А истини и истини, нали, топъл си, вземи истини. На хладно се мисли по-добре - това по темата за мислещите и мъртвите. Аристотел вика, че разликата между образования и неукия е разликата между живия и мъртвия. Значи да си жив, това означава да учиш (или по-скоро да се образоваш, защото може и да няма общо с ученето). Да учиш, това означава да не работиш. А един мой професор ми разправяше как ако не работиш, значи си умрял. Майка ми ме пита ако не работиш какво ще правиш. Аз се чудя ако работя какво ще правя. Колегата ми вика уча магистър и не знам какво да правя, а вече се очаква да знам. От мен се очаква да не знам. Удобно е. Поне докато не огладнееш. Тогава, гледай да оцелееш. И гледай да не питаш защо. Без работа, чувам, не ставало, но виждам, че не е така. Просенето и то е работа, обаче, ако се съгласим, че работата, това е труд. Всеки върши труд, не всеки взима пари. Като оня харвардския дето ми разправя, че ако наемел чистачка, помагал на икономиката, ако се оженел за нея, сривал икономиката. Да се увеличи безработността, не дай си капиталистически боже. Но пък що, щото да питаш и да ти кажат що или що пък не. Това като  що си с два различни чорапа или що не си се обръснал или що се обръсна. Щот ми втръсна - кое, - не знам. Може ли да повторите въпроса защо. Защо.
Спри, забави се, искам да премисля. Дали не направих грешка, дали не се накиснах. Дали пък не е всичко вярно и правилно, нали каквото става, е било писано. Писаното може ли да е зле. Замислям се, че и по некролозите има написано. Не е зле. Но некви хора плачат. Да плачеш, това е да си жив. Значи животът те е порязал или те е дарил с нещо красиво. Познавам човек, който плаче, защото плаче. И какъвто и въпрос да зададеш, би бил неуместен. Кои, освен всички, са тези неща, които просто се случват. Не е ли откачено как избираме себе си по външния вид, а външния си вид, от всичко, най-малко сме избрали. Както и присъствието си тук, между редовете на ветровете и вибриращите прозорци.
Всъщност вятърът няма звук. Но се чува поради предметите, които са на пътя му. Те го резонират. Затова чувам вятъра, а всъщност чувам нещо друго. Накрая да се съгласим, че съм глух. С живота вече съм се съгласил да сме несъгласни. А който е стоял покрай мен дори няма смисъл да чака да бъда несъгласен. Стига ми, че веднъж не са ми искали съгласието. Оттам насетне съм, къде шумно, къде тихо, несъгласен. Защо. Защо не. Защо да. Защода. А и как да се съглася, като не знам за какво става въпрос. Но си натискам съгласен съм, подписвам се и ай, агрии. Иначе не те пуска да продължиш напред. Последното пък ако някой ми каже, че знае за какво е или пък каква е идеята, целта на цялата тая игра, която се оказва, че само на мен ми се иска да е игра а всъщност е нещо друго, което аз, естествено, не разбирам и ама разбира се. Разбира се. Там е врътката, то се е разбирало през цялото време, само дето аз не съм разбрал. Минава учителката между чиновете и пита всеки, един по един, разбра ли, ти, ами ти. Или май не беше така, май пита разбрахте ли и продължава, защото всеки е натиснал ай ъгри на образованието. Всеки се е съгласил, когато са го записали, запитали или пък когато сам се е записал, без сериозно да се е запитал, защото докато стигнеш до възрастта, в която е крайно време да се запиташ някои неща, ти вече идея си нямаш за какво иде реч и си на принципа карай, да върви.  ай ъгри. И върви си, то, или той, да не е и тя, съображения за сигурност в наши дни, и вятър, който е безшумен но създава шум, го вее на бял кон. Кога, изобщо, за последно някой е видял бял кон! Мен ме преследват бели гълъби, които прерастват в бели гларуси. Според географията. Защо няма черни гларуси, това не е ли дискриминация... Върви обяснявай, че били само бели.

