огънче

Смесих малко ден с нощ, почувства се като водка-скоч. Махмурлукът на чувствата ми сега  боде изпод веждите. Това е преживяване, т.е. ще се преживее. Упражнение на търпение. Ще мине днес, утре няма да закъснее. Мечтая да се ичзключа, да свърши всичко, що ме кърши. Вместо всяка нощ да боли като последна, да можех простичко и спокойно да легна. Буря от мисли се е загнездила между ушите ми и няма отърване, само омъртвяне, т.е. отново ситуацията е типична, а белегът за това е липсата на решение. Забавното е, че винаги съм се смятал за имунизиран към болежките на слабия дух, на нервното самосъзнание.
Откакто се събудих, не мога да се позная. Това усещане единствено се повтаря. Като сън на яве, иска да ми каже нещо, а аз огъня размътвам с нафта. На тая вечна клада се препича мойта екзистенция без форма и жаргон. Първите няколко дни си мислех, че в един момент ще свикна, ще изтръпна и болката ще отмине, ще се пейзажира и няма да се усеща. Затуй игнорирах. С отлагането, уви, постигнах завишено налягане и сега пращи злия дух, като шум в глава на глух, пух, пппппп. Психоза. Метемпсихоза!

Метемпсихоза... Три дни по-късно водата се избистри, шума отшумя и бойците легнаха да си починат. Пречистване самонастъпи. От огъня излезе форма без сянка. Изкован бе новия. Бурята роди прекрасност, способна да се изобрази единствено като мимолетно осъзнаване. Приемане на двете уж противоположности като едно цяло. Човек може да има много лица, но това не го прави много хора. Чувствата може да варират, но това не ги прави по-малко чувства. Важно е да се знае, че те са като ластик - опънеш ли прекалено силно от едната страна, ще изпращи от другата - или ще се скъса. Но кръгът не бива да прекъсва. Кръговратът на духовните движения, метемпсихозата, е процес безкраен, досущ като човека. Вечно и безконечно, тъй както несъзнаваното си играе със съзнанието, човек се оплита в себе си. Разплитането на себе си е въпрос на характер и сляпа вяра. Не се заблуждавайте, обаче, че щом бурята отмине, това бележи край. Напротив. Новото начало е винаги тихо и неусетно прераства в конфликт, който не бива да се избягва, щом удари час. А до тогас - изпуснал (се) е който се е отпуснал.

удари

Става ли нещо, нищо ли става. Все такива чуденки, голяма забава. Нещо се забавя, темпо ме унищожава. Сигурно е липса на темперамент. Или ще да е към тъгата моя безконечен абонамент. Сигурно това е лудостта, но не от уния красивите, които водят героя до (самодивите) великолепности и почести, а е от тия смразяващите лудости, гадните, които те сковават в едно тяло на едно географско положение и от там...Себеунижение. Имай себеуважение! Умирам в това измерение, навярно в друго се раждам. Светло, социално-мрежово се вграждам. Това, дами и господа, на нищо не прилича. Или обратното, прилича на прекалено много неща. Все е грозно. Защо, изобщо, преплитам някаква естетика в проблематиката на лунетиката. Огледален лунатизъм - заболяване, в което болния ходи на яве, и му се ще всичко да е сън. Ще. Какво друго да си повтарям или надявам. Ще. Все някога трябва. Това докато междувременно съзнанието ми с мишчици обядва..за вечеря. Липсва ми една от онези топли постели. В самотата си и да се молиш, и да се бесиш, безразлично е. После, виж, може и да те отличат. Ако си достатъчно трагичен. Аз когато съм реалистичен, другарите се смеят, бил съм ироничен. Истината е че се облякох за да получа аудиенция, на прослушване за шут, за служба при съдба, а се оказа, че приказката я разказвал идиот, изпълнен с врява и безумство. При мен е само последното и дори и то не е като хората. Напротив. Държа се на малкото ми останали ментални принципи, ковани от философи, от които ни един не е пукнал от щастие. По туй само си приличаме, за жалост. А след време и това няма да остане, което е единствния ми радостен повод и причината да отвръщам поглед от цените на въжетата. Вместо това се фокусирам върху цените на кюфтетата. И подминавам. Какво ли разбирам.

