Преждевременно

Нека тва между нас не пречи на професионалното развитие и личното желание/усещане. Ние сме активни в разл част на денонощието - също фундаментално. Аз постоянно осъзнавам нови неща от изминали времена. Аз вече живея в миналото, защото прилагам новите си схващания върху минали ситуации за да видя как изглеждат от новата ми гледна точка. И всичко това е ужасно/различно. Казвам ти го така. Може би ще ме разбереш по-добре. А може и не. Все тая - мислиш си - има ли смисъл поне. 

Първото и последното нещо за което винаги се хващам е смисъла. Винаги да се изтрие. И той (смисълът) никога не бил сред присъстващите. В началото това не е проблем, в края това е смърт. А това са само две от хипотезите. 

Хккфкйф

естествено отхвърляне се получава, организмът усети чуждото тяло и го изхвърли

изхвърленият, това съм аз

бях аз и ще бъда

симулацията нямаше как да продължи вечно

а аз се стремя към различна вечност

чуждото одобрение никога не ме е вълнувало

и все пак се оказвам несвикнал с отсъствието му

винаги идвало навреме и наготово

второто голямо безлично разочарование

което е на път да постави сянка върху общественото ми аз

и аз пак ще обяснявам, ще се защитавам,

системата е виновна, не че аз съм тъпак

може би е време да се съглася

примиря и приема, че с образованието не се разбираме

макар да положих усилия

сякаш не знаех, че не е за мен

и все пак ми даде, получих много

конкретно крайния резултат…

нима накрая аз винаги не се провалям?!

краят, така и не се научих търпеливо и смирено да чакам

кралят, г-н 99%, и така де

разправям си, че не ми пука, а болката

ще отмине

и аз с нея

това са временни неща

някога ще се върне да ми каже,

че не струвам,

но аз си плащам

длъжни са поне на вратата да ме прегърнат и усмихнат

по дрехите посрещат,

явно добре се бях облякал

по ума изпращат - мен така или иначе ме изпратиха

отпратиха послание

ти, тъпако, никога няма да стъпиш и да се наредиш сред нас

висшестоящите

а аз съм прост и мързелив

това никога не ми е пречело от днес

да премина в утре

да мине и утре

и аз с него, между капките

без схватките, моля

спестете ми борбата

искам просто да се моля

греховете ми да бъдат опростени

макар да не спирам да ги трупам

а уж и туй не бива да признавам

те ще ме настигнат

както ме настигнаха днес

утре няма да закъснее

за разлика от мен

аз съм вечно…

вечен. посредствен. глупав. 

понякога просто да симулираш не помага

понякога трябва и усилие

и там аз се провалям

понеже искам наготвено на готово

аз само да боцкам

майната му на мъчението

не съм роден да се трудя като бял роб

роден съм да водя шибаняци в чистилището

където аз нивгаш не стъпвам

не е за мен

аз за титли и почести не съм роден

искам само да си кусам, да опитам

то гроздето си е кисело така или инак

а аз го и предпочитам пост

от втория, третата ферментация

и все пак, пак, плача

може би повярвах, че малкото ми ще стигне

и тук-там не познах

за кой ли път

i’ve commitment issues

can’t commit to bullshit

can’t submit 

never was i ever learned

i was smart enough to get trough with minimum

ех, не и този път, не и немалко пъти

не-то ми стана най-добър приятел

отрицанието в неговата безумна чест

и честността бе първата жертва

макар и непълно неискрен

поне спрях да претендирам за жертва

за неразбран

приех, че съм психопат 

намерих си работа на нормална заплата

макар и след заплаха

и от оплаха си я държа

взеха ми всичко, а аз дори не успях да им се дам като хората

половинчати работи

работа ли е това

или живот за описване

какво ще кажат хората

след моето отписване

при все, остарявайки, умората взе превес

и се надвесих над себе си

за да видя как на въженце лайняно съм увиснал

но поне ако го дръпнат

ще пада и дано умра

свърши ми лицемерието

ескам да пара пера 

…

вече дори не ми е любопитно как всичко туй ще се развие

колкото ми е останало

да чакам

търпеливо ще се устремя към края

и майната ми

да страда, на който му е останало смисъл

аз бях до тук

за жалост не по свой избор

но що от туй

друг ще ме замести

и истината е

че на никой не му пука

а вече и на мен

ако някога се правех

сега измислицата съм аз

и ще го духам

съзнателно

хейтминомор

изглежда запомням само омразното
когато е валяло
когато е било сухо
когато е имало слънце
когато е валяло сняг
когато нищо не е ставало

когато съм бил вцепенен
шанс съдбата ми дала
аз съм го пропилял
когато съм...
пропилян
усещане се разнася
като мухъл в хляб
но не умираш
а живееш
с усещане
за празнота
празнина
и аха да празнуваш
и се успа

бля

на м.

