все ендощ

Някой ден е или някоя нощ. Все еднощ. Пред лицето чернее, под очите тъмнее. А вятъра и без мене си вее. Мен ме более, оти слънцето ми другаде вирее, дума да не става. Сам се опявам, малко се опасявам, но и аз като всеки друг, гледам да се спасявам. Удар от тук, удар от там, поклащам се като пиян. А всъщност към бесилка се засилвам, защото, ако си достатъчно мощен, може и да не увиснеш. Може и да главата да си пръснеш, но туй е друг въпрос. Въпрос на коз, който не държа, но блъфирам, за да ме мислят за Бос. Или за да ги е страх. Кои са те, почти ги разпознах. Леко се припознах, аджеба, в джунглата от мъгливости и светлосенки на отражения и отражатели. Неблагодатели. Дръж близко своите предатели, те ще те направят човек, а приятелите не дръж, оти ако не избягат, най-много да свърнат поглед при първата отдала се възможност, освен ако не си тих. Лайната са тихи, не знам дали Ви прави впечатление, господин подозрение, мое олицетворение. Тихичко си похапвам, от невъзпитание колосално зяпвам и езика си захапвам. Хаплив е, к'во да го правиш. Хем да го давиш, хем с него да боравиш - не върви. Алчен като идеята Ви за красив живот, господин Киуот. Аз бива ли, на Вашата маса, да замезя със щастие, Ваше прекрастие. Как все забравят да благодарят за онзи имот, за онази служба и за ония тримата ли става въпрос, от които единия е много ино таквос.
Разбирате ли какво не искам да кажа. Аха да ви се подмажа, но и този път не ми се получи. Може би трябва повече да тренирам, за следващия път, да смажа перото. Само дано не клюмне, по примера на един анатомичен герой. Отбой, бой бой бой...ой ой ой. Нимфо, чуваш ли, свърших. Но не съм с(ъ)вършен. Още помия има да излиза, антология на едно заболяване. Простете, грешка на клавиатурата.

един човек може (и) да промени света

Идеалите ми са чисти. Съзнанието също. Реших да участвам. Да се пусна. Омръзна ми да гледам отстрани и да коментирам. С участието си възнамерявам да пренеса всичката ментална тежест на съзерцанието в реалността, в проекцията й и в битието като такова, перцептивно допуснато. Макар и могъщ колкото муха, не смятам мухите за лишни. Един човек може да промени света. Много хора могат да следват. Аз не мога да следвам, нито имам желание да променям света. Обичам го такъв, какъвто ми изглежда, макар тос образ да е тъй променлив, както ден с нощ си прилича и както мъжа с жената. Но се търсят, тия образи, макар и понявгаш размътени. И ще се търсят, защото тъй са създадени. Не бих поел отговорността да твърдя, че сами сме се създали. Мързи ме, откровено казано. Уморих се и да оспорвам Бога и неговите неведоми пътища. Стига ми, че са негови. Но бих крещял, че е редно да са нейни, ако ме помолят учтиво.
Посредено, поприщно и жизнено, вече не ме бърка дали ще запомня, че съм смъртен, или че съм нищожество и това е велико, или че глупостта ми е благословена. Не съм и римлянин, че да се чудя на къде отивам. Света и назад не го разбирам, що остава за напред. Осъзнах само, че ако отхвърля днешната интелигенция, по-добре да отхвърля и вчерашната, защото те едните са следствие на другите, а не бива крайния резултат да е неудовлетворяващ, ако ще и намеренията да са били чисти, а пътя постлан да води дето иска. Аз така или иначе съм тук. За нея съм там. За някои съм тук-там. За други хич ме няма. Нищо и всичко са измама. Нищо и всичко са истина.
Въртете си гледищата на корем, безплатно е. С моето най-добре да не се съобразявате, както тъй добре сте свикнали. Който има уши, да ги реже. Рациото не е предназначено или сътворено да води до щастие. Емоциите, виж, са друго нещо. Нали, освен обект на манипулация на средствата за масово унищожаване, пардон, осведомяване/информация. А всичко е тъй интересно, учителят драг думаше, аз тогава бях забил глава в една датска пустош и развивах теории на безсмислеността, битието, времето и нищото, но нищо е временно. Потърсих вечния път, по съвета на един Сьорен, говорихме си над гроба му, той ми каза да не се страхувам. разкри ми красотите на отчаянието и заедно плакахме над съвремието, всеки върху своето.
После ми хрумна, че колкото и да вземат, да мачкат, да режат и крещят, да унищожават и да умаловажават, дори и да се гаврят, то е защото нямат. Най-вече защото не могат да вземат. Оня пламък в душите ни, за който всеки дръзнал да мисли е проговорил на вечността, оная искрица в очите, които гледат, за да бъдат гледани и са сигурни, че виждат и че всичко се вижда, по Артуровски. Уви, силата на безволието е по-могъща от силата на волята, а неволята не само, че не учи, тя скършва потенциал в зародиш.
Предай се, ако щеш, няма нищо срамно, но се радвай - все пак решението е твое, при това едно от малкото. В това е ключа към безвремието - радостта, радината. Малката. Човек може да преувеличи всичко до безкрай, но няма нужда. Трябва само да повярвате, че любовта съществува самостоятелно и е обстоятелствено несъкрушима. За другото може да четете по академичните журнали.

