В тъз държава

В тъз държава:

Всеки е сам без себе си

Всеки само за себе си

Всеки е сам

В тъз държава:

Има някои против себе си

И върху себе си

Някои се бесят

В тъз държава 

На всички ни свята

Немила, недрага

Някои дишат 

В тъз държава

И в никоя друга

За себе си

Избираш си

Пачамама

Във планината

Се изсипа плача адов

Че един Адолф се е отървал

От камерата газова

Нима създателя съзидава съзнанието си

И Що ли вижда там, освен кошмари

Страхове пощракляли

Проектирани в тегобната реалност

Сладост, ах, говоря с плахост

Вече тъй лаконичен, прах

Се разтила над мастилницата

И се смесва със сълзи от любов 

По една съдба отминала 

Милея жестоко

Ала и жесток поклон на поминака

Че ме изведе до тук

Camino rojo, Camino rojo 

Camino rojo del mi corrazon 

Червеният път бялата страна ми показа

Аз единство стоях главозамаян

Фейсбук поезия

Плос

Въздишка тежка

Животът е гротеска

Шах с пешка

Докато мислиш нова насмешка

И да не го мислиш,

Няма как да знаеш

Но можеш да признаеш 

Че можеш единствено да се стараеш

Стихиите да обуздаеш

Егото да принизиш на ниво битие

Последното на ниво питие

Оттам насетне - безумие,

Писателско бездумие

Овкусено с втрещеност 

И Фак тая свещеност 

Смърт

Видях мъртвец,

Прясно от кола прегазен.

Изхвърлена торба,

Тяло без живец, празно!

Насмалко и аз връз мъртвия да мина

Прекръстих се, глупак се е споминал.

От тес, обикновените, без коли и талиги

Сами мъкнещи храна, пеш, от село до село 

Горкият, станал крайпътна утрепка

А шофьорът, гузно се вайка 

Крещи, "ей ся си еба майка"

Вцепенен, току-Що бе отнел 

От друг човек най-ценното!

'Убиец, ще лежиш в затвор'

Мислите форсираха престъпника;

Довчера никумо не наранил!

Ала съдбата си взе нейното.

Непро

Съдба непрокопсана

Червива

Завещана от отеца

Несправедливо

Макар надминал

Неочаквано, красиво;

Разпилял черва

Край кръстовище диво

-накъде да продължа,

Нали посоките са вечно четири?

Да избирам аз нещъ 

Свободата ми върнете 

Или отнемете

Все е тази

Грозната гнилоч

Сипеща се на талази

Във вените - прокази

Раково развиваме

Метастази

И ако аз съм тя

Онази

Прегази ме, дяволе

И да се свърша

Напразно

Да се оставя

За да продължа без себе си

Да се забавя

Да оставя детето си

Само да се оправя

Вещае се болният.

Пак се чудя какво да правя,

дума обреченият...

Дали нещастие,

или зла съдба;

През сън за щастие

Къмто есента 

Краят на лятото

С удължение 

С Пренебрежение

Просвещение?

Едва ли,

Мисионерство 

И потенциали 

За развитие вече

Дума да не става 

А Що става

Каквото още става...

задуш

Понякога с часове,
понякога с дни;
прегазва ме време,
умора тежи.

Минавам от тук,
понявгаш от там;
сдухан сърпчук,
напоследък тъй сам.

Преди сякаш виждах,
парче светлина;
сега прелиствам,
сажди, тъмнина.

Някога бе забавно,
шегувахме се с това;
патом ме обзаведе,
прекрасна сивота.

Дали ще отмине,
казва ли ти някой;
но страха че ще остане,
сковава до безкрай.

И баш безконечието,
уж най-големият дар!
Плаши най-много,
щом в душата гасне пожар.

А бе тъй красиво,
дорде бяхме двама;
но сам се оставих,
извърших измяна.

Уж млад съм още,
над мен крастава тегоба;
защото навярно и утре
би било късно за сбогом.

дога

парализа,
вдървен аз крача
през мрачен безистен
с очи полузатворени
и стъмнила душа

умъртвен

в духа, живо тяло
а във вените - арсеник,
къде си, дядо боже,
когато един грешник
е на път да извърши
един последен грях?

измама,
тъй прекрасна за тачене
ме държа и носи на крилете си
дорде не посмя да се изсмее
аз мислех, че се шегува...

