20.02.15 г.

лек, нощ

Половин час. Това е времето, което получавам. Има-няма. От първата птичка, до първата кола. Между 5:30 и 6 сутринта. Преди официалното започване на сутринта, разбира се, което се определя по първия се събудил. Та аз съм последния да чуе първата птичка. После колите унищожават всичко. Но за половин час, има щастие, света е перфектен, и освен песента на птиците, помеждутъците се чува и мъничко тишинка - нещо тъй рядко, когато живееш край булевард. Кой, по дяволите, е измислил машините и защо не ги е направил безшумни. Макар да възстановявам едно сетиво, едно любопитство и една прищявка, същевременно и навярно аз цедя очите си до безкрайност. Но на кого му пука, по-добре сляп, отколкото глух. А най-добре и двете. Човек с очите си нищо не може да чуе, и обратното, нали. А той, животът, не е ни за чуване, ни за вярване, а е най-много за (до)виждане. След малко идва изгревът. Рядко го доживявам, така да се каже, защото с него започват да шумят навлеците, които обитават същата сграда, която и аз. Само дето аз съм като дух за тях, спейки по цял ден, а те за мен са като мечки, ако мечките изобщо са шумни - все така си ги представям, навярно защото са тежки - също представа. А всъщност и представа си нямам. Не ми е и необходима, за щастие всеки може да каже всичко. Аз, от едно известно време насам, се опитвам да кажа нищо. Вие ще кажете дали ми се получава.

16.02.15 г.

музика

Изображението се размива, душата изтива, животът си отива, а умът си поспива. Всичко е на релси, а в страни от тях е застоят вечен. Аз виждам пред себе си уравнение и го решавам с нерешение. Дори с малко презрение. Прави ми впечатление, че се правя на умозаключение, но всъщност съм нищо по течение. Временно влечение по тревата, когато не е замръзнала, докато замръзне пак, случващо се от мрак до мрак. Виждам ли, знам ли, няма значение. Прекрасно личностно мъчение, все за красотата дрънкащо, а тя, от своя страна, все по-отмиваща се, от поредната сълза. Но сълзата носи спомен, и чрез него тя живее, ако вгледа се някой, ще проумее, как красив е някога животът бил, и как затворника го гледа отстрани, докато сам кивотът си строи. И умираме бавно, това се случва главно, а всъщност това е единственото недействие. И бездействие - как жадно то си тече, цяло битие поглъща и изплюва жалостна картина. Така и не посях дърво в градина. Вече искам да се махам от гнусната чужбина...

14.02.15 г.

до

Опитвам се да изтрия празното. Напразно. Поради някакви следствия, чувствам се ужасно. Причини спрях да търся, че нещо ми омръзна. Този път съм разорен буквално, няма връщане назад, път напред - също. Всичко е отсъствие, отсъства и всичкия ми. Някой си го е харесал и е платил повече. За мен, за една нощ, за един безкрай. Почти като тост. Но кой вдига тост без причина. Сигурно някоя гадина, която наяве не се понася и по най-краткия път се изнася, със себе си зле се отнася и все така бавно гноясва. В разплуто състояние. Толкова е грозно, та чак се радвам, че е само вътрешно и не се вижда. Ако вътрешните форми бяха реални, някои хора щяха да имат сериозни проблеми с взимането на шофьорска книжка. Аз имам проблеми с една мишка. Всеки ден я гледам, храня я, и накрая все не мога да я позная. Веднъж щом се слее с останлите, за които не ми пука. Там някъде е края, в който и пожелавам наслука. И чакам да се върне разочарована до крайност, носейки всичката онази потайност, на човек открил се пред други, тръгнал си нахулен. Докато има къде и от къде да си тръгне.

2.02.15 г.