high on dreams

Ако самотата си имаше име, щеше да се казва човека с балоните. Онзи, който ходи сам по улицата и се разминава с куп хора, но единственото, кеото се забелязва от него, са летящи балони на връзка, която стои хваната за нещо подвижно. Последното би било логично и допълващо картината да е старец, но в наши дни няма нужда да си стар, вече, за да си похабен. Забил поглед в изпопадалите есенно кафеникави листа, човекът ме подмина и балоните му сториха същото секунда по-късно, сякаш кончета препускаха на забавен кадър. Преди това обаче аз го наблюдавах, опитах се да се върна в детството, да си изпрося балон, но тъгата надделя пред носталгията. От тропотното и монотонно провлачване на изморените му крака, които сякаш се самоповдигаха като един добре изхабен механизъм, ставаше ясно, че днес не е бил особено по-различен ден от вчера. Макар няколкото хврърчащи хелоу-китита и дъгисти еднорози да имаха развеселяващо предназначение, сега физиономиите им бяха безизразни и мрачно гледаха прегърбения тъмнокож самотник, в чиято уста небрежно се сгушваше отдавна изгаснал фас. На главата си имаше клюмнал надолу каскет, който сякаш показваше иронично как понякога, от дълго втренчване в звездите, естествено вратът отмалява. Отмина и този мечтател, по пътя си и диря не остави. Досущ като нас, самотните и ненужни, почти незабележими съществувания. Балоните продължиха да се клатят известно време, смалявайки се с отдалечаващия се образ, докато не изчезнаха напълно. Сега един спомен ги замества, една стопляща картинка. Толкова сме заменими, гаврошовите братя...

да бе да

Когато побягнеш от себе си, по-добре не се връщай, но и не спирай, за да не те застигне предишната ти същност, която също има темпо (на умиране). Отдалечавайки се ти убиваш. Спреш ли да се замислиш, умираш сам. Огледай се и ще видиш колко по-объркано става. Понякога е по-добре да се ходи със затворени очи. Все пак бягайки, след време ще осъзнаеш, че бягаш в кръг и настигаш себе си, по-скоро нещото, което си (у)бил. И се припознаваш, става ти носталгично. Уви, два пъти един и същи човек не можеш да бъдеш. 

(Никога ли не си се замислял, че ден от годината не отговаря нито на предшественика си, нито на наследника си и въпреки това си приличат.  Ще ти се струва, че повтаряш грешките си, макар и да не е възможно. Ще си мислиш, че си бил глупав/умен, но и това не е възможно. Човек може да бъде единствено в сегашно време, Ако човек е бил, то той вече не е. Метафизически казано. Ако си бил дебел и сега си дебел, провери си метафизиката. Красивото на миналото е, че не се повтаря и обикновено се случва веднъж. Опиташ ли се да реставрираш себе си, по-добре се замисли какво се е случило, че вече не си същия - бидейки същия (себе си). Не мисли, обаче, че ти си причината. Има защо ден с друг да не си прилича, човекът от вчера да не разпознае себе си днес (или да се припознае). Киркегор спори, че един от малкото начини да си щастлив е да си припомняш (щастливите мигове). Според същия датски философ, неправилно набеден за баща на екзистенциализма, животът бива да се разбира с поглед назад (наобратно?) и да се живее с такъв напред. Ако следите накъде бия, ето ви извод - най-голямата стена и бич за човека, това е признаването и претворяването на миналото в сегашно и търсенето му в настоящето. Това спира всеки човек от достигане на пълния си потенциал и преодоляване на себе си. Спреш ли, значи си умрял. Не продължиш ли, независимо от причината, значи си умрял. Човек, за да е пълноценен, няма право да носи несполуките си в раница на гърба, защото тя ще става единствено по-голяма и в един момент човекът ще бъде скършен. Исус ви е простил, простете си и вие.)
"Дух е животът, който сам забива нож в живота; със собствената си мъка той обогатява своето знание."  Ф.Н.