любов

понякога
ни думите ни стигат
ни усмивките
ни времето

когато
си срещнал някого
си срещнал себе си
сте се родили

тогава
очите ни са пълни
сърцата ни са луди
желанията - вечни

тогава
и само
пътят един
е за двама

fal(u)s(h)

Писна ми да съм банален, но зависи ли от мен това. От другата страна, каквото и да променя, все по-фалшиво чувства се истинността. Подменям смисли уж с такива по-достойни, но с невежество всичко се убива. Мозъкът не е крайник, не върви да го отрежеш ако не работи. Той е безкрайник, така че човек може да е безкрайно тъп или безкрайно развиващ се. Въпросът е дали има значение. При мозъкът, също така, когато не работи, човек рядко иска да се върне към по-стара версия. Човек единствено иска по-млада версия. Зрял, опитен, са все синоними за дърт. Както и талантлив е синоним за почти тъп. Не ме питайте как го разбрах. Емпиричният път не е за стопаджий. Но бих привел пример: чувам, човек имал избор, а твърдя, че това не е така. И гледайте как го доказвам. .!.

No way

Последният път, когато имаше път и беше от плът, аз бях побъркан. Сега сън съм на сън по-малко объркан, но път без път не виждам. А виденията прииждат, като рояци пчели, всяко следващо по-силно. Изпадам, грешка, видях, транс. Добро момче едва ли не. Гръмнах се, припаднах най-добре. От пътя ще да е! Къде попаднах, Боже чужд, нали за всички дерайлирали пътници влак има най-вече довиждан отдалеч и, там каквото обеща, да, прилича на дъга чак сянка спуща, да се кача ли, плача. И се чудя. Шут за мен и за съдбата блудна. Като Мери кърваво съм гъст на размисли, по-празни и от тези страници. Сираци. Пекнали се като раци, хващат тена сив от тинята зелена, която прилича на овошка след дъжд, пръст при пръст при пръст. Да пипнеш дано. Това прави по-малко смисъл, но съм по инерция, пази се, моя потенция от импотенция, и за всички потенциали медали, защото е лесен начин да не обидиш тъпак, с висшо за общак и заплата мерси, хубаво, не стои. За сляпо. За стояло. Благодаря-мерси.

захар и несполука

В пещери към земните недра

Висини над хълмове и поляни

погледна човекът локва-огледало

и се засрами.

Дали от отворените рани или от отровената муза, душата склероза и вечната параноя предшестваща всяко движение и случение, побеждение или нещо таквос - в мътнотата ясно не става. Дори да зададеш въпрос! И колкото по-мътно, толкоз по-добра представа. Как пред маса тон се повишава, а пред ятагана главата се снишава. От тази гледка веч никой не се смущава или притеснява. Гледам ги, до един се съобразяват, туй и ми пеят, аз-злодеят, проповядват и ме отбягват, а аз им думам че от себе си страдат, не от мен или вселената. Да...говедата.

Негол и небос, под гол небосвод, заслушвам се в затишие и чувам автомобилие, бурьо, избий ги всички до крак. Да млъкне този грозен детски грак. Да спре да вие туй простолюдие страшно, че от звуците му по-малко човек се чувствам. Приматите и те вият като хора. 

Забрава, Лета и многая лета. Все виждам едно и също - отсъствието на пистолета. Поне открих себе си и по себе си нарекох професия - псевдосамоубиец. 

А вие, гледайте сега, какво ще пуснат по телевизора. Гледам и аз па дано се науча, като вас,да се покланям, като вас да смуча.

проход през прехода и за похотта на подхода

Безсмъртието трае около 24 години. След това идва умората, и не говоря за физическата такава. Физически се усеща само летаргия, апатия, умопомрачение и заключение смеещо се над номерирано (поредно) безсмислено творение - като всяко друго. Изкуството не създава смисъл. В най-добрия случай премахва такъв. Изкуственото с изкуство се бие. Който не иска да се бие, сяда и пие.

Ако до преди това всичко можеше да се захвърли с лека ръка, сега ръката е курва и те гледа в очите, издиша дим и оставя бутилката недалеч, на едно битие разстояние. За спирта и неговото отмъщение, бил той изоставен, пренебрегнат или просто втечнен. Втрещен и изтощен. когато желанието рязко надхвърля възможностите и чакането вече не е привилегия а необходимост. Когато времето спре да лекува, а всъщност вече убива и боли. Преди не болеше. Нямаше кръв  в мивката сутрин и вечер, дислокации и трайни увреждания. Кога порастнахме и дали ще порастем, вчерашните младежи, които още приличат на деца, но с бръчки и торбички.

