не остана

Какво искам да кажа, какво искам да правя, къде да се даня! Няма, не остана. Изгоря поредната премяна. Измама. Прелюдие към подмяна. Отново е студено, ветровито и мрачно. Отново съм аз, сам, някъде там, където има нищо, облачно и обрачно. Обаче няма печка на дърва. Парно, цивилизация нещастна. Носеше ми толкова тъга, да гледам. Сега очите ме болят и ослепявам, сякаш стар ставам, неща минават през и покрай мен. Неща и хора, неща е като не искам. Не искам да искам, да си го кажа честно - често не го правя. Честно. Измислих си, че може да е лесно. Мракът пак настъпи, колко е чудесно. Само дето аз се стреснах. Почти се отплеснах от живеенето в полза на отсъствието. Почти проработи. Или как и този път се провалих. Той, провалът, всъщност е прастар, отлежал, просто е непревъзмогнат. След това да живееш или не, няма значение. Просто няма - така съм започнал, така навярно и ще свърша. Кога, тайна. Дали! Също! Остана, всъщност, излъгах отново - една сянка, като отражение в локва. При всяко преминаване на някого или нещо, се случва огромно сътресение, размътва се моето изображение. Историята си има обкръжение. Но аз реших, че няма. Няма. И няма...не остана... Нощтно изнизват се дните, с тях всичко се износва или просто се сменя, далеч не вярвам, че всеки ден се сблъсквам със същите облаци, а така да си приличат. Дните и нощите. Времето ме отрезвява, безвремието ме опиянява, губя ли, губя представа и се лутам, опитвам се да забравя, че съществувам, а всъщност ме няма, играта не е сложна, от мен просто нищо не остана. Останалото се отлага, промяна се прилага и без да се налага, стига само да не стяга нишката от събития околко гушката от проклятия, задръстена, като любов непотърсена и оставена за друг, докато някой се представи за себе си или за нещо близко, па макар и низко. А някой луд може и да не иска, да казва и да осмисля, но все не остава място за луди, там където нормалните са луди, а лудите са нормални, там нормалните полудяват а лудите...мисъл за тях не остана.

светлината настрана

Да си говорим честно и откровено, изглежда, е строго забранено. Морална форма на абнормалие, минава за нормалитет, навред обществения общ мозък клет, присвит с корсет, за да изпитва по-малко горест или ако такава следва, да е само по задължение, някое важно обстоятелствено стечение някъде по световната шир, главно в която не живеем, но от която така се вълнуваме до алено, за съжаление. Искам да разбера а то няма какво да се разбира. Да се разбиеш или не, пита те неслучайно поставена пред теб кутия, ти ги риташ, те ти се смеят. Мислиш си, навярно злобеят и чакат да забременеят от следващата мода, речно течение, и което не е забавление минава зле като кръвосмешение. Аз усещам настървение към нищо, и то си се случва. Практикувам си глупостта и ми се получва. Може и да е скучна, но поне е ментална, макар и заблудена в гора вертикална. И не само линии се размиват, усмивки се свиват и хора се избиват, но и много велики дела се отмиват чрез мелачката на мисли, която казва - което не е лесно за смилане, не бива да се нищи. Докарвам се до незнание, единственото ми познато покойно състояние, в което не умирам докато съм жив, и обратното. Изглежда смахнато, повратната точка в живота на човек, когато от личност се превърне в смет, сметало и сметки. Лъснати подметки. Всичко красиво до там и назад, а гърба щой си не вижда, спи като богат. Новата стара хрема,тъй обемна, всичко отмива и изглежда пошлостта си отива, само дето стои и остава, дори притежава маса от тела, а те за своя наслада се гордеят и плодеят, без шанс да поумнеят, само да вилнеят докато изчезнем всички, за сметка на някого и нищо лично, само бизнес. Кога хората се превърнаха в изрезка от списание, написано от идиот, със същата идея в главата, с която месаря коли и са бесили навремето. Това, което не е за вярване, минава най-лесно. Чудесно. Хайде да се плеснем, че челата ни са рязко избелели от някакви шметни-капели, основно схащания остарели, станали чак част от пейзажа. А пита ли някой, пие ли той и защо. Аз пия бира на паважа, и не питам до кога и защо, знам само че докато я има, край за нас двама няма, измама голяма и наслада, просто продължение на едно велико и старо като света упражнение. И още малко, защо не накараме всички други да правят като нас, а после да си играем на намери някой различен, измежду тос и оня безличен, кой от двама ни е по-типичен, аз най-тъпачен поне с глупост се отличавам и безредие в главите на добри деца всявам. Светлината настрана...