ай'гри

Спри, забави се, искам да си помисля. Чакай, че ми втръсна, нека се обръсна. Нека утре, да не е днес, днес е ден за спирачки на всички задачки и събития, какво ли става извън главите, в тази на убития. Или трябва да умрем, та да се спрем. Кой, тогава, ще мисли и ще се притеснява, за щяло и не щяло, дума да не става. Думите стават само за когато си сам, да си говориш и да си ги менкаш. За пред хора са уния други неща, наречени заучени фрази. Замръзни и спри да бъдеш себе си, забави се, помисли преди да си казал. Току-виж си изтърсил някоя истина. А истини и истини, нали, топъл си, вземи истини. На хладно се мисли по-добре - това по темата за мислещите и мъртвите. Аристотел вика, че разликата между образования и неукия е разликата между живия и мъртвия. Значи да си жив, това означава да учиш (или по-скоро да се образоваш, защото може и да няма общо с ученето). Да учиш, това означава да не работиш. А един мой професор ми разправяше как ако не работиш, значи си умрял. Майка ми ме пита ако не работиш какво ще правиш. Аз се чудя ако работя какво ще правя. Колегата ми вика уча магистър и не знам какво да правя, а вече се очаква да знам. От мен се очаква да не знам. Удобно е. Поне докато не огладнееш. Тогава, гледай да оцелееш. И гледай да не питаш защо. Без работа, чувам, не ставало, но виждам, че не е така. Просенето и то е работа, обаче, ако се съгласим, че работата, това е труд. Всеки върши труд, не всеки взима пари. Като оня харвардския дето ми разправя, че ако наемел чистачка, помагал на икономиката, ако се оженел за нея, сривал икономиката. Да се увеличи безработността, не дай си капиталистически боже. Но пък що, щото да питаш и да ти кажат що или що пък не. Това като  що си с два различни чорапа или що не си се обръснал или що се обръсна. Щот ми втръсна - кое, - не знам. Може ли да повторите въпроса защо. Защо.
Спри, забави се, искам да премисля. Дали не направих грешка, дали не се накиснах. Дали пък не е всичко вярно и правилно, нали каквото става, е било писано. Писаното може ли да е зле. Замислям се, че и по некролозите има написано. Не е зле. Но некви хора плачат. Да плачеш, това е да си жив. Значи животът те е порязал или те е дарил с нещо красиво. Познавам човек, който плаче, защото плаче. И какъвто и въпрос да зададеш, би бил неуместен. Кои, освен всички, са тези неща, които просто се случват. Не е ли откачено как избираме себе си по външния вид, а външния си вид, от всичко, най-малко сме избрали. Както и присъствието си тук, между редовете на ветровете и вибриращите прозорци.
Всъщност вятърът няма звук. Но се чува поради предметите, които са на пътя му. Те го резонират. Затова чувам вятъра, а всъщност чувам нещо друго. Накрая да се съгласим, че съм глух. С живота вече съм се съгласил да сме несъгласни. А който е стоял покрай мен дори няма смисъл да чака да бъда несъгласен. Стига ми, че веднъж не са ми искали съгласието. Оттам насетне съм, къде шумно, къде тихо, несъгласен. Защо. Защо не. Защо да. Защода. А и как да се съглася, като не знам за какво става въпрос. Но си натискам съгласен съм, подписвам се и ай, агрии. Иначе не те пуска да продължиш напред. Последното пък ако някой ми каже, че знае за какво е или пък каква е идеята, целта на цялата тая игра, която се оказва, че само на мен ми се иска да е игра а всъщност е нещо друго, което аз, естествено, не разбирам и ама разбира се. Разбира се. Там е врътката, то се е разбирало през цялото време, само дето аз не съм разбрал. Минава учителката между чиновете и пита всеки, един по един, разбра ли, ти, ами ти. Или май не беше така, май пита разбрахте ли и продължава, защото всеки е натиснал ай ъгри на образованието. Всеки се е съгласил, когато са го записали, запитали или пък когато сам се е записал, без сериозно да се е запитал, защото докато стигнеш до възрастта, в която е крайно време да се запиташ някои неща, ти вече идея си нямаш за какво иде реч и си на принципа карай, да върви.  ай ъгри. И върви си, то, или той, да не е и тя, съображения за сигурност в наши дни, и вятър, който е безшумен но създава шум, го вее на бял кон. Кога, изобщо, за последно някой е видял бял кон! Мен ме преследват бели гълъби, които прерастват в бели гларуси. Според географията. Защо няма черни гларуси, това не е ли дискриминация... Върви обяснявай, че били само бели.