Какво ми става, защо в душата ми дяволско вмешателство се позволява. Нима имам право, въпроси да задавам, вместо да прося и да се отблагодарявам. Оставам, задължен, пренебрежително неоткровен, неоткриваем и вглъбен, все пак благодарен кретен. Наистина, воистино, кому е нужно? Не е ли излишно! Но нима организъма човешки от лишности като комунизъма, лудешки, не се отърва всеки ден... Тъй бива и съзнанието, пред изпитанието, всеки ден по малко пара да изпуска и за пара в лайна да се впуска. Тъй рече зарат онзи, според когото хич ви няма.

Все пак благодаря за правото да отказвам, поне докато не стана на сила. Ще, нали, само това остана, да крепи. Подкрепи, дари. Не мисли, чуй. Ехото на празнотата. Заслушай се, било за глухонеми. Ех, премени. Дорде не удари чука, захар и несполука.

за хората и наслуката

Прекалено много чернови и нищо черно на бяло, сякаш нещо неизбежно се отлага. Животът, най-вече, тъй неотложим, какво ли изобщо пречи, просто да стоим. Но без движение, няма уживление, няма влечение дори към елементарни неща като разстение, преди толкова ги обичах, но все ги купувах, отглеждах и оставях, защото на някъде заминавах, и това тук сега също е временно, а това време нещо се протаква, преждевременно. Поименно, дори да назова нещата, не ще променят съдбата или просто ще ми отдъхне от дъха и дух ще издъхне. Някакви изречения, никакво творение. Нищо, което да прилича дори малко на приключение или точно приключение на една сладка илюзия, конфузия, или просто дифузия на субстанция от едно място с много лудост към друго такова, с по-малко. Уж. Химери. Призраци го били подвели. Ех, а те умрели, а да спориш с умрял не върви, а със жив  стои, макар тъй красиво да изглежда отстрани, а всъщност загуба, прахосничество на енергия и мотиви, и все пак някой е забравил, че за друго е тръгнал и се е оставил, по течението на безумни реки. Като отлагаш негативното, това не значи, че то в теб не стои. Оттам колкото и да обясняваш, просто не забравяш, проблема не отминаваш, а вместо това задълбаваш, една яма, която прилича гроб, а ти си разправяй, ако щеш, че е кивот, който води към по-хубав живот, веднъж щом бурята отмине. А, да, ако през това време не се споминем.
И ако всичко туй е даденост, нима не изисква отдаденост? Нима ще продължи, тос омразен дъх, който не ценим. Ние просто ще се променим, нали, няма да е все така, все тая, ама не, какво като вчерашния ден по нищо не прилича на днешното дете. Оплетох се малко в смисли и рими, голямата невидима празнина - прости ми. Знам, че когато и всичко това да приключи, дори и нищо да се случи, може и нещо да се поучи. Зрънцата тъй неслучайно се посяват. А гласът на собствената ми съвест идва от несобственото ми аз. Това е тъй красиво, а за последната дума вече имам друга. Ранимо. Мастило. Кажи като разбереш. Аз ще съм някъде тук. Блажени са тия, които намират смисъл тука. (захар и несполука)

скришом

Рядко се опитвам да съм човек долу на земята. По-скоро гледам към облаците и там забравям си главата. Когато, обаче, стане време за заплата и реалността влезе през вратата, без да почука, нещо в мен се пука и сякаш спирам да слушам.
Осъзнавайки колко малко всъщност зависи от мен и колко нищо мога да направя по не един и два въпроса, започвам да се чудя дали не е време да прося и аз да поставя глава на подноса, да приклекна, тъй както поколения преди мен са сторвали и да повдигна ръце с две развалени рамена към господарите и да поискам, доброволно, да ме освободят от всички мисли и да ми дадат нещо да правя, да струвам, инак много умувам и нещо се сдухвам, а сякаш все по-малко чувам. Може би е от възрастта. И що да стори човек, оставил се реката да го завлече в дере, в която позиция той само бива блъскан със съмнение от горе-долу всяко течение... Дори когато идва прозрение, то единствено дразни, защото няма значение дали сетивата са пълни, когато ръцете са празни. Проказа.
Забавното е, че когато се предполага, че човек бива да кове съдбата си, той вече е уморен и изтерзан, навярно задлъжнял и би се примирил на каквото там пълни хладилника, докато мечтите са удобно набутани някъде назад във фризера.
Кажете, мои роби, събратя, кога идва момента, в който ще кажете гордо, че вий сте си избрали съдбата. Колко от вас са променили поне нечий свят, са понечили да обичат и не са се примирили пред нищо. Скришом, поне, мога да си мисля, че и аз съм поредната тухла в стената, че и аз тук съм за нищо.

