светлината настрана

Да си говорим честно и откровено, изглежда, е строго забранено. Морална форма на абнормалие, минава за нормалитет, навред обществения общ мозък клет, присвит с корсет, за да изпитва по-малко горест или ако такава следва, да е само по задължение, някое важно обстоятелствено стечение някъде по световната шир, главно в която не живеем, но от която така се вълнуваме до алено, за съжаление. Искам да разбера а то няма какво да се разбира. Да се разбиеш или не, пита те неслучайно поставена пред теб кутия, ти ги риташ, те ти се смеят. Мислиш си, навярно злобеят и чакат да забременеят от следващата мода, речно течение, и което не е забавление минава зле като кръвосмешение. Аз усещам настървение към нищо, и то си се случва. Практикувам си глупостта и ми се получва. Може и да е скучна, но поне е ментална, макар и заблудена в гора вертикална. И не само линии се размиват, усмивки се свиват и хора се избиват, но и много велики дела се отмиват чрез мелачката на мисли, която казва - което не е лесно за смилане, не бива да се нищи. Докарвам се до незнание, единственото ми познато покойно състояние, в което не умирам докато съм жив, и обратното. Изглежда смахнато, повратната точка в живота на човек, когато от личност се превърне в смет, сметало и сметки. Лъснати подметки. Всичко красиво до там и назад, а гърба щой си не вижда, спи като богат. Новата стара хрема,тъй обемна, всичко отмива и изглежда пошлостта си отива, само дето стои и остава, дори притежава маса от тела, а те за своя наслада се гордеят и плодеят, без шанс да поумнеят, само да вилнеят докато изчезнем всички, за сметка на някого и нищо лично, само бизнес. Кога хората се превърнаха в изрезка от списание, написано от идиот, със същата идея в главата, с която месаря коли и са бесили навремето. Това, което не е за вярване, минава най-лесно. Чудесно. Хайде да се плеснем, че челата ни са рязко избелели от някакви шметни-капели, основно схащания остарели, станали чак част от пейзажа. А пита ли някой, пие ли той и защо. Аз пия бира на паважа, и не питам до кога и защо, знам само че докато я има, край за нас двама няма, измама голяма и наслада, просто продължение на едно велико и старо като света упражнение. И още малко, защо не накараме всички други да правят като нас, а после да си играем на намери някой различен, измежду тос и оня безличен, кой от двама ни е по-типичен, аз най-тъпачен поне с глупост се отличавам и безредие в главите на добри деца всявам. Светлината настрана...

игра на карти

Аз играх дявола за него, моя приятел влюбен през пространства. Продадох му живот и представа! Тя завлядава всеки объркан и прави нормалния луд. Аз това искам, нормалните да се откажат от нормалността и да се насладят. Някои понякога съжаляват. Това, което аз продавам, не включва съжаление. Само решения, които водят до пълно, ако не абсолютно щастие. Защото човек държи картите на съдбата си и до голяма част, дали ще победи или не, е въпрос на малко търпение и премерен риск, в правилния момент, когато чувстваш. Аз не продавам чувства, аз продавам свобода и сила, която води или до красота, или до гибел. Средното положение е за посредствените, които са съгласни и на не добро. За мен не доброто винаги е извън уравнението на жаждата, страстта и смирението. Аз подхлъзвам моя мил другар, а той оттам насетне е сам. В любовта всеки започва от нулата, а в битието се започва от минус. Но започнеш ли, има два варианта - плащаш или си тръгваш. И да се знае, че плащането не винаги води до нещо, но със сигурност води. Ръкописите не горят, спомням си, човек не може да изтрие мислите си. Единствения начин да се отървеш, е да се отдадеш, както е казал ирландеца. Отдадеш ли се, следва, може и да не искаш да се отървеш. Последното не е задължително, както и нищо останало. Докато нищо не остане или остане нищо.

лек, нощ

Половин час. Това е времето, което получавам. Има-няма. От първата птичка, до първата кола. Между 5:30 и 6 сутринта. Преди официалното започване на сутринта, разбира се, което се определя по първия се събудил. Та аз съм последния да чуе първата птичка. После колите унищожават всичко. Но за половин час, има щастие, света е перфектен, и освен песента на птиците, помеждутъците се чува и мъничко тишинка - нещо тъй рядко, когато живееш край булевард. Кой, по дяволите, е измислил машините и защо не ги е направил безшумни. Макар да възстановявам едно сетиво, едно любопитство и една прищявка, същевременно и навярно аз цедя очите си до безкрайност. Но на кого му пука, по-добре сляп, отколкото глух. А най-добре и двете. Човек с очите си нищо не може да чуе, и обратното, нали. А той, животът, не е ни за чуване, ни за вярване, а е най-много за (до)виждане. След малко идва изгревът. Рядко го доживявам, така да се каже, защото с него започват да шумят навлеците, които обитават същата сграда, която и аз. Само дето аз съм като дух за тях, спейки по цял ден, а те за мен са като мечки, ако мечките изобщо са шумни - все така си ги представям, навярно защото са тежки - също представа. А всъщност и представа си нямам. Не ми е и необходима, за щастие всеки може да каже всичко. Аз, от едно известно време насам, се опитвам да кажа нищо. Вие ще кажете дали ми се получава.