Аз и моето поколение сме заседнали в прехода от юношество към мъжество, по примера на любимата държава. Никой не иска да се жени, а децата не искат да имат деца - и слава Богу. Те ми говорят ще видиш, като се влюбиш, сърцето ти ще победи. Стоя и гледам, а сърцето ми вече не издържа. Не че го мързи да бие, просто няма сили. Чакам да се свършва, че си е ебало мамата. Казвам го с разочарование, защото чакахме едно време, което не дойде и най-вече се оказа, че е било. И няма да го бъде, Поне имахме детство.

Но прехода ни разсипа, технологически, защото се събудихме, когато още се играеше на улицата, а си легнахме, когато никой не ставаше от компютъра. По средата, лимбо. Помним и ниските цени, виждаме и високите, от стотинките до картите, от големите кошници до лаптопите, от супер пауър до мак. Но ни е късно за последното. Късно ни е и за много други неща, като например да следваме примера на нашите родители, които на нашите години вече са били родители. Ние, повече от всички, не виждаме смисъла в продължването на една безсмислена екзистенция, която в най-добрия случай води до пълен стомах през по-голямата част от времето. Замаяните нощи са лукс, но и необходимост.

На 24 професия стажант, магистър такъв. Заеби, викам си, давай да се затрием докато родителите ни все още не са фалирали и разбрали, че издържат грешки в системата. А може би разбират. Сигурно им е тъпо. И изобщо да се оплаквам няма смисъл, а всъщност дори не съм започнал. Така се и чувства нашия преход, чакахме го да започне през по-голямата част от времето, а накрая се оказа, че е свършил отдавна. Само дето ние не разбрахме.

Не разбирам и аз, най-вече. Да се бориш или да бродиш, туй е въпроса. Борбата е предрешена, за другото няма пари.

oh you gotta love it

Това, което продължава, не бива да изостава, уви аз отпадам, умалявам, но се издигам. Погледи преминават през мен, чувства, изморени от следващия празен ден, който си обещавам, че предстои, някъде там. Остарявам, но се старая да не забелязвам, че се предавам - това не отбелязвам. Все едни и същи приказки въртя за пред хора, да си няпомня, че мога да говоря, че не съм забравил. А съществувам ли или съществено съм се оставил. На вятъра, да ме носи, мислите ми да понесе, да ги разпръсне над човечеството ако ще, а бива ли - с мръсотия да се смесват. Не знам. В огледалото изглеждам малко стреснат. Несресан, вече нямам сили да изглеждам, пресичам с мислите си без да се оглеждам и си думам, ако е писано, нещо ще се случи. След себе си чувам клаксони и се смея, май и този път не се получи. Май трябва да се пазя, дори без да зная защо. Не ми е позволено да питам, и без това от отговорите се отричам. А се вричам, на тоя и оня, идеали, полуживи, в моето тяло по-скоро заспали. Пазя, както себе си така и околните, езика си да смажа и отивам на бунището за храна, това поне не трябва да го мисля, лишен от единственото важно... Малко слънце тук и там, проклинам си за спорта, оплаквам се а не искам за промяна да се боря, ще се случи и без мен, случва се край мен, а аз отстрани, играя го заблуден. Всъщност примирен, истината, за нея и за всички, обичам да съм трагичен ако ще и неприличен. Сериозността на материята не умея да приема сериозно, по-скоро бих отстранил движението венозно. С един дъх или без, отново се чудя за значението на значението и на знанието и на предложението и ... Стоим двама с примирението, утешението, че може би не съм поредния безсмислен... По лицето ми бавно се прокрадва поражение, най-приятното неинтелигентно олицетворение на човек без страст, впуснал се надолу към менталната паст, като прокоба, от устите ми излиза само злоба биха казали за мен, но аз ще отрека. В неистинност ще се закълна и така до безкрай, продължа приключението, разговорите ми с духове и букви. На пух и прас. Остарявам, докога ще трае тази участ.