нима

Какво правиш, когато
тишина настъпи плахо
уплашено сърце затупти

нима поглед не рееш
сред невъзможните нивя
към безпризорни дъждовни дни

самотната пара
на топлия чай
нима не гали
душата ти слаба
погледът ти изнурен
не пари ли изпод вежди издрани
стойка изтерзана

на що прилича
нима не се питаш
отразена в река
мръсна, замърсена
мътна като представите
ни за бъднини
тъс притча

Нима всичко не бихме предали
от себе си
да не тежим
на тос свят
и неговия посърнал Атлас

но що правим
когато
тишината ни застигне
сляпа
сляпо
слети,
но сами

уплахата с  бича
му вика
'бий, мамати стара
бий'
бий, но не отбой
и ако смъртта разделя
то живота бива да събира
но от туй кой разбира
в ума си побира
онази
неподозираната
несмиримата

която, понесена на криле
от крале
и други неверници
зове
любов
любов
какво загубих
какво оставих
нима останах
нима погубих

критично

Тук ти казвам, че сгреших и ако двамата си признаем, може и да продължим. Обаче сгреших отдавна, а не върви чужд човек да плаща за греха ми. За това може и да се оплаквам понякога, но и двамата знаем, че сигурно ще извървя и този път. Този път не е като оня, в който исках да се откажа, защото бях млад и исках да се бунтувам. Този е вече когато съм стар и повехнал, и само думите вече красят проказата. А делата... Гледай колкото си искаш, току-виж се появило някое. Но поне верността ми ме застигна. Преди беше приказка и се смеех, сега вече и следа няма от онзи смях. От онази арогантност, с която поглеждаш над всичко и всички и си викаш 'тва ли бе, тия ли бе'. Сега следите са белези по тялото и съзнанието и сприхавостта е по-скоро остатъчен инат, но и неговата инерция ще замре.
Да бяха добри, старите дни, бих им лепнал етикет. Но са били. За тях по-добре нищо. Бил съм аз, някога, нещо си друго, непознато, лишено от разум си нищо. Сега всъщност съм щастлив, не зная дали ми личи. Пия си чая и отбивам последния номер. Или поне така си мисля. Играта на котка и мишка приключи - и двете подадоха оставки и отидоха в Колумбия. Но малко ще се проточи. Просто всяка минута е час, всеки час - седмица. Времето спря и аз заседнах. В този случай ми остава, освен, да отседна. После навярно и ще п(р)огледна. А всички знаем, погледне ли човек, току виж някое решение му извадило очите. Последното, ако не, може и буквално.

все ендощ

Някой ден е или някоя нощ. Все еднощ. Пред лицето чернее, под очите тъмнее. А вятъра и без мене си вее. Мен ме более, оти слънцето ми другаде вирее, дума да не става. Сам се опявам, малко се опасявам, но и аз като всеки друг, гледам да се спасявам. Удар от тук, удар от там, поклащам се като пиян. А всъщност към бесилка се засилвам, защото, ако си достатъчно мощен, може и да не увиснеш. Може и да главата да си пръснеш, но туй е друг въпрос. Въпрос на коз, който не държа, но блъфирам, за да ме мислят за Бос. Или за да ги е страх. Кои са те, почти ги разпознах. Леко се припознах, аджеба, в джунглата от мъгливости и светлосенки на отражения и отражатели. Неблагодатели. Дръж близко своите предатели, те ще те направят човек, а приятелите не дръж, оти ако не избягат, най-много да свърнат поглед при първата отдала се възможност, освен ако не си тих. Лайната са тихи, не знам дали Ви прави впечатление, господин подозрение, мое олицетворение. Тихичко си похапвам, от невъзпитание колосално зяпвам и езика си захапвам. Хаплив е, к'во да го правиш. Хем да го давиш, хем с него да боравиш - не върви. Алчен като идеята Ви за красив живот, господин Киуот. Аз бива ли, на Вашата маса, да замезя със щастие, Ваше прекрастие. Как все забравят да благодарят за онзи имот, за онази служба и за ония тримата ли става въпрос, от които единия е много ино таквос.
Разбирате ли какво не искам да кажа. Аха да ви се подмажа, но и този път не ми се получи. Може би трябва повече да тренирам, за следващия път, да смажа перото. Само дано не клюмне, по примера на един анатомичен герой. Отбой, бой бой бой...ой ой ой. Нимфо, чуваш ли, свърших. Но не съм с(ъ)вършен. Още помия има да излиза, антология на едно заболяване. Простете, грешка на клавиатурата.