и паднах,
отвисоко, на твърдо
наранен и обезверен
без цел, причина, смисъл;
безпомощна мисъл;
празни ехтежи
покрай отминали брътвежи
и ходи ежи-бежи
намери си нови копнежи

няма.
няма и не остана.
единственото, което има
е някаква си прехрана
и кесарювото кесарю
аре стига толкос
стоя безпомощен и виждам само надолу
с очи отворени, но празни и голи...

на една страна захвърлена глава
на друга - ако
накрая се разчуло
еди-къде си се обесил някой

изтрий ме след като се припознаеш

Изтрий ме след като се припознаеш;

Нима някога ще бъдем същите?

Отпий отровата, за да се отървем

От злободневните, насъщните

Животът не е нужди, покварен низ от проклятия

а ние спуснати без предпазители

Очакващи добро;

Най-съкровеното си дадохме

Блъскайки до безкрай посредствието

В маловажието на битието

Нима душите ни не са изтъкани от пера

от крилете на паднали ангели

Играещи на криеница

от себе си

До изтрещяване...

Сами, някъде в някоя нощ

От безбройните

които не липсват и само задушават

С невъзможността си за победа

Акомпанирана от прекрасни кошмари

Посред бял ден

Психически и физически

Но ние вече не чувстваме

Не усещаме

Станали сме прегради

И защитни механизми

Дали нещо някъде ще ни събуди

Или ще откараме така докато се свърши(м)

Дали още ни има

Кой може утвърдително да заяви

Малко нещица искам да правя

И всинца от тях си отнех

Но поживях

Позабявлявах се

Погорях и сега какво

Би следвало да има продължение

По възможност различно от отегчение

а се вижда единствено разложение

И дорде смисъл се намери

Пет пъти се губи и последния задържан
в таз пародия на оцеляването;

Животът може и да простичък

Но ние все не сме за там

Кому е нужно да копа

Щом има и лесно

Тук е момента, в който изчезвам

просто си приличам

глух, романтичен
просто си приличам
неук, неатлетичен
понякога обичан

събужам се апатичен,
нима не си приличам
псевдобезразличен
а скоро и безличен

пиян, харизматичен
просто си приличам
сух, параноичен
педал меланхоличен

гнусен, педантичен
дори не си приличам
гузен, хероичен
всичко отричам

........

друго искам да споделя
малко смислено, неистинско
далеч, по-близо
в периферията на същността

аз останах с вас
за да останете без мен

пикантна новост готви се
в сос добродетел

дори не мога да съм искрен без да съм изкривен, самоубийствен и притеснен, единствено живите виждам и едва се вписвам, ще продължи ли и колко още - само това си мисля
изглеждам обезмислен
втрещен, леко кисел
примирен, все пак дрисльо
изтощен, едва започнал
спрял, почти приключил
заболял, ненаучил
всички уроци водят до къмто теб хич те няма; няма!
измама тука всяка оставете
плс не хленчете
нещо не мейквам сенс...

скоро ще спра да усещам
полет към синьо
и стреснат
ще посивея
изстина

нима сега не съм

сън

единствено червеното в очите ми отрича
сринат - не; просто си приличам

твърде човешко

седяхме двама
с тъгата
във слама
и дъвкахме
живота горчиво

-ни да го живееш
-ни да го оставиш
и помеждутъка
що да правиш

сам ли бива да се справиш
или да сгромолясаш
неприлично
но привично

първично

отмина времето на отрицанието
на забавлението в безметежност
dolce far niente
отшумяха и последните аплодисменти

скука, черност, сивина
огън опожари душата
от яйцето вместо феникс
спукан апендикс

кока кола
джими хендрикс
не
цигарки, водка
обузмение
не
снушение
не

самовнушение е- думат
стегни се
може би
изстъпление
до изтъпение
-трябва ти търпение
-предпочитам земетресение

ала се препънах
в плюнката си от лъжи
ще ми се да почина
а въжето виси, ли, виси

човешко, твърде човешко

кккк(а)р ай

на 26 безсмъртието умира, точките се пресичат и става кисело
сутрин ти се повръща, вечер ти се самоубесва, а посредата пълнеж

макар пораженията да си нямат възраст и да са били мой верен спътник откакто хич ме няма, това последното реших да го обвържа с число. с две цифри. двете крайности на системата, по която довчера ни оценяваха.