-без

Мен, за Бога, оставете,

без  приказките си

за политика и мода.

Зрението ми отнемете,

за да не виждам как глупашки,

простаци, следва народа

към своята гибел.

Ако ще ръцете ми отрежете,

моля, за да не щракам,

като вас, на измислици.

Поглед от мен отвърнете,

аз не съм популярен,

вграден; 'съм трагичен.

Наричайте ме жалък,

прост или спрял,

Аз, според вас, живота си пилея

но не ме карайте, с вас

да се състезавам

за публични ореоли.

По-добре ме затворете,

някъде, където да не преча,

но от сън не ме вадете

с вашите възгледи за

консумация на блага

и временни явления.

Те дори не са ваши,

ако щете, но ме извинете

за езика.
Не мога, уви, да крача

със затворени очи, сред

гъсталаци, мрежи

от лъжи и конструкции, 

тъй фатални 

ако им повярва

човек.

Нямам воля

с фенер, на площада

честния да търся...

От смет в сметта,

Затрити от идеали

и мечти. 

Към въртележката

прииждат

безброй души,

зашото няма по-лошо

от без работа да си

Ти си умрял!

...

Умрял е, той, умрял е,

там на бюрото по труда,

потънал в дългове,

смърди и мрънка.

Глупак с дълбока 

кредитна история

проклина цяла

банкова система.

сводник на свобода

Прощално ми изглежда пътят, по който отказвам да се разходя за пореден път, но този е различен. Нощта е същата, за мен все е онази нощ, в която оставих себе си, за да продължа, а всъщност все се връщам. Дъждът си вали и без мен, мисля си, всичко се случва така или иначе. Но се загледах за секунда или две, през странния прозорец, който се отваря нагоре и колкото повече го отварям, толкова по-близо до гърба си усещам другия му край. Ирония или съдба, но като стигне (прозорецът) до ръба и ме бута, та бутна ли го и аз и двамата няма да стигнем никъде. Поради тази и други причини избрах менталното упражнение пред физическото такова. Увеличава мъката и без това, или поне онова чувство близо до чувствеността по начин, по който се чувстваш. Осъзнах, че да се наименуват чувствата е като човек да именува нищото за целите на обяснение, което изначално е невъзможно. Кой ли и би искал да се доближи, и защо... Излива се пролетта навън, а залезът се отдалечава с всеки изминал ден. Чувства се като по-дълъг живот, а всъщност - дали от годините или от географската ширина, - точно обратното отвръщат мускулите, носещи нищо освен умора с всеки изминал час. Залъгвам се, че утре ще ми мине и ще съм по-добре, а реално утре е същото неповторимо ежедневие с подновени стари изживявания или същото, но малко по-различно. И все ще направя нещо различно, ще направя някого щастлив, ще се усмихвам повече и т.н.; при все съм ленив за промяна рано сутрин, а когато всичко или почти е отминало, случвам се. Със закъснение, бих си го татуирал на челото, но защо да бъда очевиден още от началото, като така или иначе след повече от две случвания, долу-горе, всеки човек е, до някаква степен. До някаква случайност, дали, не опира всичко останало - това, което не се случва по волята на очевидеца. Когато едно битие се превърне в събитие, дали не се прецаква, а исках да разкажа нещо красиво. Едно дете ме погледна, навярно по случайност, в градския транспорт. Видя ми превързаната ръка и се изсмя. Аз му се усмихнах подигравателно, защото знам какво го чака. Така сме ние старците. Можем само да се радваме на всичко отминало, не и на случващото се. Not anymore. Защото след един момент всяка следваща случка по нещо напомня на предишна, всяко ново явление е белязано от спомен по някаква бегла линия, и общо взето, дали всичко се повтаря или просто се случва малко по-различно, то толкова прилича/напомня на нещо предишно, че старецът знае резултата от битката преди да е започнал. Като видиш малко повече и ти се ще да знаеш по-малко за следващите пъти. Но опитът, или каквото там е това, което ти подсказва, когато се чудиш; напира да даде съвет. Футуристично е човек да живее без сравнения. Все едно да кажеш, че китайците не си приличат изобщо. Аз едва разпознавам себе си днес от себе си вчера, макар да съм несъщински различен. Глупости, ако не друго леят се безпричинно и безвъзвратно. Причината всъщност е доста солидна - когато човек е сериозно уморен или уморен от сериозното. Разсейвам сам себе си от себе си. Основно. Дали и този ден не мина в нищо. С какво остава в историята. Стана ли нещо различно. От какво... Няма и не остана, вече, като че ли, какво да се случи, което по нищо да не напомня на вчера. Тези белези са се разположили така пространно, та чак е неприятно. Естествено, че мога да ги гримирам, отговарям си на невъпроса, но защо, та нали грима се отмива и от изкуствените усмивки остават криви бръчки. Трябва ли да се замацва реалността и защо не спирам. Ах, тази грозна импотентност. Но така е, мамо, слана попари младостта ми, а ти ми пращаш сланина. Грозно, грозно се неживее в красивата чужбина. Мен рамото ме болеше, това исках да кажа. Умишлено поставям настоящето в минало - придавам си отенък илюзорност, сякаш да мине по-бързо всичко това, което така или иначе се случва. А защо бързам, да ви кажа прямо, идея си нямам. Знам само че настоящето положение е непривлекателно и нетърпимо. Въпреки това си го търпя, да не кажа обичам и 'ендорсвам'. На никой бих го препоръчал. Подпис: свободен човек в свободни времена.