музика

Изображението се размива, душата изтива, животът си отива, а умът си поспива. Всичко е на релси, а в страни от тях е застоят вечен. Аз виждам пред себе си уравнение и го решавам с нерешение. Дори с малко презрение. Прави ми впечатление, че се правя на умозаключение, но всъщност съм нищо по течение. Временно влечение по тревата, когато не е замръзнала, докато замръзне пак, случващо се от мрак до мрак. Виждам ли, знам ли, няма значение. Прекрасно личностно мъчение, все за красотата дрънкащо, а тя, от своя страна, все по-отмиваща се, от поредната сълза. Но сълзата носи спомен, и чрез него тя живее, ако вгледа се някой, ще проумее, как красив е някога животът бил, и как затворника го гледа отстрани, докато сам кивотът си строи. И умираме бавно, това се случва главно, а всъщност това е единственото недействие. И бездействие - как жадно то си тече, цяло битие поглъща и изплюва жалостна картина. Така и не посях дърво в градина. Вече искам да се махам от гнусната чужбина...

до

Опитвам се да изтрия празното. Напразно. Поради някакви следствия, чувствам се ужасно. Причини спрях да търся, че нещо ми омръзна. Този път съм разорен буквално, няма връщане назад, път напред - също. Всичко е отсъствие, отсъства и всичкия ми. Някой си го е харесал и е платил повече. За мен, за една нощ, за един безкрай. Почти като тост. Но кой вдига тост без причина. Сигурно някоя гадина, която наяве не се понася и по най-краткия път се изнася, със себе си зле се отнася и все така бавно гноясва. В разплуто състояние. Толкова е грозно, та чак се радвам, че е само вътрешно и не се вижда. Ако вътрешните форми бяха реални, някои хора щяха да имат сериозни проблеми с взимането на шофьорска книжка. Аз имам проблеми с една мишка. Всеки ден я гледам, храня я, и накрая все не мога да я позная. Веднъж щом се слее с останлите, за които не ми пука. Там някъде е края, в който и пожелавам наслука. И чакам да се върне разочарована до крайност, носейки всичката онази потайност, на човек открил се пред други, тръгнал си нахулен. Докато има къде и от къде да си тръгне.

сдгфссб

Борим се за права, когато ние сме тези, които ги създават.
Искаме свобода на словото, когато ние сме тези, които говорят.
Оплакваме се от системата, когато ние сме тези, които я съставляват.
Искаме по-добро бъдеще, когато ние сме тези, които го определят.
Искаме по-високи заплати, когато ние сме тези, които произвеждат пари.
Оплакваме се от правителства, когато ние сме тези, които ги изграждат.
Ненавиждаме хора, защото ни липсва себеотражение.
Мразим без причина, защото сме бездушни.
Спорим, а думите дори не са наши, какво остава за мислите.
Допуснахме да сме по-малко от хора.
Пропуснахме момента, в който нещо е зависело от нас.
Проспахме се, собствените си битиета.

Кое животно е по-тъпо от човека?