един човек може (и) да промени света

Идеалите ми са чисти. Съзнанието също. Реших да участвам. Да се пусна. Омръзна ми да гледам отстрани и да коментирам. С участието си възнамерявам да пренеса всичката ментална тежест на съзерцанието в реалността, в проекцията й и в битието като такова, перцептивно допуснато. Макар и могъщ колкото муха, не смятам мухите за лишни. Един човек може да промени света. Много хора могат да следват. Аз не мога да следвам, нито имам желание да променям света. Обичам го такъв, какъвто ми изглежда, макар тос образ да е тъй променлив, както ден с нощ си прилича и както мъжа с жената. Но се търсят, тия образи, макар и понявгаш размътени. И ще се търсят, защото тъй са създадени. Не бих поел отговорността да твърдя, че сами сме се създали. Мързи ме, откровено казано. Уморих се и да оспорвам Бога и неговите неведоми пътища. Стига ми, че са негови. Но бих крещял, че е редно да са нейни, ако ме помолят учтиво.
Посредено, поприщно и жизнено, вече не ме бърка дали ще запомня, че съм смъртен, или че съм нищожество и това е велико, или че глупостта ми е благословена. Не съм и римлянин, че да се чудя на къде отивам. Света и назад не го разбирам, що остава за напред. Осъзнах само, че ако отхвърля днешната интелигенция, по-добре да отхвърля и вчерашната, защото те едните са следствие на другите, а не бива крайния резултат да е неудовлетворяващ, ако ще и намеренията да са били чисти, а пътя постлан да води дето иска. Аз така или иначе съм тук. За нея съм там. За някои съм тук-там. За други хич ме няма. Нищо и всичко са измама. Нищо и всичко са истина.
Въртете си гледищата на корем, безплатно е. С моето най-добре да не се съобразявате, както тъй добре сте свикнали. Който има уши, да ги реже. Рациото не е предназначено или сътворено да води до щастие. Емоциите, виж, са друго нещо. Нали, освен обект на манипулация на средствата за масово унищожаване, пардон, осведомяване/информация. А всичко е тъй интересно, учителят драг думаше, аз тогава бях забил глава в една датска пустош и развивах теории на безсмислеността, битието, времето и нищото, но нищо е временно. Потърсих вечния път, по съвета на един Сьорен, говорихме си над гроба му, той ми каза да не се страхувам. разкри ми красотите на отчаянието и заедно плакахме над съвремието, всеки върху своето.
После ми хрумна, че колкото и да вземат, да мачкат, да режат и крещят, да унищожават и да умаловажават, дори и да се гаврят, то е защото нямат. Най-вече защото не могат да вземат. Оня пламък в душите ни, за който всеки дръзнал да мисли е проговорил на вечността, оная искрица в очите, които гледат, за да бъдат гледани и са сигурни, че виждат и че всичко се вижда, по Артуровски. Уви, силата на безволието е по-могъща от силата на волята, а неволята не само, че не учи, тя скършва потенциал в зародиш.
Предай се, ако щеш, няма нищо срамно, но се радвай - все пак решението е твое, при това едно от малкото. В това е ключа към безвремието - радостта, радината. Малката. Човек може да преувеличи всичко до безкрай, но няма нужда. Трябва само да повярвате, че любовта съществува самостоятелно и е обстоятелствено несъкрушима. За другото може да четете по академичните журнали.