шїпкйх

Нерядко измислям се най-ненужния човек  на планетата, а пред робовладелците се старая да изглеждам като най-необходимия. Обходим или не, туй ше да е!

Навехнах глезен едно прекрасно утро, когато след минуса в температурата числото беше едноцифрено, и за пръв път от декември насам валя дъжд. И ме подхлъзна. И как няма. Предходната петъчна вечер се чувствах по-силен от всякога и крещах като един примерен Ницшеанец за веселата наука. Не ми беше гузно, но и не вярвах.

За пореден път реших да отложа и дам аборт на Буберовата дискусия, но уви, това не ме прави по-проходим. Ако направим дисекция на фактите от метафизиката и фикцията, ще се окаже много грозна картинка. Затова и рецептата за успех в живота е есенция сюрреализъм, чаена лъжица нещастие, две глави омраза и щипка нихилизъм, всичко това се обърква в една празна кратуна и се излочва на екс като Марксизъм for dummies.

Когато се подхлъзнах и паднах, което е най-близкото до смъртта за мен събитие през 2017, освен че нещо изпращя, разбрах колко ненужни са редбулите и комбучите, които си бях закупил с цел възстановяване от махмурлук. Разбрах, че човек дори и кофти да живее, не е видял всичко. Бидейки на земята, инстинктивно погледнах дали някой не видя, как безсилния, пардон, безстрашния Фридрих се е изтрещял и това, че не паднах по гъз, само усложни коленните ми взаимоотношения. Една жена ме гледаше, пита дали съм добре, казах да, благодаря, нищо ми няма и си продължи, сама несигурна в стъпките си.

След това се опитах да стана. Беше хубав опит. Триумф на ината над физическите пречки. Започнах да се чудя дали да не си поплача, но бях прекалено ядосан, че точно сега, точно аз, точно по това време, съм се прецакал. Или са ме прецакали! В яда си понечих да се изправя втори път и от двете страни ме подхванаха двама старци. Иронията трябваше някак да прелее, иначе нямаше да е моето нещастие.

Чудничка картинка ще да е било как двама правъзрастни ангели носят един все още млад дявол, който по нищо не е заслужил помощ, но нетъмната страна на силата винаги е била и ще бъде такава - тя ти се предлага винаги когато не я искаш, но особено когато нямаш избор. И не те оставя да се чудиш тези двамата старци как изобщо ходят по този лед така уверено, камо ли и носейки ме.

Благодарих им. Питаха дали да извикат линейка. Питаха дали има кой да се погрижи за мен. Питаха и други неща. Аз просто исках да седна, да ме боли и да минава по-бързо, за да мога отново да си бъда гъз. Куц такъв.

quoth the d да шит со дип

it sought to be

it ought to be

forevermore

but ever 

so it gotten

me like

it should have been

meantioned

it was to be

but ever

nevermore

or not to be

for ever more

either or 

og

enten eller

never more

i already regretted it

so passed

в пастта преля се

и разля над съвестта ми

окрасата на сладостта

и ми разми умът

и ми отви

светът

the present

watering

the past of 

me

is way 

past

...

me

so don't 'please me'

like you=us-to-be

малко коте, реализъм има ли

Реализмът или по-скоро космо-феминизмо-реализмът е едно гротескно изображение на нефилтрираният ежедневен живот на жената, което ни се представя като нещо привлекателно и  обозримо сексуално едва ли не, с цел мъжете да свикнат с жените и целият този процес от събуждането на жената до пиенето на кафе с разхвърляни дрехи да приемат за нормално, щото видиш ли, то е нормално. В рамките на ежедневие напоено с есенция от феминистичния реализъм вече изкривяването в призмата на разбиранията е опасно не само за традиционното мъжко съсловие като доминиращо такова, но за човешкото съсловие като цяло, тъй като реалността неизбежно се диктува от нагласите, които се продават най-добре къде - в каналите за масови комуникации.

