Прощално ми изглежда пътят, по който отказвам да се разходя за пореден път, но този е различен. Нощта е същата, за мен все е онази нощ, в която оставих себе си, за да продължа, а всъщност все се връщам. Дъждът си вали и без мен, мисля си, всичко се случва така или иначе. Но се загледах за секунда или две, през странния прозорец, който се отваря нагоре и колкото повече го отварям, толкова по-близо до гърба си усещам другия му край. Ирония или съдба, но като стигне (прозорецът) до ръба и ме бута, та бутна ли го и аз и двамата няма да стигнем никъде. Поради тази и други причини избрах менталното упражнение пред физическото такова. Увеличава мъката и без това, или поне онова чувство близо до чувствеността по начин, по който се чувстваш. Осъзнах, че да се наименуват чувствата е като човек да именува нищото за целите на обяснение, което изначално е невъзможно. Кой ли и би искал да се доближи, и защо... Излива се пролетта навън, а залезът се отдалечава с всеки изминал ден. Чувства се като по-дълъг живот, а всъщност - дали от годините или от географската ширина, - точно обратното отвръщат мускулите, носещи нищо освен умора с всеки изминал час. Залъгвам се, че утре ще ми мине и ще съм по-добре, а реално утре е същото неповторимо ежедневие с подновени стари изживявания или същото, но малко по-различно. И все ще направя нещо различно, ще направя някого щастлив, ще се усмихвам повече и т.н.; при все съм ленив за промяна рано сутрин, а когато всичко или почти е отминало, случвам се. Със закъснение, бих си го татуирал на челото, но защо да бъда очевиден още от началото, като така или иначе след повече от две случвания, долу-горе, всеки човек е, до някаква степен. До някаква случайност, дали, не опира всичко останало - това, което не се случва по волята на очевидеца. Когато едно битие се превърне в събитие, дали не се прецаква, а исках да разкажа нещо красиво. Едно дете ме погледна, навярно по случайност, в градския транспорт. Видя ми превързаната ръка и се изсмя. Аз му се усмихнах подигравателно, защото знам какво го чака. Така сме ние старците. Можем само да се радваме на всичко отминало, не и на случващото се. Not anymore. Защото след един момент всяка следваща случка по нещо напомня на предишна, всяко ново явление е белязано от спомен по някаква бегла линия, и общо взето, дали всичко се повтаря или просто се случва малко по-различно, то толкова прилича/напомня на нещо предишно, че старецът знае резултата от битката преди да е започнал. Като видиш малко повече и ти се ще да знаеш по-малко за следващите пъти. Но опитът, или каквото там е това, което ти подсказва, когато се чудиш; напира да даде съвет. Футуристично е човек да живее без сравнения. Все едно да кажеш, че китайците не си приличат изобщо. Аз едва разпознавам себе си днес от себе си вчера, макар да съм несъщински различен. Глупости, ако не друго леят се безпричинно и безвъзвратно. Причината всъщност е доста солидна - когато човек е сериозно уморен или уморен от сериозното. Разсейвам сам себе си от себе си. Основно. Дали и този ден не мина в нищо. С какво остава в историята. Стана ли нещо различно. От какво... Няма и не остана, вече, като че ли, какво да се случи, което по нищо да не напомня на вчера. Тези белези са се разположили така пространно, та чак е неприятно. Естествено, че мога да ги гримирам, отговарям си на невъпроса, но защо, та нали грима се отмива и от изкуствените усмивки остават криви бръчки. Трябва ли да се замацва реалността и защо не спирам. Ах, тази грозна импотентност. Но така е, мамо, слана попари младостта ми, а ти ми пращаш сланина. Грозно, грозно се неживее в красивата чужбина. Мен рамото ме болеше, това исках да кажа. Умишлено поставям настоящето в минало - придавам си отенък илюзорност, сякаш да мине по-бързо всичко това, което така или иначе се случва. А защо бързам, да ви кажа прямо, идея си нямам. Знам само че настоящето положение е непривлекателно и нетърпимо. Въпреки това си го търпя, да не кажа обичам и 'ендорсвам'. На никой бих го препоръчал. Подпис: свободен човек в свободни времена.
