26.02.16 г.

удари

Става ли нещо, нищо ли става. Все такива чуденки, голяма забава. Нещо се забавя, темпо ме унищожава. Сигурно е липса на темперамент. Или ще да е към тъгата моя безконечен абонамент. Сигурно това е лудостта, но не от уния красивите, които водят героя до (самодивите) великолепности и почести, а е от тия смразяващите лудости, гадните, които те сковават в едно тяло на едно географско положение и от там...Себеунижение. Имай себеуважение! Умирам в това измерение, навярно в друго се раждам. Светло, социално-мрежово се вграждам. Това, дами и господа, на нищо не прилича. Или обратното, прилича на прекалено много неща. Все е грозно. Защо, изобщо, преплитам някаква естетика в проблематиката на лунетиката. Огледален лунатизъм - заболяване, в което болния ходи на яве, и му се ще всичко да е сън. Ще. Какво друго да си повтарям или надявам. Ще. Все някога трябва. Това докато междувременно съзнанието ми с мишчици обядва..за вечеря. Липсва ми една от онези топли постели. В самотата си и да се молиш, и да се бесиш, безразлично е. После, виж, може и да те отличат. Ако си достатъчно трагичен. Аз когато съм реалистичен, другарите се смеят, бил съм ироничен. Истината е че се облякох за да получа аудиенция, на прослушване за шут, за служба при съдба, а се оказа, че приказката я разказвал идиот, изпълнен с врява и безумство. При мен е само последното и дори и то не е като хората. Напротив. Държа се на малкото ми останали ментални принципи, ковани от философи, от които ни един не е пукнал от щастие. По туй само си приличаме, за жалост. А след време и това няма да остане, което е единствния ми радостен повод и причината да отвръщам поглед от цените на въжетата. Вместо това се фокусирам върху цените на кюфтетата. И подминавам. Какво ли разбирам.

Какво ми става, защо в душата ми дяволско вмешателство се позволява. Нима имам право, въпроси да задавам, вместо да прося и да се отблагодарявам. Оставам, задължен, пренебрежително неоткровен, неоткриваем и вглъбен, все пак благодарен кретен. Наистина, воистино, кому е нужно? Не е ли излишно! Но нима организъма човешки от лишности като комунизъма, лудешки, не се отърва всеки ден... Тъй бива и съзнанието, пред изпитанието, всеки ден по малко пара да изпуска и за пара в лайна да се впуска. Тъй рече зарат онзи, според когото хич ви няма.

Все пак благодаря за правото да отказвам, поне докато не стана на сила. Ще, нали, само това остана, да крепи. Подкрепи, дари. Не мисли, чуй. Ехото на празнотата. Заслушай се, било за глухонеми. Ех, премени. Дорде не удари чука, захар и несполука.

4.02.16 г.

за хората и наслуката

Прекалено много чернови и нищо черно на бяло, сякаш нещо неизбежно се отлага. Животът, най-вече, тъй неотложим, какво ли изобщо пречи, просто да стоим. Но без движение, няма уживление, няма влечение дори към елементарни неща като разстение, преди толкова ги обичах, но все ги купувах, отглеждах и оставях, защото на някъде заминавах, и това тук сега също е временно, а това време нещо се протаква, преждевременно. Поименно, дори да назова нещата, не ще променят съдбата или просто ще ми отдъхне от дъха и дух ще издъхне. Някакви изречения, никакво творение. Нищо, което да прилича дори малко на приключение или точно приключение на една сладка илюзия, конфузия, или просто дифузия на субстанция от едно място с много лудост към друго такова, с по-малко. Уж. Химери. Призраци го били подвели. Ех, а те умрели, а да спориш с умрял не върви, а със жив  стои, макар тъй красиво да изглежда отстрани, а всъщност загуба, прахосничество на енергия и мотиви, и все пак някой е забравил, че за друго е тръгнал и се е оставил, по течението на безумни реки. Като отлагаш негативното, това не значи, че то в теб не стои. Оттам колкото и да обясняваш, просто не забравяш, проблема не отминаваш, а вместо това задълбаваш, една яма, която прилича гроб, а ти си разправяй, ако щеш, че е кивот, който води към по-хубав живот, веднъж щом бурята отмине. А, да, ако през това време не се споминем.
И ако всичко туй е даденост, нима не изисква отдаденост? Нима ще продължи, тос омразен дъх, който не ценим. Ние просто ще се променим, нали, няма да е все така, все тая, ама не, какво като вчерашния ден по нищо не прилича на днешното дете. Оплетох се малко в смисли и рими, голямата невидима празнина - прости ми. Знам, че когато и всичко това да приключи, дори и нищо да се случи, може и нещо да се поучи. Зрънцата тъй неслучайно се посяват. А гласът на собствената ми съвест идва от несобственото ми аз. Това е тъй красиво, а за последната дума вече имам друга. Ранимо. Мастило. Кажи като разбереш. Аз ще съм някъде тук. Блажени са тия, които намират смисъл тука. (захар и несполука)