Макар социумът на вълната на пост-модернизма да мигрира във социалните мрежи излизайки от смисъла на примитивната вече социализация, той бе използуван като едно наивно дете да направи свирка на странник във парка, защото, видите ли, било нормално. Колкото са нормални високите данъци, но това е друга тема за размисъл и клони към комунизъм. Всъщност на прицела ми е империалистичния капитализъм и границите на моралната разруха и анархия, защото вече хора от компютъра те стрелят с дрон от хиляди километри.

Това не е яко!

Но правилния път в случая изисква по-задълбочени и внедрени в реализма съждения! Стряскощо е колко неща може човек да открие само чрез собственото си зрение! Какви катарзиси се крият във мрежата му от най-близки реално съществуващи приятели. От цигара с непознат и бира с полу-почти някъде (от) там познати в домашна обстановка. Звучи толкова двадесети век! Почти е непростимо, ма то ми много хубаво бе. Как тая държава да мине от селения и Бойко на професионализъм и концептуализъм, към креативност, идеи и съдържание, което не бие на кухо, на чалга и на диви битовизми от типа на тиня ден и нощ.

Въпреки това за да ни задържат обратно в заблудата ни и да ни накарат да останем търпеливи въпреки очевидните неперфектности на въпросните, те да бъдат обожавани, защото накрая получаваш един инстагримиран образ в който си се влюбил и това да те държи далеч от себерефлективния реализъм и от осъзнаването, че това е един огромен и изкуствен фарс.

Всеки може да попадне жертва на този вирус, но веднъж излекувалите по наблюдения страдат от нескверно щастие и изпадат в краен хедонизъм. Излишно е да казвам, че в това измерение не само, че изборът на неща за правене съществува, но той е всевластвуващият закон. Личният избор и индивидуалните желания. Убеден съм, че в есенция това е прословутия Айн Рандов обективизъм или това, което идва в пост-модернизма под формата на свръх или метареализъм, също може да се използва и терминът пост-реализъм, но това е за бъдещите генерации да развият.

Ние може да се фокусираме върху настоящето си като единици, но и като едно - мъжеството на този свят, развито от Ницше предостатъчно в Ecce Homo и множество други негови трудове, но моето послание към читателите е следното:

дръжте се за топките. това ще боли

ръжда ме хваща

Бих искал да намеря съкратено обобщение на свеоте завещание. Там изписан бих бил от поне една екзистенциална бохема. И нека се чете между редовете, много моля. Най-добре през ред. Отзад - напред. Заглавие - за един умрял проклет, поел се и неиздържал (собствената си тежест на невежа).

Уви, свежест повява ме от река мърлява, кожата на лицето ми суши и после ме силогизират - снощи пак си пил. Прекалил, бих, стига да ми доставяше удоволствие. Сега удовлетворям се със залез по никое време и време все по-кратко и по-рядко за човек без търпение трябва да се въведе като престъпление от тези, на които това е задължение и моля.

Преклонение към една светеща душо-лампа, амампа, и аха и тази нощ нещо да хапна. Почти е невъзможно да се ориентирам, а дори не съм се изгубил. Лимбото е парадоксално стабилно, но силно непоклатимо. Сякаш всичко и нищо се случват във всеки и никой момент не отразява пропорционално, а все праволинейно изглеждат нещата.

Изглеждам и аз, на нещо приличам, скъсани дрехи обличам, пробити обувки, отивам в протекла сграда и там тихо страдам, докато никой не ме наблюдава, макар и от хора заобграден. Живот като на монитор. Протича, докато се молиш нещо да не протече/изтече. Не и от мен. Ассам железен.

И така докато ръждясам.

утре е обещание

утре е обещание

днес е призвание

вчера - образование

времето - наказание

да се вдъхновиш

е като да простиш,

ще се преклониш

ще продължиш

да носиш 

да просиш

каквото си решил

каквоти си дарил

не ще отмине

не ще остане

нощта е нашето бдение

възстание, тихо

към обещание

кресливо

да искаш или да бъдеш

ах, тъй срамежливо

облякох се в роса

рано сутрин

скован сред трезвите нивя

на простите жития

примесени с чувства

като пъзел

като пъзльо,

като глезен

като мърша

сълза ли да бърша

господи, или да свърша

тъй както всинца ни е обещано

завещано в мръсната ни кръв

обляна в ползи и несгоди

ний, що боси ходим

 що бродим?!