сдгфссб

Борим се за права, когато ние сме тези, които ги създават.
Искаме свобода на словото, когато ние сме тези, които говорят.
Оплакваме се от системата, когато ние сме тези, които я съставляват.
Искаме по-добро бъдеще, когато ние сме тези, които го определят.
Искаме по-високи заплати, когато ние сме тези, които произвеждат пари.
Оплакваме се от правителства, когато ние сме тези, които ги изграждат.
Ненавиждаме хора, защото ни липсва себеотражение.
Мразим без причина, защото сме бездушни.
Спорим, а думите дори не са наши, какво остава за мислите.
Допуснахме да сме по-малко от хора.
Пропуснахме момента, в който нещо е зависело от нас.
Проспахме се, собствените си битиета.

Кое животно е по-тъпо от човека?

1.02.15 г.

бъг

Тук съм. По някаква причина. Не се оплаквам. Гледам само да премина. И този етап, ако е възможно, ще подмина - пък да видим, дали няма да се спомина. Все оставам, обаче, без напътствия оцелявам. Нещото продължава без да се обяснява. Аз чакам, търся, питам, но нищо не разбирам. Отивам, номерът отбивам. Правя се на разбрал и разправям, че съм добре, че всичко е наред - просто не ме мислете бе, малко вземете, та ме оставете. Харесва ми да съм сам и така да живея. Какво е живот обаче, трудно се определя. По вечната тема, изобщо началото - проблема, случва ли се нещо или се е случило и оттогава не е спряло. Боже, първият от нас сигурно най-много го е боляло. Обаче моята мисия е тук на земята, да разсъждавам и да си бъркам с ръка в устата, докато се обяснявам. Какво друго да правя, изобщо няма, дни, месеци, вълни...пяна. Всеки следващ ден се чувства сякаш за правене нищо не остана. Все, обаче, нещо правя, времето да минава. Да забравя, че живея, ако може, постепенно - припомням си го ежедневно. Харесвам как понякога глупави хора ме обеждават, че им е готино сутрин в 7 да стават, да работят без да прекаляват, до късно да остават, в петък да се забавляват, на екскурзии, градове да посещават - за две седмици от годината, през останалото време се трудим за машината, чужбината - викат други, хващай, че по-добре, ала навсякъде човек се труди без да знае защо, докато умре. Харесва ми да ми обясняват колко е хубаво да вярваш - нещо, което не съществува, как блаженно опиянява. Самият аз съм несъществен и почти не съществувам. Ям да не умра и секс практикувам (но отказвам да се възпроизведа). Залъгвам тяло и ум с химери, пътувам, а всъщност доброволно се вербувам - в туризъм, - новия вид опасен тероризъм, кара хората да полудяват и всичките си пари да дават. Без да мислят, че като видиш нещо нищо не става. Освен че една икономика се спасява. Най много устата ти после истории да разправя - как е тук, как е там, бла-бла, прекрасно-ужасно, нещо беше тясно, много ми хареса, ебати кефа. Ужасно е какви ли не неща биха направили хората, само за да имат повече (или по-малко) общи теми за разговор помежду си. Алкохол. Харесва ми да гледам как щастливите се напиват, как се трудят, как убиват и изобщо как се свиват, когато някой им се скара или просто ги глоби. Набързо стихват и се връщаме на кой съм аз, кой си ти. Обаче аз не мога да се включа пълноценно, макар достатъчно глупости да бърборя, убивайки време безценно - не се чувствам ключова част от тази порнография. Но за друга не съм чул, затова не се оплаквам а само скучая, с нищо си играя, докато дойде моето време и нещо ме отнеме, от себе си, от тези мисли и всички хора, забравили, че не е задължително да се ходи в затвора. И все се чудя, мама му да еба, какво правя тука. Защо не изхвърлят и мен, а само боклука. С какво съм по-различен от торба с отпадаци. Какво като говоря и съм пълен с недостатъци. Писна ми да слушам за правилно, хуманно и здравословно. Дайте да говорим за нещо по-тъпо и неясно. Аз ще дам тон, вие просто изчезнете. И така, то взело че минало цяло столетие.

худ

втренчен кит нагоре, аз или той сгърчен вид, роден в обор без бой очовечен, напит по еН безброй обречен на бит, смирен отбой загадъчен, ...