Някой ден е или някоя нощ. Все еднощ. Пред лицето чернее, под очите тъмнее. А вятъра и без мене си вее. Мен ме более, оти слънцето ми другаде вирее, дума да не става. Сам се опявам, малко се опасявам, но и аз като всеки друг, гледам да се спасявам. Удар от тук, удар от там, поклащам се като пиян. А всъщност към бесилка се засилвам, защото, ако си достатъчно мощен, може и да не увиснеш. Може и да главата да си пръснеш, но туй е друг въпрос. Въпрос на коз, който не държа, но блъфирам, за да ме мислят за Бос. Или за да ги е страх. Кои са те, почти ги разпознах. Леко се припознах, аджеба, в джунглата от мъгливости и светлосенки на отражения и отражатели. Неблагодатели. Дръж близко своите предатели, те ще те направят човек, а приятелите не дръж, оти ако не избягат, най-много да свърнат поглед при първата отдала се възможност, освен ако не си тих. Лайната са тихи, не знам дали Ви прави впечатление, господин подозрение, мое олицетворение. Тихичко си похапвам, от невъзпитание колосално зяпвам и езика си захапвам. Хаплив е, к'во да го правиш. Хем да го давиш, хем с него да боравиш - не върви. Алчен като идеята Ви за красив живот, господин Киуот. Аз бива ли, на Вашата маса, да замезя със щастие, Ваше прекрастие. Как все забравят да благодарят за онзи имот, за онази служба и за ония тримата ли става въпрос, от които единия е много ино таквос.
Разбирате ли какво не искам да кажа. Аха да ви се подмажа, но и този път не ми се получи. Може би трябва повече да тренирам, за следващия път, да смажа перото. Само дано не клюмне, по примера на един анатомичен герой. Отбой, бой бой бой...ой ой ой. Нимфо, чуваш ли, свърших. Но не съм с(ъ)вършен. Още помия има да излиза, антология на едно заболяване. Простете, грешка на клавиатурата.
23.11.15 г.
3.11.15 г.
един човек може (и) да промени света
Идеалите ми са чисти. Съзнанието също. Реших да участвам. Да се пусна. Омръзна ми да гледам отстрани и да коментирам. С участието си възнамерявам да пренеса всичката ментална тежест на съзерцанието в реалността, в проекцията й и в битието като такова, перцептивно допуснато. Макар и могъщ колкото муха, не смятам мухите за лишни. Един човек може да промени света. Много хора могат да следват. Аз не мога да следвам, нито имам желание да променям света. Обичам го такъв, какъвто ми изглежда, макар тос образ да е тъй променлив, както ден с нощ си прилича и както мъжа с жената. Но се търсят, тия образи, макар и понявгаш размътени. И ще се търсят, защото тъй са създадени. Не бих поел отговорността да твърдя, че сами сме се създали. Мързи ме, откровено казано. Уморих се и да оспорвам Бога и неговите неведоми пътища. Стига ми, че са негови. Но бих крещял, че е редно да са нейни, ако ме помолят учтиво.
Посредено, поприщно и жизнено, вече не ме бърка дали ще запомня, че съм смъртен, или че съм нищожество и това е велико, или че глупостта ми е благословена. Не съм и римлянин, че да се чудя на къде отивам. Света и назад не го разбирам, що остава за напред. Осъзнах само, че ако отхвърля днешната интелигенция, по-добре да отхвърля и вчерашната, защото те едните са следствие на другите, а не бива крайния резултат да е неудовлетворяващ, ако ще и намеренията да са били чисти, а пътя постлан да води дето иска. Аз така или иначе съм тук. За нея съм там. За някои съм тук-там. За други хич ме няма. Нищо и всичко са измама. Нищо и всичко са истина.