любов

понякога
ни думите ни стигат
ни усмивките
ни времето

когато
си срещнал някого
си срещнал себе си
сте се родили

тогава
очите ни са пълни
сърцата ни са луди
желанията - вечни

тогава
и само
пътят един
е за двама

fal(u)s(h)

Писна ми да съм банален, но зависи ли от мен това. От другата страна, каквото и да променя, все по-фалшиво чувства се истинността. Подменям смисли уж с такива по-достойни, но с невежество всичко се убива. Мозъкът не е крайник, не върви да го отрежеш ако не работи. Той е безкрайник, така че човек може да е безкрайно тъп или безкрайно развиващ се. Въпросът е дали има значение. При мозъкът, също така, когато не работи, човек рядко иска да се върне към по-стара версия. Човек единствено иска по-млада версия. Зрял, опитен, са все синоними за дърт. Както и талантлив е синоним за почти тъп. Не ме питайте как го разбрах. Емпиричният път не е за стопаджий. Но бих привел пример: чувам, човек имал избор, а твърдя, че това не е така. И гледайте как го доказвам. .!.

No way

Последният път, когато имаше път и беше от плът, аз бях побъркан. Сега сън съм на сън по-малко объркан, но път без път не виждам. А виденията прииждат, като рояци пчели, всяко следващо по-силно. Изпадам, грешка, видях, транс. Добро момче едва ли не. Гръмнах се, припаднах най-добре. От пътя ще да е! Къде попаднах, Боже чужд, нали за всички дерайлирали пътници влак има най-вече довиждан отдалеч и, там каквото обеща, да, прилича на дъга чак сянка спуща, да се кача ли, плача. И се чудя. Шут за мен и за съдбата блудна. Като Мери кърваво съм гъст на размисли, по-празни и от тези страници. Сираци. Пекнали се като раци, хващат тена сив от тинята зелена, която прилича на овошка след дъжд, пръст при пръст при пръст. Да пипнеш дано. Това прави по-малко смисъл, но съм по инерция, пази се, моя потенция от импотенция, и за всички потенциали медали, защото е лесен начин да не обидиш тъпак, с висшо за общак и заплата мерси, хубаво, не стои. За сляпо. За стояло. Благодаря-мерси.

захар и несполука

В пещери към земните недра

Висини над хълмове и поляни

погледна човекът локва-огледало

и се засрами.

Дали от отворените рани или от отровената муза, душата склероза и вечната параноя предшестваща всяко движение и случение, побеждение или нещо таквос - в мътнотата ясно не става. Дори да зададеш въпрос! И колкото по-мътно, толкоз по-добра представа. Как пред маса тон се повишава, а пред ятагана главата се снишава. От тази гледка веч никой не се смущава или притеснява. Гледам ги, до един се съобразяват, туй и ми пеят, аз-злодеят, проповядват и ме отбягват, а аз им думам че от себе си страдат, не от мен или вселената. Да...говедата.

Негол и небос, под гол небосвод, заслушвам се в затишие и чувам автомобилие, бурьо, избий ги всички до крак. Да млъкне този грозен детски грак. Да спре да вие туй простолюдие страшно, че от звуците му по-малко човек се чувствам. Приматите и те вият като хора. 

Забрава, Лета и многая лета. Все виждам едно и също - отсъствието на пистолета. Поне открих себе си и по себе си нарекох професия - псевдосамоубиец. 

А вие, гледайте сега, какво ще пуснат по телевизора. Гледам и аз па дано се науча, като вас,да се покланям, като вас да смуча.

проход през прехода и за похотта на подхода

Безсмъртието трае около 24 години. След това идва умората, и не говоря за физическата такава. Физически се усеща само летаргия, апатия, умопомрачение и заключение смеещо се над номерирано (поредно) безсмислено творение - като всяко друго. Изкуството не създава смисъл. В най-добрия случай премахва такъв. Изкуственото с изкуство се бие. Който не иска да се бие, сяда и пие.