бъг

Тук съм. По някаква причина. Не се оплаквам. Гледам само да премина. И този етап, ако е възможно, ще подмина - пък да видим, дали няма да се спомина. Все оставам, обаче, без напътствия оцелявам. Нещото продължава без да се обяснява. Аз чакам, търся, питам, но нищо не разбирам. Отивам, номерът отбивам. Правя се на разбрал и разправям, че съм добре, че всичко е наред - просто не ме мислете бе, малко вземете, та ме оставете. Харесва ми да съм сам и така да живея. Какво е живот обаче, трудно се определя. По вечната тема, изобщо началото - проблема, случва ли се нещо или се е случило и оттогава не е спряло. Боже, първият от нас сигурно най-много го е боляло. Обаче моята мисия е тук на земята, да разсъждавам и да си бъркам с ръка в устата, докато се обяснявам. Какво друго да правя, изобщо няма, дни, месеци, вълни...пяна. Всеки следващ ден се чувства сякаш за правене нищо не остана. Все, обаче, нещо правя, времето да минава. Да забравя, че живея, ако може, постепенно - припомням си го ежедневно. Харесвам как понякога глупави хора ме обеждават, че им е готино сутрин в 7 да стават, да работят без да прекаляват, до късно да остават, в петък да се забавляват, на екскурзии, градове да посещават - за две седмици от годината, през останалото време се трудим за машината, чужбината - викат други, хващай, че по-добре, ала навсякъде човек се труди без да знае защо, докато умре. Харесва ми да ми обясняват колко е хубаво да вярваш - нещо, което не съществува, как блаженно опиянява. Самият аз съм несъществен и почти не съществувам. Ям да не умра и секс практикувам (но отказвам да се възпроизведа). Залъгвам тяло и ум с химери, пътувам, а всъщност доброволно се вербувам - в туризъм, - новия вид опасен тероризъм, кара хората да полудяват и всичките си пари да дават. Без да мислят, че като видиш нещо нищо не става. Освен че една икономика се спасява. Най много устата ти после истории да разправя - как е тук, как е там, бла-бла, прекрасно-ужасно, нещо беше тясно, много ми хареса, ебати кефа. Ужасно е какви ли не неща биха направили хората, само за да имат повече (или по-малко) общи теми за разговор помежду си. Алкохол. Харесва ми да гледам как щастливите се напиват, как се трудят, как убиват и изобщо как се свиват, когато някой им се скара или просто ги глоби. Набързо стихват и се връщаме на кой съм аз, кой си ти. Обаче аз не мога да се включа пълноценно, макар достатъчно глупости да бърборя, убивайки време безценно - не се чувствам ключова част от тази порнография. Но за друга не съм чул, затова не се оплаквам а само скучая, с нищо си играя, докато дойде моето време и нещо ме отнеме, от себе си, от тези мисли и всички хора, забравили, че не е задължително да се ходи в затвора. И все се чудя, мама му да еба, какво правя тука. Защо не изхвърлят и мен, а само боклука. С какво съм по-различен от торба с отпадаци. Какво като говоря и съм пълен с недостатъци. Писна ми да слушам за правилно, хуманно и здравословно. Дайте да говорим за нещо по-тъпо и неясно. Аз ще дам тон, вие просто изчезнете. И така, то взело че минало цяло столетие.

гсджафд

някога или никога, в далечината на спомена, изражението не се менеше. някога или сега, в отчаянието на погледа, тъпотата не се четеше. ако с мисълта преспеше, с корема преядеше, може би да пукне щеше, но се увлече и да пръцне понечи. на това огромно негово усилие нямаше кой да попречи. само образи с вежливо уважение, трепнат от напрежение и изпитват фалш. аз това съм. фалш. това давам, това получавам, това мразя, това ме убива. аз, себе си. няма други в моето уравнение на уединение и уеднаквение и увековечение, презрение и почитание към мъртви духове. или приказки. поради липса на научно доказателство, думите ми се третират като предателство, аз извършвам акт на посегателство, към себе си, за да мина през мене си, без да загубя отречената ми по рождение правота. представа да си нямам, порицават ме, лъжа, убеждават ме, бия се, побеждават ме. безсилен съм, спасявам се. нежелан съм, оправям се. потиснат от сметкаджии, скатавам се. няма. избяга. кой си ти да питаш къде е този, когото не познаваш, когото мислиш за луд. и защо. глупостта право не дава, но право създава. аз се опитвам да се отменя по рождение. изтича ми паспорта, има ли значение. кой трябва да каже аз кой съм. стига ми да ми казват какво съм без да искам или знам. защото нещото прилича на друго нещо, което някой е написал в книга. няма, стига. спри, заспи, умри. ще се говори после, когато е късно, за отношението, което е било мръсно. но навреме се преглъща и у дома се повръща, където е тихо и няма кой да ти се кара. където сърбаш попара, от себе си създадена отвара, да те поддържа жив, макар да няма причина.

