high on dreams

Ако самотата си имаше име, щеше да се казва човека с балоните. Онзи, който ходи сам по улицата и се разминава с куп хора, но единственото, кеото се забелязва от него, са летящи балони на връзка, която стои хваната за нещо подвижно. Последното би било логично и допълващо картината да е старец, но в наши дни няма нужда да си стар, вече, за да си похабен. Забил поглед в изпопадалите есенно кафеникави листа, човекът ме подмина и балоните му сториха същото секунда по-късно, сякаш кончета препускаха на забавен кадър. Преди това обаче аз го наблюдавах, опитах се да се върна в детството, да си изпрося балон, но тъгата надделя пред носталгията. От тропотното и монотонно провлачване на изморените му крака, които сякаш се самоповдигаха като един добре изхабен механизъм, ставаше ясно, че днес не е бил особено по-различен ден от вчера. Макар няколкото хврърчащи хелоу-китита и дъгисти еднорози да имаха развеселяващо предназначение, сега физиономиите им бяха безизразни и мрачно гледаха прегърбения тъмнокож самотник, в чиято уста небрежно се сгушваше отдавна изгаснал фас. На главата си имаше клюмнал надолу каскет, който сякаш показваше иронично как понякога, от дълго втренчване в звездите, естествено вратът отмалява. Отмина и този мечтател, по пътя си и диря не остави. Досущ като нас, самотните и ненужни, почти незабележими съществувания. Балоните продължиха да се клатят известно време, смалявайки се с отдалечаващия се образ, докато не изчезнаха напълно. Сега един спомен ги замества, една стопляща картинка. Толкова сме заменими, гаврошовите братя...

да бе да

Когато побягнеш от себе си, по-добре не се връщай, но и не спирай, за да не те застигне предишната ти същност, която също има темпо (на умиране). Отдалечавайки се ти убиваш. Спреш ли да се замислиш, умираш сам. Огледай се и ще видиш колко по-объркано става. Понякога е по-добре да се ходи със затворени очи. Все пак бягайки, след време ще осъзнаеш, че бягаш в кръг и настигаш себе си, по-скоро нещото, което си (у)бил. И се припознаваш, става ти носталгично. Уви, два пъти един и същи човек не можеш да бъдеш. 

(Никога ли не си се замислял, че ден от годината не отговаря нито на предшественика си, нито на наследника си и въпреки това си приличат.  Ще ти се струва, че повтаряш грешките си, макар и да не е възможно. Ще си мислиш, че си бил глупав/умен, но и това не е възможно. Човек може да бъде единствено в сегашно време, Ако човек е бил, то той вече не е. Метафизически казано. Ако си бил дебел и сега си дебел, провери си метафизиката. Красивото на миналото е, че не се повтаря и обикновено се случва веднъж. Опиташ ли се да реставрираш себе си, по-добре се замисли какво се е случило, че вече не си същия - бидейки същия (себе си). Не мисли, обаче, че ти си причината. Има защо ден с друг да не си прилича, човекът от вчера да не разпознае себе си днес (или да се припознае). Киркегор спори, че един от малкото начини да си щастлив е да си припомняш (щастливите мигове). Според същия датски философ, неправилно набеден за баща на екзистенциализма, животът бива да се разбира с поглед назад (наобратно?) и да се живее с такъв напред. Ако следите накъде бия, ето ви извод - най-голямата стена и бич за човека, това е признаването и претворяването на миналото в сегашно и търсенето му в настоящето. Това спира всеки човек от достигане на пълния си потенциал и преодоляване на себе си. Спреш ли, значи си умрял. Не продължиш ли, независимо от причината, значи си умрял. Човек, за да е пълноценен, няма право да носи несполуките си в раница на гърба, защото тя ще става единствено по-голяма и в един момент човекът ще бъде скършен. Исус ви е простил, простете си и вие.)
"Дух е животът, който сам забива нож в живота; със собствената си мъка той обогатява своето знание."  Ф.Н.