Ако до преди това всичко можеше да се захвърли с лека ръка, сега ръката е курва и те гледа в очите, издиша дим и оставя бутилката недалеч, на едно битие разстояние. За спирта и неговото отмъщение, бил той изоставен, пренебрегнат или просто втечнен. Втрещен и изтощен. когато желанието рязко надхвърля възможностите и чакането вече не е привилегия а необходимост. Когато времето спре да лекува, а всъщност вече убива и боли. Преди не болеше. Нямаше кръв  в мивката сутрин и вечер, дислокации и трайни увреждания. Кога порастнахме и дали ще порастем, вчерашните младежи, които още приличат на деца, но с бръчки и торбички.

Аз и моето поколение сме заседнали в прехода от юношество към мъжество, по примера на любимата държава. Никой не иска да се жени, а децата не искат да имат деца - и слава Богу. Те ми говорят ще видиш, като се влюбиш, сърцето ти ще победи. Стоя и гледам, а сърцето ми вече не издържа. Не че го мързи да бие, просто няма сили. Чакам да се свършва, че си е ебало мамата. Казвам го с разочарование, защото чакахме едно време, което не дойде и най-вече се оказа, че е било. И няма да го бъде, Поне имахме детство.

Но прехода ни разсипа, технологически, защото се събудихме, когато още се играеше на улицата, а си легнахме, когато никой не ставаше от компютъра. По средата, лимбо. Помним и ниските цени, виждаме и високите, от стотинките до картите, от големите кошници до лаптопите, от супер пауър до мак. Но ни е късно за последното. Късно ни е и за много други неща, като например да следваме примера на нашите родители, които на нашите години вече са били родители. Ние, повече от всички, не виждаме смисъла в продължването на една безсмислена екзистенция, която в най-добрия случай води до пълен стомах през по-голямата част от времето. Замаяните нощи са лукс, но и необходимост.

На 24 професия стажант, магистър такъв. Заеби, викам си, давай да се затрием докато родителите ни все още не са фалирали и разбрали, че издържат грешки в системата. А може би разбират. Сигурно им е тъпо. И изобщо да се оплаквам няма смисъл, а всъщност дори не съм започнал. Така се и чувства нашия преход, чакахме го да започне през по-голямата част от времето, а накрая се оказа, че е свършил отдавна. Само дето ние не разбрахме.

Не разбирам и аз, най-вече. Да се бориш или да бродиш, туй е въпроса. Борбата е предрешена, за другото няма пари.

oh you gotta love it

Това, което продължава, не бива да изостава, уви аз отпадам, умалявам, но се издигам. Погледи преминават през мен, чувства, изморени от следващия празен ден, който си обещавам, че предстои, някъде там. Остарявам, но се старая да не забелязвам, че се предавам - това не отбелязвам. Все едни и същи приказки въртя за пред хора, да си няпомня, че мога да говоря, че не съм забравил. А съществувам ли или съществено съм се оставил. На вятъра, да ме носи, мислите ми да понесе, да ги разпръсне над човечеството ако ще, а бива ли - с мръсотия да се смесват. Не знам. В огледалото изглеждам малко стреснат. Несресан, вече нямам сили да изглеждам, пресичам с мислите си без да се оглеждам и си думам, ако е писано, нещо ще се случи. След себе си чувам клаксони и се смея, май и този път не се получи. Май трябва да се пазя, дори без да зная защо. Не ми е позволено да питам, и без това от отговорите се отричам. А се вричам, на тоя и оня, идеали, полуживи, в моето тяло по-скоро заспали. Пазя, както себе си така и околните, езика си да смажа и отивам на бунището за храна, това поне не трябва да го мисля, лишен от единственото важно... Малко слънце тук и там, проклинам си за спорта, оплаквам се а не искам за промяна да се боря, ще се случи и без мен, случва се край мен, а аз отстрани, играя го заблуден. Всъщност примирен, истината, за нея и за всички, обичам да съм трагичен ако ще и неприличен. Сериозността на материята не умея да приема сериозно, по-скоро бих отстранил движението венозно. С един дъх или без, отново се чудя за значението на значението и на знанието и на предложението и ... Стоим двама с примирението, утешението, че може би не съм поредния безсмислен... По лицето ми бавно се прокрадва поражение, най-приятното неинтелигентно олицетворение на човек без страст, впуснал се надолу към менталната паст, като прокоба, от устите ми излиза само злоба биха казали за мен, но аз ще отрека. В неистинност ще се закълна и така до безкрай, продължа приключението, разговорите ми с духове и букви. На пух и прас. Остарявам, докога ще трае тази участ.