скришом

Рядко се опитвам да съм човек долу на земята. По-скоро гледам към облаците и там забравям си главата. Когато, обаче, стане време за заплата и реалността влезе през вратата, без да почука, нещо в мен се пука и сякаш спирам да слушам.
Осъзнавайки колко малко всъщност зависи от мен и колко нищо мога да направя по не един и два въпроса, започвам да се чудя дали не е време да прося и аз да поставя глава на подноса, да приклекна, тъй както поколения преди мен са сторвали и да повдигна ръце с две развалени рамена към господарите и да поискам, доброволно, да ме освободят от всички мисли и да ми дадат нещо да правя, да струвам, инак много умувам и нещо се сдухвам, а сякаш все по-малко чувам. Може би е от възрастта. И що да стори човек, оставил се реката да го завлече в дере, в която позиция той само бива блъскан със съмнение от горе-долу всяко течение... Дори когато идва прозрение, то единствено дразни, защото няма значение дали сетивата са пълни, когато ръцете са празни. Проказа.
Забавното е, че когато се предполага, че човек бива да кове съдбата си, той вече е уморен и изтерзан, навярно задлъжнял и би се примирил на каквото там пълни хладилника, докато мечтите са удобно набутани някъде назад във фризера.
Кажете, мои роби, събратя, кога идва момента, в който ще кажете гордо, че вий сте си избрали съдбата. Колко от вас са променили поне нечий свят, са понечили да обичат и не са се примирили пред нищо. Скришом, поне, мога да си мисля, че и аз съм поредната тухла в стената, че и аз тук съм за нищо.

нима

Какво правиш, когато
тишина настъпи плахо
уплашено сърце затупти

нима поглед не рееш
сред невъзможните нивя
към безпризорни дъждовни дни

самотната пара
на топлия чай
нима не гали
душата ти слаба
погледът ти изнурен
не пари ли изпод вежди издрани
стойка изтерзана

на що прилича
нима не се питаш
отразена в река
мръсна, замърсена
мътна като представите
ни за бъднини
тъс притча

Нима всичко не бихме предали
от себе си
да не тежим
на тос свят
и неговия посърнал Атлас

но що правим
когато
тишината ни застигне
сляпа
сляпо
слети,
но сами

уплахата с  бича
му вика
'бий, мамати стара
бий'
бий, но не отбой
и ако смъртта разделя
то живота бива да събира
но от туй кой разбира
в ума си побира
онази
неподозираната
несмиримата

която, понесена на криле
от крале
и други неверници
зове
любов
любов
какво загубих
какво оставих
нима останах
нима погубих




критично

Тук ти казвам, че сгреших и ако двамата си признаем, може и да продължим. Обаче сгреших отдавна, а не върви чужд човек да плаща за греха ми. За това може и да се оплаквам понякога, но и двамата знаем, че сигурно ще извървя и този път. Този път не е като оня, в който исках да се откажа, защото бях млад и исках да се бунтувам. Този е вече когато съм стар и повехнал, и само думите вече красят проказата. А делата... Гледай колкото си искаш, току-виж се появило някое. Но поне верността ми ме застигна. Преди беше приказка и се смеех, сега вече и следа няма от онзи смях. От онази арогантност, с която поглеждаш над всичко и всички и си викаш 'тва ли бе, тия ли бе'. Сега следите са белези по тялото и съзнанието и сприхавостта е по-скоро остатъчен инат, но и неговата инерция ще замре.
Да бяха добри, старите дни, бих им лепнал етикет. Но са били. За тях по-добре нищо. Бил съм аз, някога, нещо си друго, непознато, лишено от разум си нищо. Сега всъщност съм щастлив, не зная дали ми личи. Пия си чая и отбивам последния номер. Или поне така си мисля. Играта на котка и мишка приключи - и двете подадоха оставки и отидоха в Колумбия. Но малко ще се проточи. Просто всяка минута е час, всеки час - седмица. Времето спря и аз заседнах. В този случай ми остава, освен, да отседна. После навярно и ще п(р)огледна. А всички знаем, погледне ли човек, току виж някое решение му извадило очите. Последното, ако не, може и буквално.

худ

втренчен кит нагоре, аз или той сгърчен вид, роден в обор без бой очовечен, напит по еН безброй обречен на бит, смирен отбой загадъчен, ...