не остана

Какво искам да кажа, какво искам да правя, къде да се даня! Няма, не остана. Изгоря поредната премяна. Измама. Прелюдие към подмяна. Отново е студено, ветровито и мрачно. Отново съм аз, сам, някъде там, където има нищо, облачно и обрачно. Обаче няма печка на дърва. Парно, цивилизация нещастна. Носеше ми толкова тъга, да гледам. Сега очите ме болят и ослепявам, сякаш стар ставам, неща минават през и покрай мен. Неща и хора, неща е като не искам. Не искам да искам, да си го кажа честно - често не го правя. Честно. Измислих си, че може да е лесно. Мракът пак настъпи, колко е чудесно. Само дето аз се стреснах. Почти се отплеснах от живеенето в полза на отсъствието. Почти проработи. Или как и този път се провалих. Той, провалът, всъщност е прастар, отлежал, просто е непревъзмогнат. След това да живееш или не, няма значение. Просто няма - така съм започнал, така навярно и ще свърша. Кога, тайна. Дали! Също! Остана, всъщност, излъгах отново - една сянка, като отражение в локва. При всяко преминаване на някого или нещо, се случва огромно сътресение, размътва се моето изображение. Историята си има обкръжение. Но аз реших, че няма. Няма. И няма...не остана... Нощтно изнизват се дните, с тях всичко се износва или просто се сменя, далеч не вярвам, че всеки ден се сблъсквам със същите облаци, а така да си приличат. Дните и нощите. Времето ме отрезвява, безвремието ме опиянява, губя ли, губя представа и се лутам, опитвам се да забравя, че съществувам, а всъщност ме няма, играта не е сложна, от мен просто нищо не остана. Останалото се отлага, промяна се прилага и без да се налага, стига само да не стяга нишката от събития околко гушката от проклятия, задръстена, като любов непотърсена и оставена за друг, докато някой се представи за себе си или за нещо близко, па макар и низко. А някой луд може и да не иска, да казва и да осмисля, но все не остава място за луди, там където нормалните са луди, а лудите са нормални, там нормалните полудяват а лудите...мисъл за тях не остана.