Отвъд избор

Избирането единствено ограничава всеки последващ избор. Отлагането дава хиляди бъдещи възможности, но настоящето е по-празно от музей на капитализма*. Но все човек си мисли, че има избор. Това е абсолютно погрешно схвашане. Нима при влизане в супермаркет имаме избор? Или избираме от това, което вече, предварително е селектирано и поставено на определени за целта места, от определени за целта хора. Ако човек има избор, би било възможно, на практика, човек да си купи айфон без да плаща за него, защото би избрал така, без значение дали айфон е произведен - защото това отново е отвъд избора на желаещия да закупи айфон - но тогава, ще знае ли купувача какво иска да купи? Когато отиваме на избори, нима не гласуваме за партии, които вече са избрали да участват в тези избори, с хора, които вече са избрали да попълнят тези партии? Т.е. преди нашият избор друг избор се е случил, който да предостави на нас избор, за да може ние да изберем. Но избор ли е това реално, когато си избираме от менюто и нищо повече? Тогава въпросът е, кой е направил първия избор, от който всичко е последвало? Който и да ви отговоря на този въпрос, не го слушайте. Този въпрос няма отговор. Следите са толкова добре покрити, че човек и вечно да е живял, пак не се знае дали нещо се знае изобщо или се знае нищо. Да речем, че речта, словото, са избор...човек сам избира какво да каже! Нима не избираме от езици, които вече съществуват или от думи, които самите ние не сме изобретили за целта изразяване, но дори и да сме ги изобретили, не са ли те в рамка на даден език, който го е имало и преди нас? Всичко, което съществува, е на базата на нещо, което е съшествувало преди това. Всеки избор, до някаква степен, е предопределен, защото ние, като хора, виждаме само това, което е възможно и респективно избираме от това, което може да бъде избрано. Едва ли преди 1000 години някой би избрал да лети до луната - а дори и да е избрал, той просто е дал началото на един процес, на който процес е отнело, има-няма още толкова години. В наши дни хората вече избират дали да са мъже, жени или нещо различно - трети пол, който не е ясно точно какъв е, и точно това му е идеята. Може би, след още няколко години, ще избираме дали да се родим? Тогава, може би, човек би имал избор. Ако някой го попита преди да се роди, дали иска да се роди или не. Но това е отвъд възможното. Т.е. отвъд избора. Сега някой би се зачудил, ако това е така и авторът на този текст е прав, тогава какво да правим? Ако някой наистина се е зачудил това, то аз бих бил щастлив. Това зачудване е началото на прелюбопитни мисли. Но аз предлагам нищо. Аз не съм политик с глупости за предлагане. Аз предлагам на всеки да хване своя ментален път в ръце и да не го изпуска. Менталността, мисълта, изисква храбри бойци през дни, когато всичко ни се предлага на готово и никой не се замисля какво консумира, било то яйца или 30 сиви нюанса. Исторически погледнато, това, което мислещите хора са правили, те са поели ситуацията каквото е - т.е. съвкопността от всички направени избори някога, - и са я трансформирали по образ и подобие, т.е. направили са избор на базата на милиарди избори и са избрали себе си. Аз отивам отвъд избора избирайки нищо. Довиждане.






*Такова животно няма.

шматки

Шум се вдига,
за няма нищо!
Говорят за него,
а Той си отишъл!

Тръгнал, някога,
на път.
Прогонен,
взел си слава за изпът.

И одумват го,
млади и стари.
Кой, кой
където свари.

А не чуват,
че го няма.
Че бълнуват,
от устата пяна.
Страх от призрак
вражда от сянка.

Дори тя,
от стомана пада.
Пред нея,
само свада.

Победихме, викат,
а не виждат.
Той се е нагледал,
сам си е отишъл.

то се не знае

Която църква преподава кротост, тя е господар на злото. Който казва моля извинете мойта скромна личност, той крещи от неприличност. Вика да не те обидя, оня дето не е предпазлив. Мие си ръцете сам мръсника, чистият сапун не ще да бара - па защо, боли го фара. Войната учи само ни на простотия, щот едни се бият, друг умира. Телевизорът да се обяснява не спира, сякаш е виновен, а умът му нищо не побира. Не подбира и тос що в книжарница отива "да огледа" - или знаеш що четеш, или глава върти посока слънце слънчогледа. Там където трябва личност, няма място за тълпа - а тълпи се всеки да е някой, макар и да не знаят как. Вика ми огледай се, оня що мене гледа, нима съм сляп за вас, господа прости говеда? Аз, който от себе си далеко по не гледам, взема ли да се огледам, може и да прогледам, и тогаз как ще се поддържам сляп? Няма да ми стига ни хляб, ни постеля, ни паница, ни повеля.
А къркори, та се не трай, коремът. Пак е време нещичко да смеля. Щом се сещам, значи, дишам, далеч е още, не съм се аз отписал - оня, дето акта си за раждане сам е подписъл - него диря. Който знае де е, да сигнализира. Номерът за връзка е прекъснат. Пичът с брадата е обръснат. Няма вече кой да казва "Ти нагоре, ти надоле". Едните да вървят при другите - там дето хора се тълпят - да разберат що става. Другите... на майната си да вървят.