да се молим всред плач

настанал, ний - гнусна паплач

 крещяща нужда от палач

но междувременно на плаж

да утешим и утолим

жаждата за мъка 

посредством живот

вървим посредствени

непросветлени

малко действени

малко вдетенени

аз и моята любима

двама кретени

вцепенение сред мрак и проклятие

но влюбени

на бунището на съдбата

обучавайки деца 

променяйки съдби

събличайки стремежи

и брожения

обличайки мечти

в поражения

и обратно

тъй сладко

да си жив и да обичаш

само тъй на себе си приличаш

излишности отричаш

чист, пречистен преливаш

от хармония във вечност

от случайност 

в безметежност

що ще вземеш

със себе си

което ти принадлежи

там гдето пеят

и поят се ангели

гдето ние сме безумци

врели и загубени

насред нищо и предразсъдъци

дали ще разсъдим

или осъдим

дорде съмне

кой знае

какво има накрая

и що зове там

където жална майка

да си и да си сам

за кого пеят чайките

Детето инстинктивно погледна сумрака през прозореца. Искаше да играе навън, но нямаше нито с кого, нито къде. Навсякъде по улиците мръсотия и коли - където няма преминаващи има паркирали. Сега децата не излизат, защото улиците са пълни с престъпност и разврат. И докато на съседния булевард полу-жени питат "свирка или секс" срещу подминаващите нещастници, детето извади количките си на прозорчето и започна да ги блъска челно, с такава наслада в усмивката, че се питаш, какво ли си мисли и как по дяволите е щастливо!
Над него един гларус беше намерил вечен покой върху комин от всекимомент разпадаща се къща. Крепеше са на едничкото щастие, което бродеше незабелязано сред куп пораснали.

наужким забалвние, инанаиани

седиш като на забавление
обаче, в очите жадни се чете
елегантно съжаление
че си тук, сред тия, жалко
че не се получи с друг
на друго място или планета
но уви се, тук
от няма как и на къде

прощално, съжалително
блееш в неизпълнени мечти
къде отнесоха се дните
когато нашите родители
се смееха над нас
и горди бяха
щом проговорихме със глас
и ни се караха
когато бяхме боси

ех, сега го носим
у дома, красивото забвение
и гледаме с премрежени очи
наужким забавление

къде остави
помниш ли
онез красиви празници
на гонене и криеница
на блянове и наздравици

изчезна всичко
ще речеш
но се дръпна първо ти
и после диря що остави
не те позна, та се отми

и вече, на възраст малка
но преувеличена, мислиш
къде остана вечерта,
сломена
в която си сгрешил
остарял
и чак сега, опомнил се
глава клониш
дорде усетиш
се мениш

...

то не останало
дето
все не оставаше
накрая
взе че се о(т)каза
всичко

Ще

Понякога ще си предложа, че тъй ми се ще.
После ще обвиня съдбата, че просто не ще.
Ще се усмихна и ще продължа, ще или не ще.
Може и да се мотивирам, пък дано да ще.
Ако това не ще,
 ще се оплача не,
 не ще дори да плача,
просто тихо през нощта,
докато сладко гълъбите спят,
ще се помоля всичко туй да спре,
пък нека да не ще.

Накрая все се стига до познатата тревога,
 отказът и крачките в несвяст,
 пък ще стане к'вото ще.
И така, ако не се запитам до кога,
може и да не е толкос зле,
може пък дори да ми се прище
 без да ми се отще.

В света на нещости за мен неуловим,
улавям се в мрежите на битието,
 и ми е жал за човек любим.
 Никъде не пише не обичай,
 дори и да си разорен.
От любовта не се отричай,
г-н обременен.

 Нима върви да се уплаша,
от някакво си просто изпитание.
Нима върви да се откажа,
без да положа някакво старание.
Но ако всичко е в противовес със моята натура,
върви ли да се гърча,
ако ще и после да възкликна, вижте,
аз съм успешен,
макар и изнурен,
аз имам пари,
 макар и бездушен,
аз имам живот,
макар и ненужен...

Ще стана нещо все,
ще ...
и ще си трая,
за ще и за не ще.
 Ще се усмихвам,
ще се преструвам,
че за почести жадувам,
щъ или не щъ.
И тъй,
докато пукна,
пък да става квото ще.