светлината настрана

Да си говорим честно и откровено, изглежда, е строго забранено. Морална форма на абнормалие, минава за нормалитет, навред обществения общ мозък клет, присвит с корсет, за да изпитва по-малко горест или ако такава следва, да е само по задължение, някое важно обстоятелствено стечение някъде по световната шир, главно в която не живеем, но от която така се вълнуваме до алено, за съжаление. Искам да разбера а то няма какво да се разбира. Да се разбиеш или не, пита те неслучайно поставена пред теб кутия, ти ги риташ, те ти се смеят. Мислиш си, навярно злобеят и чакат да забременеят от следващата мода, речно течение, и което не е забавление минава зле като кръвосмешение. Аз усещам настървение към нищо, и то си се случва. Практикувам си глупостта и ми се получва. Може и да е скучна, но поне е ментална, макар и заблудена в гора вертикална. И не само линии се размиват, усмивки се свиват и хора се избиват, но и много велики дела се отмиват чрез мелачката на мисли, която казва - което не е лесно за смилане, не бива да се нищи. Докарвам се до незнание, единственото ми познато покойно състояние, в което не умирам докато съм жив, и обратното. Изглежда смахнато, повратната точка в живота на човек, когато от личност се превърне в смет, сметало и сметки. Лъснати подметки. Всичко красиво до там и назад, а гърба щой си не вижда, спи като богат. Новата стара хрема,тъй обемна, всичко отмива и изглежда пошлостта си отива, само дето стои и остава, дори притежава маса от тела, а те за своя наслада се гордеят и плодеят, без шанс да поумнеят, само да вилнеят докато изчезнем всички, за сметка на някого и нищо лично, само бизнес. Кога хората се превърнаха в изрезка от списание, написано от идиот, със същата идея в главата, с която месаря коли и са бесили навремето. Това, което не е за вярване, минава най-лесно. Чудесно. Хайде да се плеснем, че челата ни са рязко избелели от някакви шметни-капели, основно схащания остарели, станали чак част от пейзажа. А пита ли някой, пие ли той и защо. Аз пия бира на паважа, и не питам до кога и защо, знам само че докато я има, край за нас двама няма, измама голяма и наслада, просто продължение на едно велико и старо като света упражнение. И още малко, защо не накараме всички други да правят като нас, а после да си играем на намери някой различен, измежду тос и оня безличен, кой от двама ни е по-типичен, аз най-тъпачен поне с глупост се отличавам и безредие в главите на добри деца всявам. Светлината настрана...

игра на карти

Аз играх дявола за него, моя приятел влюбен през пространства. Продадох му живот и представа! Тя завлядава всеки объркан и прави нормалния луд. Аз това искам, нормалните да се откажат от нормалността и да се насладят. Някои понякога съжаляват. Това, което аз продавам, не включва съжаление. Само решения, които водят до пълно, ако не абсолютно щастие. Защото човек държи картите на съдбата си и до голяма част, дали ще победи или не, е въпрос на малко търпение и премерен риск, в правилния момент, когато чувстваш. Аз не продавам чувства, аз продавам свобода и сила, която води или до красота, или до гибел. Средното положение е за посредствените, които са съгласни и на не добро. За мен не доброто винаги е извън уравнението на жаждата, страстта и смирението. Аз подхлъзвам моя мил другар, а той оттам насетне е сам. В любовта всеки започва от нулата, а в битието се започва от минус. Но започнеш ли, има два варианта - плащаш или си тръгваш. И да се знае, че плащането не винаги води до нещо, но със сигурност води. Ръкописите не горят, спомням си, човек не може да изтрие мислите си. Единствения начин да се отървеш, е да се отдадеш, както е казал ирландеца. Отдадеш ли се, следва, може и да не искаш да се отървеш. Последното не е задължително, както и нищо останало. Докато нищо не остане или остане нищо.

лек, нощ

Половин час. Това е времето, което получавам. Има-няма. От първата птичка, до първата кола. Между 5:30 и 6 сутринта. Преди официалното започване на сутринта, разбира се, което се определя по първия се събудил. Та аз съм последния да чуе първата птичка. После колите унищожават всичко. Но за половин час, има щастие, света е перфектен, и освен песента на птиците, помеждутъците се чува и мъничко тишинка - нещо тъй рядко, когато живееш край булевард. Кой, по дяволите, е измислил машините и защо не ги е направил безшумни. Макар да възстановявам едно сетиво, едно любопитство и една прищявка, същевременно и навярно аз цедя очите си до безкрайност. Но на кого му пука, по-добре сляп, отколкото глух. А най-добре и двете. Човек с очите си нищо не може да чуе, и обратното, нали. А той, животът, не е ни за чуване, ни за вярване, а е най-много за (до)виждане. След малко идва изгревът. Рядко го доживявам, така да се каже, защото с него започват да шумят навлеците, които обитават същата сграда, която и аз. Само дето аз съм като дух за тях, спейки по цял ден, а те за мен са като мечки, ако мечките изобщо са шумни - все така си ги представям, навярно защото са тежки - също представа. А всъщност и представа си нямам. Не ми е и необходима, за щастие всеки може да каже всичко. Аз, от едно известно време насам, се опитвам да кажа нищо. Вие ще кажете дали ми се получава.