Въртете си гледищата на корем, безплатно е. С моето най-добре да не се съобразявате, както тъй добре сте свикнали. Който има уши, да ги реже. Рациото не е предназначено или сътворено да води до щастие. Емоциите, виж, са друго нещо. Нали, освен обект на манипулация на средствата за масово унищожаване, пардон, осведомяване/информация. А всичко е тъй интересно, учителят драг думаше, аз тогава бях забил глава в една датска пустош и развивах теории на безсмислеността, битието, времето и нищото, но нищо е временно. Потърсих вечния път, по съвета на един Сьорен, говорихме си над гроба му, той ми каза да не се страхувам. разкри ми красотите на отчаянието и заедно плакахме над съвремието, всеки върху своето.
После ми хрумна, че колкото и да вземат, да мачкат, да режат и крещят, да унищожават и да умаловажават, дори и да се гаврят, то е защото нямат. Най-вече защото не могат да вземат. Оня пламък в душите ни, за който всеки дръзнал да мисли е проговорил на вечността, оная искрица в очите, които гледат, за да бъдат гледани и са сигурни, че виждат и че всичко се вижда, по Артуровски. Уви, силата на безволието е по-могъща от силата на волята, а неволята не само, че не учи, тя скършва потенциал в зародиш.
Предай се, ако щеш, няма нищо срамно, но се радвай - все пак решението е твое, при това едно от малкото. В това е ключа към безвремието - радостта, радината. Малката. Човек може да преувеличи всичко до безкрай, но няма нужда. Трябва само да повярвате, че любовта съществува самостоятелно и е обстоятелствено несъкрушима. За другото може да четете по академичните журнали.
Посредено, поприщно и жизнено, вече не ме бърка дали ще запомня, че съм смъртен, или че съм нищожество и това е велико, или че глупостта ми е благословена. Не съм и римлянин, че да се чудя на къде отивам. Света и назад не го разбирам, що остава за напред. Осъзнах само, че ако отхвърля днешната интелигенция, по-добре да отхвърля и вчерашната, защото те едните са следствие на другите, а не бива крайния резултат да е неудовлетворяващ, ако ще и намеренията да са били чисти, а пътя постлан да води дето иска. Аз така или иначе съм тук. За нея съм там. За някои съм тук-там. За други хич ме няма. Нищо и всичко са измама. Нищо и всичко са истина.
Въртете си гледищата на корем, безплатно е. С моето най-добре да не се съобразявате, както тъй добре сте свикнали. Който има уши, да ги реже. Рациото не е предназначено или сътворено да води до щастие. Емоциите, виж, са друго нещо. Нали, освен обект на манипулация на средствата за масово унищожаване, пардон, осведомяване/информация. А всичко е тъй интересно, учителят драг думаше, аз тогава бях забил глава в една датска пустош и развивах теории на безсмислеността, битието, времето и нищото, но нищо е временно. Потърсих вечния път, по съвета на един Сьорен, говорихме си над гроба му, той ми каза да не се страхувам. разкри ми красотите на отчаянието и заедно плакахме над съвремието, всеки върху своето.
После ми хрумна, че колкото и да вземат, да мачкат, да режат и крещят, да унищожават и да умаловажават, дори и да се гаврят, то е защото нямат. Най-вече защото не могат да вземат. Оня пламък в душите ни, за който всеки дръзнал да мисли е проговорил на вечността, оная искрица в очите, които гледат, за да бъдат гледани и са сигурни, че виждат и че всичко се вижда, по Артуровски. Уви, силата на безволието е по-могъща от силата на волята, а неволята не само, че не учи, тя скършва потенциал в зародиш.
Предай се, ако щеш, няма нищо срамно, но се радвай - все пак решението е твое, при това едно от малкото. В това е ключа към безвремието - радостта, радината. Малката. Човек може да преувеличи всичко до безкрай, но няма нужда. Трябва само да повярвате, че любовта съществува самостоятелно и е обстоятелствено несъкрушима. За другото може да четете по академичните журнали.
Абонамент за:
Публикации (Atom)