high on dreams

Ако самотата си имаше име, щеше да се казва човека с балоните. Онзи, който ходи сам по улицата и се разминава с куп хора, но единственото, кеото се забелязва от него, са летящи балони на връзка, която стои хваната за нещо подвижно. Последното би било логично и допълващо картината да е старец, но в наши дни няма нужда да си стар, вече, за да си похабен. Забил поглед в изпопадалите есенно кафеникави листа, човекът ме подмина и балоните му сториха същото секунда по-късно, сякаш кончета препускаха на забавен кадър. Преди това обаче аз го наблюдавах, опитах се да се върна в детството, да си изпрося балон, но тъгата надделя пред носталгията. От тропотното и монотонно провлачване на изморените му крака, които сякаш се самоповдигаха като един добре изхабен механизъм, ставаше ясно, че днес не е бил особено по-различен ден от вчера. Макар няколкото хврърчащи хелоу-китита и дъгисти еднорози да имаха развеселяващо предназначение, сега физиономиите им бяха безизразни и мрачно гледаха прегърбения тъмнокож самотник, в чиято уста небрежно се сгушваше отдавна изгаснал фас. На главата си имаше клюмнал надолу каскет, който сякаш показваше иронично как понякога, от дълго втренчване в звездите, естествено вратът отмалява. Отмина и този мечтател, по пътя си и диря не остави. Досущ като нас, самотните и ненужни, почти незабележими съществувания. Балоните продължиха да се клатят известно време, смалявайки се с отдалечаващия се образ, докато не изчезнаха напълно. Сега един спомен ги замества, една стопляща картинка. Толкова сме заменими, гаврошовите братя...

да бе да

Когато побягнеш от себе си, по-добре не се връщай, но и не спирай, за да не те застигне предишната ти същност, която също има темпо (на умиране). Отдалечавайки се ти убиваш. Спреш ли да се замислиш, умираш сам. Огледай се и ще видиш колко по-объркано става. Понякога е по-добре да се ходи със затворени очи. Все пак бягайки, след време ще осъзнаеш, че бягаш в кръг и настигаш себе си, по-скоро нещото, което си (у)бил. И се припознаваш, става ти носталгично. Уви, два пъти един и същи човек не можеш да бъдеш. 

(Никога ли не си се замислял, че ден от годината не отговаря нито на предшественика си, нито на наследника си и въпреки това си приличат.  Ще ти се струва, че повтаряш грешките си, макар и да не е възможно. Ще си мислиш, че си бил глупав/умен, но и това не е възможно. Човек може да бъде единствено в сегашно време, Ако човек е бил, то той вече не е. Метафизически казано. Ако си бил дебел и сега си дебел, провери си метафизиката. Красивото на миналото е, че не се повтаря и обикновено се случва веднъж. Опиташ ли се да реставрираш себе си, по-добре се замисли какво се е случило, че вече не си същия - бидейки същия (себе си). Не мисли, обаче, че ти си причината. Има защо ден с друг да не си прилича, човекът от вчера да не разпознае себе си днес (или да се припознае). Киркегор спори, че един от малкото начини да си щастлив е да си припомняш (щастливите мигове). Според същия датски философ, неправилно набеден за баща на екзистенциализма, животът бива да се разбира с поглед назад (наобратно?) и да се живее с такъв напред. Ако следите накъде бия, ето ви извод - най-голямата стена и бич за човека, това е признаването и претворяването на миналото в сегашно и търсенето му в настоящето. Това спира всеки човек от достигане на пълния си потенциал и преодоляване на себе си. Спреш ли, значи си умрял. Не продължиш ли, независимо от причината, значи си умрял. Човек, за да е пълноценен, няма право да носи несполуките си в раница на гърба, защото тя ще става единствено по-голяма и в един момент човекът ще бъде скършен. Исус ви е простил, простете си и вие.)
"Дух е животът, който сам забива нож в живота; със собствената си мъка той обогатява своето знание."  Ф.Н.