както често сте чували, човек един ден се събужда и вече всичко е различно или нищо не е същото, или всичко си е прекалено същото...
разликата е в силите, енергията, желанието - а приликата между тези е все по-честото им отсъствие

нещата стават все по-малко ясни
притесненията все по-жарки

може би това е точката на пречупване

а ясно изглежда като да: ставаш - работиш - учиш за да работиш повече - лягаш, repeat

напред и нагоре

НО ЗАЩО, КОМУ Е НУЖНО

по корем, ако трябва и по нос, влачим си се

като стара песен - за някои традиция, за други - износена сред хилядите гърла шлака
депозираме болежки

де да можехме да виждаме душите си
ето аз се опитвам да ви покажа своята

безсмъртието умря, аз останах жив - това дали е така

трябваше да си окача егото някъде сред дипломите, със същата идея, че ще ми потрябва някога

трябваше да оставя много от хубавото, малко от лошото, себе си най-вече

естествено е удавника да се опита да се разкара от всичкия товар, мигар стане по-лек дорде дълбините на огризенията го изплюят вярно като разбеснял се хипопотам

това не се получи

както и много други неща

на 26 все по-малко неща се получават

само гниенето е сигурно

радикално

не ще скрушат ни

некви битовизми

аз и ти сме

пейка оптимисти

стоим във вятъра

просто си изглеждаме
хуманизъм в саксийка
нагло си отглеждаме

Преждевременно

Нека тва между нас не пречи на професионалното развитие и личното желание/усещане. Ние сме активни в разл част на денонощието - също фундаментално. Аз постоянно осъзнавам нови неща от изминали времена. Аз вече живея в миналото, защото прилагам новите си схващания върху минали ситуации за да видя как изглеждат от новата ми гледна точка. И всичко това е ужасно/различно. Казвам ти го така. Може би ще ме разбереш по-добре. А може и не. Все тая - мислиш си - има ли смисъл поне. 

Първото и последното нещо за което винаги се хващам е смисъла. Винаги да се изтрие. И той (смисълът) никога не бил сред присъстващите. В началото това не е проблем, в края това е смърт. А това са само две от хипотезите. 

Хккфкйф

естествено отхвърляне се получава, организмът усети чуждото тяло и го изхвърли

изхвърленият, това съм аз

бях аз и ще бъда

симулацията нямаше как да продължи вечно

а аз се стремя към различна вечност

чуждото одобрение никога не ме е вълнувало

и все пак се оказвам несвикнал с отсъствието му

винаги идвало навреме и наготово

второто голямо безлично разочарование

което е на път да постави сянка върху общественото ми аз

и аз пак ще обяснявам, ще се защитавам,

системата е виновна, не че аз съм тъпак

може би е време да се съглася

примиря и приема, че с образованието не се разбираме

макар да положих усилия

сякаш не знаех, че не е за мен

и все пак ми даде, получих много

конкретно крайния резултат…

нима накрая аз винаги не се провалям?!

краят, така и не се научих търпеливо и смирено да чакам

кралят, г-н 99%, и така де

разправям си, че не ми пука, а болката

ще отмине

и аз с нея

това са временни неща

някога ще се върне да ми каже,

че не струвам,

но аз си плащам

длъжни са поне на вратата да ме прегърнат и усмихнат

по дрехите посрещат,

явно добре се бях облякал

по ума изпращат - мен така или иначе ме изпратиха

отпратиха послание

ти, тъпако, никога няма да стъпиш и да се наредиш сред нас

висшестоящите

а аз съм прост и мързелив

това никога не ми е пречело от днес

да премина в утре

да мине и утре

и аз с него, между капките

без схватките, моля

спестете ми борбата

искам просто да се моля

греховете ми да бъдат опростени

макар да не спирам да ги трупам

а уж и туй не бива да признавам

те ще ме настигнат

както ме настигнаха днес

утре няма да закъснее

за разлика от мен

аз съм вечно…

вечен. посредствен. глупав. 