музика

Изображението се размива, душата изтива, животът си отива, а умът си поспива. Всичко е на релси, а в страни от тях е застоят вечен. Аз виждам пред себе си уравнение и го решавам с нерешение. Дори с малко презрение. Прави ми впечатление, че се правя на умозаключение, но всъщност съм нищо по течение. Временно влечение по тревата, когато не е замръзнала, докато замръзне пак, случващо се от мрак до мрак. Виждам ли, знам ли, няма значение. Прекрасно личностно мъчение, все за красотата дрънкащо, а тя, от своя страна, все по-отмиваща се, от поредната сълза. Но сълзата носи спомен, и чрез него тя живее, ако вгледа се някой, ще проумее, как красив е някога животът бил, и как затворника го гледа отстрани, докато сам кивотът си строи. И умираме бавно, това се случва главно, а всъщност това е единственото недействие. И бездействие - как жадно то си тече, цяло битие поглъща и изплюва жалостна картина. Така и не посях дърво в градина. Вече искам да се махам от гнусната чужбина...

до

Опитвам се да изтрия празното. Напразно. Поради някакви следствия, чувствам се ужасно. Причини спрях да търся, че нещо ми омръзна. Този път съм разорен буквално, няма връщане назад, път напред - също. Всичко е отсъствие, отсъства и всичкия ми. Някой си го е харесал и е платил повече. За мен, за една нощ, за един безкрай. Почти като тост. Но кой вдига тост без причина. Сигурно някоя гадина, която наяве не се понася и по най-краткия път се изнася, със себе си зле се отнася и все така бавно гноясва. В разплуто състояние. Толкова е грозно, та чак се радвам, че е само вътрешно и не се вижда. Ако вътрешните форми бяха реални, някои хора щяха да имат сериозни проблеми с взимането на шофьорска книжка. Аз имам проблеми с една мишка. Всеки ден я гледам, храня я, и накрая все не мога да я позная. Веднъж щом се слее с останлите, за които не ми пука. Там някъде е края, в който и пожелавам наслука. И чакам да се върне разочарована до крайност, носейки всичката онази потайност, на човек открил се пред други, тръгнал си нахулен. Докато има къде и от къде да си тръгне.

сдгфссб

Борим се за права, когато ние сме тези, които ги създават.
Искаме свобода на словото, когато ние сме тези, които говорят.
Оплакваме се от системата, когато ние сме тези, които я съставляват.
Искаме по-добро бъдеще, когато ние сме тези, които го определят.
Искаме по-високи заплати, когато ние сме тези, които произвеждат пари.
Оплакваме се от правителства, когато ние сме тези, които ги изграждат.
Ненавиждаме хора, защото ни липсва себеотражение.
Мразим без причина, защото сме бездушни.
Спорим, а думите дори не са наши, какво остава за мислите.
Допуснахме да сме по-малко от хора.
Пропуснахме момента, в който нещо е зависело от нас.
Проспахме се, собствените си битиета.

Кое животно е по-тъпо от човека?

