любов

понякога
ни думите ни стигат
ни усмивките
ни времето

когато
си срещнал някого
си срещнал себе си
сте се родили

тогава
очите ни са пълни
сърцата ни са луди
желанията - вечни

тогава
и само
пътят един
е за двама

fal(u)s(h)

Писна ми да съм банален, но зависи ли от мен това. От другата страна, каквото и да променя, все по-фалшиво чувства се истинността. Подменям смисли уж с такива по-достойни, но с невежество всичко се убива. Мозъкът не е крайник, не върви да го отрежеш ако не работи. Той е безкрайник, така че човек може да е безкрайно тъп или безкрайно развиващ се. Въпросът е дали има значение. При мозъкът, също така, когато не работи, човек рядко иска да се върне към по-стара версия. Човек единствено иска по-млада версия. Зрял, опитен, са все синоними за дърт. Както и талантлив е синоним за почти тъп. Не ме питайте как го разбрах. Емпиричният път не е за стопаджий. Но бих привел пример: чувам, човек имал избор, а твърдя, че това не е така. И гледайте как го доказвам. .!.

No way

Последният път, когато имаше път и беше от плът, аз бях побъркан. Сега сън съм на сън по-малко объркан, но път без път не виждам. А виденията прииждат, като рояци пчели, всяко следващо по-силно. Изпадам, грешка, видях, транс. Добро момче едва ли не. Гръмнах се, припаднах най-добре. От пътя ще да е! Къде попаднах, Боже чужд, нали за всички дерайлирали пътници влак има най-вече довиждан отдалеч и, там каквото обеща, да, прилича на дъга чак сянка спуща, да се кача ли, плача. И се чудя. Шут за мен и за съдбата блудна. Като Мери кърваво съм гъст на размисли, по-празни и от тези страници. Сираци. Пекнали се като раци, хващат тена сив от тинята зелена, която прилича на овошка след дъжд, пръст при пръст при пръст. Да пипнеш дано. Това прави по-малко смисъл, но съм по инерция, пази се, моя потенция от импотенция, и за всички потенциали медали, защото е лесен начин да не обидиш тъпак, с висшо за общак и заплата мерси, хубаво, не стои. За сляпо. За стояло. Благодаря-мерси.

захар и несполука

В пещери към земните недра

Висини над хълмове и поляни

погледна човекът локва-огледало

и се засрами.

Дали от отворените рани или от отровената муза, душата склероза и вечната параноя предшестваща всяко движение и случение, побеждение или нещо таквос - в мътнотата ясно не става. Дори да зададеш въпрос! И колкото по-мътно, толкоз по-добра представа. Как пред маса тон се повишава, а пред ятагана главата се снишава. От тази гледка веч никой не се смущава или притеснява. Гледам ги, до един се съобразяват, туй и ми пеят, аз-злодеят, проповядват и ме отбягват, а аз им думам че от себе си страдат, не от мен или вселената. Да...говедата.

Негол и небос, под гол небосвод, заслушвам се в затишие и чувам автомобилие, бурьо, избий ги всички до крак. Да млъкне този грозен детски грак. Да спре да вие туй простолюдие страшно, че от звуците му по-малко човек се чувствам. Приматите и те вият като хора. 

Забрава, Лета и многая лета. Все виждам едно и също - отсъствието на пистолета. Поне открих себе си и по себе си нарекох професия - псевдосамоубиец. 

А вие, гледайте сега, какво ще пуснат по телевизора. Гледам и аз па дано се науча, като вас,да се покланям, като вас да смуча.