понякога просто да симулираш не помага

понякога трябва и усилие

и там аз се провалям

понеже искам наготвено на готово

аз само да боцкам

майната му на мъчението

не съм роден да се трудя като бял роб

роден съм да водя шибаняци в чистилището

където аз нивгаш не стъпвам

не е за мен

аз за титли и почести не съм роден

искам само да си кусам, да опитам

то гроздето си е кисело така или инак

а аз го и предпочитам пост

от втория, третата ферментация

и все пак, пак, плача

може би повярвах, че малкото ми ще стигне

и тук-там не познах

за кой ли път

i’ve commitment issues

can’t commit to bullshit

can’t submit 

never was i ever learned

i was smart enough to get trough with minimum

ех, не и този път, не и немалко пъти

не-то ми стана най-добър приятел

отрицанието в неговата безумна чест

и честността бе първата жертва

макар и непълно неискрен

поне спрях да претендирам за жертва

за неразбран

приех, че съм психопат 

намерих си работа на нормална заплата

макар и след заплаха

и от оплаха си я държа

взеха ми всичко, а аз дори не успях да им се дам като хората

половинчати работи

работа ли е това

или живот за описване

какво ще кажат хората

след моето отписване

при все, остарявайки, умората взе превес

и се надвесих над себе си

за да видя как на въженце лайняно съм увиснал

но поне ако го дръпнат

ще пада и дано умра

свърши ми лицемерието

ескам да пара пера 

…

вече дори не ми е любопитно как всичко туй ще се развие

колкото ми е останало

да чакам

търпеливо ще се устремя към края

и майната ми

да страда, на който му е останало смисъл

аз бях до тук

за жалост не по свой избор

но що от туй

друг ще ме замести

и истината е

че на никой не му пука

а вече и на мен

ако някога се правех

сега измислицата съм аз

и ще го духам

съзнателно

хейтминомор

изглежда запомням само омразното
когато е валяло
когато е било сухо
когато е имало слънце
когато е валяло сняг
когато нищо не е ставало

когато съм бил вцепенен
шанс съдбата ми дала
аз съм го пропилял
когато съм...
пропилян
усещане се разнася
като мухъл в хляб
но не умираш
а живееш
с усещане
за празнота
празнина
и аха да празнуваш
и се успа

бля

на м.

шїпкйх

Нерядко измислям се най-ненужния човек  на планетата, а пред робовладелците се старая да изглеждам като най-необходимия. Обходим или не, туй ше да е!

Навехнах глезен едно прекрасно утро, когато след минуса в температурата числото беше едноцифрено, и за пръв път от декември насам валя дъжд. И ме подхлъзна. И как няма. Предходната петъчна вечер се чувствах по-силен от всякога и крещах като един примерен Ницшеанец за веселата наука. Не ми беше гузно, но и не вярвах.

За пореден път реших да отложа и дам аборт на Буберовата дискусия, но уви, това не ме прави по-проходим. Ако направим дисекция на фактите от метафизиката и фикцията, ще се окаже много грозна картинка. Затова и рецептата за успех в живота е есенция сюрреализъм, чаена лъжица нещастие, две глави омраза и щипка нихилизъм, всичко това се обърква в една празна кратуна и се излочва на екс като Марксизъм for dummies.

Когато се подхлъзнах и паднах, което е най-близкото до смъртта за мен събитие през 2017, освен че нещо изпращя, разбрах колко ненужни са редбулите и комбучите, които си бях закупил с цел възстановяване от махмурлук. Разбрах, че човек дори и кофти да живее, не е видял всичко. Бидейки на земята, инстинктивно погледнах дали някой не видя, как безсилния, пардон, безстрашния Фридрих се е изтрещял и това, че не паднах по гъз, само усложни коленните ми взаимоотношения. Една жена ме гледаше, пита дали съм добре, казах да, благодаря, нищо ми няма и си продължи, сама несигурна в стъпките си.

След това се опитах да стана. Беше хубав опит. Триумф на ината над физическите пречки. Започнах да се чудя дали да не си поплача, но бях прекалено ядосан, че точно сега, точно аз, точно по това време, съм се прецакал. Или са ме прецакали! В яда си понечих да се изправя втори път и от двете страни ме подхванаха двама старци. Иронията трябваше някак да прелее, иначе нямаше да е моето нещастие.

Чудничка картинка ще да е било как двама правъзрастни ангели носят един все още млад дявол, който по нищо не е заслужил помощ, но нетъмната страна на силата винаги е била и ще бъде такава - тя ти се предлага винаги когато не я искаш, но особено когато нямаш избор. И не те оставя да се чудиш тези двамата старци как изобщо ходят по този лед така уверено, камо ли и носейки ме.

Благодарих им. Питаха дали да извикат линейка. Питаха дали има кой да се погрижи за мен. Питаха и други неща. Аз просто исках да седна, да ме боли и да минава по-бързо, за да мога отново да си бъда гъз. Куц такъв.