бъг

Тук съм. По някаква причина. Не се оплаквам. Гледам само да премина. И този етап, ако е възможно, ще подмина - пък да видим, дали няма да се спомина. Все оставам, обаче, без напътствия оцелявам. Нещото продължава без да се обяснява. Аз чакам, търся, питам, но нищо не разбирам. Отивам, номерът отбивам. Правя се на разбрал и разправям, че съм добре, че всичко е наред - просто не ме мислете бе, малко вземете, та ме оставете. Харесва ми да съм сам и така да живея. Какво е живот обаче, трудно се определя. По вечната тема, изобщо началото - проблема, случва ли се нещо или се е случило и оттогава не е спряло. Боже, първият от нас сигурно най-много го е боляло. Обаче моята мисия е тук на земята, да разсъждавам и да си бъркам с ръка в устата, докато се обяснявам. Какво друго да правя, изобщо няма, дни, месеци, вълни...пяна. Всеки следващ ден се чувства сякаш за правене нищо не остана. Все, обаче, нещо правя, времето да минава. Да забравя, че живея, ако може, постепенно - припомням си го ежедневно. Харесвам как понякога глупави хора ме обеждават, че им е готино сутрин в 7 да стават, да работят без да прекаляват, до късно да остават, в петък да се забавляват, на екскурзии, градове да посещават - за две седмици от годината, през останалото време се трудим за машината, чужбината - викат други, хващай, че по-добре, ала навсякъде човек се труди без да знае защо, докато умре. Харесва ми да ми обясняват колко е хубаво да вярваш - нещо, което не съществува, как блаженно опиянява. Самият аз съм несъществен и почти не съществувам. Ям да не умра и секс практикувам (но отказвам да се възпроизведа). Залъгвам тяло и ум с химери, пътувам, а всъщност доброволно се вербувам - в туризъм, - новия вид опасен тероризъм, кара хората да полудяват и всичките си пари да дават. Без да мислят, че като видиш нещо нищо не става. Освен че една икономика се спасява. Най много устата ти после истории да разправя - как е тук, как е там, бла-бла, прекрасно-ужасно, нещо беше тясно, много ми хареса, ебати кефа. Ужасно е какви ли не неща биха направили хората, само за да имат повече (или по-малко) общи теми за разговор помежду си. Алкохол. Харесва ми да гледам как щастливите се напиват, как се трудят, как убиват и изобщо как се свиват, когато някой им се скара или просто ги глоби. Набързо стихват и се връщаме на кой съм аз, кой си ти. Обаче аз не мога да се включа пълноценно, макар достатъчно глупости да бърборя, убивайки време безценно - не се чувствам ключова част от тази порнография. Но за друга не съм чул, затова не се оплаквам а само скучая, с нищо си играя, докато дойде моето време и нещо ме отнеме, от себе си, от тези мисли и всички хора, забравили, че не е задължително да се ходи в затвора. И все се чудя, мама му да еба, какво правя тука. Защо не изхвърлят и мен, а само боклука. С какво съм по-различен от торба с отпадаци. Какво като говоря и съм пълен с недостатъци. Писна ми да слушам за правилно, хуманно и здравословно. Дайте да говорим за нещо по-тъпо и неясно. Аз ще дам тон, вие просто изчезнете. И така, то взело че минало цяло столетие.

гсджафд

някога или никога, в далечината на спомена, изражението не се менеше. някога или сега, в отчаянието на погледа, тъпотата не се четеше. ако с мисълта преспеше, с корема преядеше, може би да пукне щеше, но се увлече и да пръцне понечи. на това огромно негово усилие нямаше кой да попречи. само образи с вежливо уважение, трепнат от напрежение и изпитват фалш. аз това съм. фалш. това давам, това получавам, това мразя, това ме убива. аз, себе си. няма други в моето уравнение на уединение и уеднаквение и увековечение, презрение и почитание към мъртви духове. или приказки. поради липса на научно доказателство, думите ми се третират като предателство, аз извършвам акт на посегателство, към себе си, за да мина през мене си, без да загубя отречената ми по рождение правота. представа да си нямам, порицават ме, лъжа, убеждават ме, бия се, побеждават ме. безсилен съм, спасявам се. нежелан съм, оправям се. потиснат от сметкаджии, скатавам се. няма. избяга. кой си ти да питаш къде е този, когото не познаваш, когото мислиш за луд. и защо. глупостта право не дава, но право създава. аз се опитвам да се отменя по рождение. изтича ми паспорта, има ли значение. кой трябва да каже аз кой съм. стига ми да ми казват какво съм без да искам или знам. защото нещото прилича на друго нещо, което някой е написал в книга. няма, стига. спри, заспи, умри. ще се говори после, когато е късно, за отношението, което е било мръсно. но навреме се преглъща и у дома се повръща, където е тихо и няма кой да ти се кара. където сърбаш попара, от себе си създадена отвара, да те поддържа жив, макар да няма причина.