добрини и радини

познаваш ли (ме в) тези моменти, в които сякаш сърцето се отваря. колите шумят, но чуваш само птичките. гледаш към морето, но виждаш любимия човек. отворен си, пречистен все едно, извисен. тъй красиво и тъй тъжно се сливат в едно. това е най-близкото до щастливия плач. нищо не може да ти попречи да усещаш дори повече от преди. когато се чувстваш истински, когато мисълта ти е една едничка, р...когато всичко друго изчезне и си фокусиран, в едно нещо, един човек, едно желание, един момент; д... каквото и да си сгрешил преди туй е минало и е свършило, завършил си процесите щом си тук. чувството, когато затваряш една глава от живота, напоена с носталгия. тогава слънцето не ти боде очите и вятъра не изсушава кожата ти. тогава си. но и тогаз започва новото търсене, начало, начинание, знание-познание... тогаз всеки човек е добър, живота е прекрасен, светът - цветен и вече не те е страх, не си ужасен от несигурности и предстоящини. просто си. тогаз, бъди

illest doby alive

Извиват се ръцете ми като облаци преди дъжд. И това обстоятелствено стечение дойде изведнъж. Не просто неподготвен, а попарен ме завари тъс попара неизсърбана, не пожали що живота до тос момент у мен бе оставил, тлен, един боклук несъвършен. Защо да действам като тъй или инак съм обречен. Трябва да проумея тоя руски фатализъм. Може пък да преживея бурята от грешно развили се събития, може пък да се тества именно моя пост-депресивен стоицизъм. Може па и да греша. Не бих се учудил, вече, след толкова невери и затворени съзнателно истино-пропускливи двери. Навярно съм излишен, като всичко останало идващо от мен нещо-нищо. Това и много други от тия сладки нещица никой не ти казва, трябва да си ги просиш и то само ако ги търсиш, а кой търси тъга съзнателно? Никой. Съм. Аз. Никой и ще си остана. Тъй като смъртта ми нищо не би променила, аз съм безсмъртен, па макар и ненужен. Докато намери ми се приложение, ще стоя в това положение на изтощено изнемощение и ще гледам как всичко пред мен се срива, без да идва моя ред, макар да съм най-отпред.

визия

Глупостта ми ме застигна. По-скоро ме надмина. Почти реших да се спомина. Споменах ли, уж се върнах, а отново съм в чужбина. Страната на неразрешените конфликти и интереси, интересните конфликти и като цяло, кофти истерия. История с повторение, ненаучен урок - безкрайно заточение, освен ако не изляза с решение. Едно, което да елминира всички несгоди. Ако изобщо съществуват такива неща. Отскоро ми е проблем това със съществуването. Не екзистенциализма. По-скоро фактът, че ме притеснява. Притесняват ме и други неща, пряко и непряко наобиколилите орли, които при по-задълбочено вглеждане като нищо да се окажат лешояди. Върхът - падина; планината - картина на стената; реката блато и гледката - зад решетки. Ако ще и по мръсотията да ходя с чисти подметки, ако стойността над тях е безбожно безотговорна и нелицеприятна, следват единствено забавности. Поне лицето ми все още изглежда приятно. Вътрешността и външността имат способността да се разминават на влизане/излизане. Поне докато човек не открие портрета на/във вътрешността. Е, какво от това, нали до тогава е било забавно и сме се забавлявали, привидно, по крайния резултат най-добре личи на що човек е постилал, отлагал, отмивал от съзнанието и съвестта си през годините. Но хайде, стига с тия фасони, вижда се, вече няма помпони, нека настъпва и се свършва, нима това не е мечтата на всеки провинил се. По-скоро всичко да свърши. Не, нека продължи! Нека се вият виелици, нека се види от що сме (с)ковани! Философията настрана, когато човек е в неприятности, единствения фактор е Бог.  Това никога не е било по-различно.