ай'гри

Спри, забави се, искам да си помисля. Чакай, че ми втръсна, нека се обръсна. Нека утре, да не е днес, днес е ден за спирачки на всички задачки и събития, какво ли става извън главите, в тази на убития. Или трябва да умрем, та да се спрем. Кой, тогава, ще мисли и ще се притеснява, за щяло и не щяло, дума да не става. Думите стават само за когато си сам, да си говориш и да си ги менкаш. За пред хора са уния други неща, наречени заучени фрази. Замръзни и спри да бъдеш себе си, забави се, помисли преди да си казал. Току-виж си изтърсил някоя истина. А истини и истини, нали, топъл си, вземи истини. На хладно се мисли по-добре - това по темата за мислещите и мъртвите. Аристотел вика, че разликата между образования и неукия е разликата между живия и мъртвия. Значи да си жив, това означава да учиш (или по-скоро да се образоваш, защото може и да няма общо с ученето). Да учиш, това означава да не работиш. А един мой професор ми разправяше как ако не работиш, значи си умрял. Майка ми ме пита ако не работиш какво ще правиш. Аз се чудя ако работя какво ще правя. Колегата ми вика уча магистър и не знам какво да правя, а вече се очаква да знам. От мен се очаква да не знам. Удобно е. Поне докато не огладнееш. Тогава, гледай да оцелееш. И гледай да не питаш защо. Без работа, чувам, не ставало, но виждам, че не е така. Просенето и то е работа, обаче, ако се съгласим, че работата, това е труд. Всеки върши труд, не всеки взима пари. Като оня харвардския дето ми разправя, че ако наемел чистачка, помагал на икономиката, ако се оженел за нея, сривал икономиката. Да се увеличи безработността, не дай си капиталистически боже. Но пък що, щото да питаш и да ти кажат що или що пък не. Това като  що си с два различни чорапа или що не си се обръснал или що се обръсна. Щот ми втръсна - кое, - не знам. Може ли да повторите въпроса защо. Защо.
Спри, забави се, искам да премисля. Дали не направих грешка, дали не се накиснах. Дали пък не е всичко вярно и правилно, нали каквото става, е било писано. Писаното може ли да е зле. Замислям се, че и по некролозите има написано. Не е зле. Но некви хора плачат. Да плачеш, това е да си жив. Значи животът те е порязал или те е дарил с нещо красиво. Познавам човек, който плаче, защото плаче. И какъвто и въпрос да зададеш, би бил неуместен. Кои, освен всички, са тези неща, които просто се случват. Не е ли откачено как избираме себе си по външния вид, а външния си вид, от всичко, най-малко сме избрали. Както и присъствието си тук, между редовете на ветровете и вибриращите прозорци.
Всъщност вятърът няма звук. Но се чува поради предметите, които са на пътя му. Те го резонират. Затова чувам вятъра, а всъщност чувам нещо друго. Накрая да се съгласим, че съм глух. С живота вече съм се съгласил да сме несъгласни. А който е стоял покрай мен дори няма смисъл да чака да бъда несъгласен. Стига ми, че веднъж не са ми искали съгласието. Оттам насетне съм, къде шумно, къде тихо, несъгласен. Защо. Защо не. Защо да. Защода. А и как да се съглася, като не знам за какво става въпрос. Но си натискам съгласен съм, подписвам се и ай, агрии. Иначе не те пуска да продължиш напред. Последното пък ако някой ми каже, че знае за какво е или пък каква е идеята, целта на цялата тая игра, която се оказва, че само на мен ми се иска да е игра а всъщност е нещо друго, което аз, естествено, не разбирам и ама разбира се. Разбира се. Там е врътката, то се е разбирало през цялото време, само дето аз не съм разбрал. Минава учителката между чиновете и пита всеки, един по един, разбра ли, ти, ами ти. Или май не беше така, май пита разбрахте ли и продължава, защото всеки е натиснал ай ъгри на образованието. Всеки се е съгласил, когато са го записали, запитали или пък когато сам се е записал, без сериозно да се е запитал, защото докато стигнеш до възрастта, в която е крайно време да се запиташ някои неща, ти вече идея си нямаш за какво иде реч и си на принципа карай, да върви.  ай ъгри. И върви си, то, или той, да не е и тя, съображения за сигурност в наши дни, и вятър, който е безшумен но създава шум, го вее на бял кон. Кога, изобщо, за последно някой е видял бял кон! Мен ме преследват бели гълъби, които прерастват в бели гларуси. Според географията. Защо няма черни гларуси, това не е ли дискриминация... Върви обяснявай, че били само бели.