ай'гри

Спри, забави се, искам да си помисля. Чакай, че ми втръсна, нека се обръсна. Нека утре, да не е днес, днес е ден за спирачки на всички задачки и събития, какво ли става извън главите, в тази на убития. Или трябва да умрем, та да се спрем. Кой, тогава, ще мисли и ще се притеснява, за щяло и не щяло, дума да не става. Думите стават само за когато си сам, да си говориш и да си ги менкаш. За пред хора са уния други неща, наречени заучени фрази. Замръзни и спри да бъдеш себе си, забави се, помисли преди да си казал. Току-виж си изтърсил някоя истина. А истини и истини, нали, топъл си, вземи истини. На хладно се мисли по-добре - това по темата за мислещите и мъртвите. Аристотел вика, че разликата между образования и неукия е разликата между живия и мъртвия. Значи да си жив, това означава да учиш (или по-скоро да се образоваш, защото може и да няма общо с ученето). Да учиш, това означава да не работиш. А един мой професор ми разправяше как ако не работиш, значи си умрял. Майка ми ме пита ако не работиш какво ще правиш. Аз се чудя ако работя какво ще правя. Колегата ми вика уча магистър и не знам какво да правя, а вече се очаква да знам. От мен се очаква да не знам. Удобно е. Поне докато не огладнееш. Тогава, гледай да оцелееш. И гледай да не питаш защо. Без работа, чувам, не ставало, но виждам, че не е така. Просенето и то е работа, обаче, ако се съгласим, че работата, това е труд. Всеки върши труд, не всеки взима пари. Като оня харвардския дето ми разправя, че ако наемел чистачка, помагал на икономиката, ако се оженел за нея, сривал икономиката. Да се увеличи безработността, не дай си капиталистически боже. Но пък що, щото да питаш и да ти кажат що или що пък не. Това като  що си с два различни чорапа или що не си се обръснал или що се обръсна. Щот ми втръсна - кое, - не знам. Може ли да повторите въпроса защо. Защо.
Спри, забави се, искам да премисля. Дали не направих грешка, дали не се накиснах. Дали пък не е всичко вярно и правилно, нали каквото става, е било писано. Писаното може ли да е зле. Замислям се, че и по некролозите има написано. Не е зле. Но некви хора плачат. Да плачеш, това е да си жив. Значи животът те е порязал или те е дарил с нещо красиво. Познавам човек, който плаче, защото плаче. И какъвто и въпрос да зададеш, би бил неуместен. Кои, освен всички, са тези неща, които просто се случват. Не е ли откачено как избираме себе си по външния вид, а външния си вид, от всичко, най-малко сме избрали. Както и присъствието си тук, между редовете на ветровете и вибриращите прозорци.
Всъщност вятърът няма звук. Но се чува поради предметите, които са на пътя му. Те го резонират. Затова чувам вятъра, а всъщност чувам нещо друго. Накрая да се съгласим, че съм глух. С живота вече съм се съгласил да сме несъгласни. А който е стоял покрай мен дори няма смисъл да чака да бъда несъгласен. Стига ми, че веднъж не са ми искали съгласието. Оттам насетне съм, къде шумно, къде тихо, несъгласен. Защо. Защо не. Защо да. Защода. А и как да се съглася, като не знам за какво става въпрос. Но си натискам съгласен съм, подписвам се и ай, агрии. Иначе не те пуска да продължиш напред. Последното пък ако някой ми каже, че знае за какво е или пък каква е идеята, целта на цялата тая игра, която се оказва, че само на мен ми се иска да е игра а всъщност е нещо друго, което аз, естествено, не разбирам и ама разбира се. Разбира се. Там е врътката, то се е разбирало през цялото време, само дето аз не съм разбрал. Минава учителката между чиновете и пита всеки, един по един, разбра ли, ти, ами ти. Или май не беше така, май пита разбрахте ли и продължава, защото всеки е натиснал ай ъгри на образованието. Всеки се е съгласил, когато са го записали, запитали или пък когато сам се е записал, без сериозно да се е запитал, защото докато стигнеш до възрастта, в която е крайно време да се запиташ някои неща, ти вече идея си нямаш за какво иде реч и си на принципа карай, да върви.  ай ъгри. И върви си, то, или той, да не е и тя, съображения за сигурност в наши дни, и вятър, който е безшумен но създава шум, го вее на бял кон. Кога, изобщо, за последно някой е видял бял кон! Мен ме преследват бели гълъби, които прерастват в бели гларуси. Според географията. Защо няма черни гларуси, това не е ли дискриминация... Върви обяснявай, че били само бели.