Следващото лято

/Историята е стара и кратка, случайно я намерих из архивите си и реших да я публикувам тук, въпреки че типа контен е различен...Enjoy/

-  Добро утро, нима си тръгвате?
- Да, всъщност да. Тръгваме.
- Защо, толкова ли ви разочаровахме с обслужването си?
- Не, няма такова нещо. Просто парите ни свършиха и тръгваме.
- Лоша работа. Аз имам изпит след малко и тъкмо тръгвам и аз.
- Къде, тук някъде има университет ли?
- Да, в близкия град.
- По какво е изпита?
- Това е момент, който предстои да бъде уточнен, не съм много сигурен. Е, аз ще тръгвам, за да не закъснея. Може би ще се видим догодинаJ
- Не. Няма да се видим…
- Моля, какво искате да кажете?
- Ами, вижте, и двамата с жена ми сме тежко болни и едва ли ще изкараме до следващото лято.
-  …
- Такъв е живота…

…И се усмихнаха. Те знаеха, че ще умрат скоро, че ще напуснат този скапан свят и се усмихнаха. Не го проумях. А бяха толкова хубави, честни хора. Замисляйки се за спомените ми с тях, всъщност, ние им поднесохме отвратително ястие преди два дни и това ще е едно от нещата, които последно са яли. Разочаровахме ги. Разочаровах ги.

И от къде на къде трябва такъв да е живота?!?!?!

Съзнанието ми се разбунтува и усетих прилива на агресия по гръбначния стълб. В този момент осъзнах, че аз няма да ги видя повече. Скоро и света няма да ги види повече. Аз не знаех какво да кажа. Почувствах се като нищожество. Какво можеш да кажеш на някой, който си отива? Нима думите имат значение, когато нямат сила? Когато процесът е необратим всичко става излишно. Всичко.

Истината беше, че те бяха възрастна двойка, жената се придвижваше благодарение на поставка за подпиране, а мъжът трудно говореше. Те бяха бедна, но истинска двойка. Използваха последните си пари, за да прекарат последните си дни в България. Заедно. Като за последно.

londons dark side

(тая снимка не съм я правил аз, но ми се ще да бях)

Възхваляванията на този град са нещо, което присъства със силно мнозинство от привърженици в интернет пространството. Моя милост, като имала късметлийското нещастие или нещастният късмет, според зависи, да обитава това място, желае да изрази мнение.

Лондон има тъмна страна. Даже няколко, ако питате мен, което слава богу не правите, понеже аз не съм от най-отговарящите личности, съм ли аз? Не, не тази на Fleet Street.

Да речем, чисто хипотетично, че вие сте млад амбициозен българин, от добро семейство  и сте решили да минете на по-горно ниво, сиреч в Лондон. Първият момент – лева няма и на половината на паунда. Това е първото нещо, което ви подсказва, че това място не е проектирано за всеки,въпреки че съществуват доста опровержения на тази теза.  Вторият момент – наема е 500 паунда на месец и това не е шега. Третият – транспорта е по 8 паунда на ден. Банкрут ли каза някой? Кафето и то е къ 8 лева. Мхм.

Да, ама заплатите в Лондон са ехеее… Да, ама не са за всеки. Като българин вие нямате право да работите в Лондон. Поне не и легално. Изобщо във Великобритания де. Трета ръка човек сте. Идвате от бивш соц лагер. Колония на Русия не е като колония на Англия. На всякаква измет, както им вика един зле образУван човек, или паплач, както им вика един друг по-зле образ-Уван, се дава паспорт и работа, не и на вас. На вас ви се дават ограничения. Няма да навлизам в подробности, защото не ми е това идеята – работа няма = няма пари, сиреч минаваме нелегално или ставаме селяни в лондон, а.к.а фермЕри. (продуцентите на онова тъпо шоу като нищо да са брали ягоди в Лондон)

Това е една от тъмните страни на Лондон. Другата, обаче и по-сериозна по мое скромно мнение, е че Лондон, като цяло, е загрозен до немай къде. Вярно, има си Канари Уорф, Биг Бен, Бъкингам Палас и т.н, обаче около него обикалят все народи, които по телевизията ги показват и им викат терористи. Те, не че са камикадзета всичките, а само приличат. И са много. И говорят кофти английски – както циганите български. И не се съобразяват. И са, абе, животинчета. Не всички, за щастие, но повечето. Не знам вие как се чувствате, но аз като бял жител на европейския съюз да имам по-малко права от пакистанец, нищо против тях, просто ни мъ кефят – евалато.  Нали всички хора са равни. Т’ва демокрации, глупости, а-у… Хитлере, защо се самоуби? Сигурно си погледнал в бъдещето…или огледалото.

/Наскоро преподавателката ми пo Learning Support, която е англичанка, сподели, че покрай олимпийските са преместили много араби и азиатци да живеят покрай тях, тъй като са ги разкарали от Стратфорт, и тя в момента си продава къщата по тази причина и си търси друго място./

Англичанинът е човек, всички други са втора ръка хора. А, да, българинът е трета. Те си мислят, че ще дойдем и ще им развалим красотата, само дето тя красотата им вече е развалена. Места като Кройдон и Ъптън парк са доказателства за това - все едно, с извинение за сравнението, зад линията в Сливен – циганската махала. Съгласен съм, че аз съм лош човек и дискриминирам субективно циганите на база неприятен личен опит и това малко или много се прехвърля върху събратята им негроиди, но все пак всеки има право на мнение. Те също не ме харесват, ако трябва да сме честни. Такива изроди съм виждал, че… Има и приятни though.

Хубавото е, ако може да се намери нещо хубаво в цялата черна работа, е че в повечето случаи те сякаш си знаят мястото – или им е намерено. Не съм запознат с историята как точно „всичката тази сган” се е събрала тук, но няколко мои разговори с великобританци – не от тия натурализираните с консервантите, а истински, уж – ми загатнаха, че Тони Блеар е виновен, за което сега всички го мразят – аз като истински журналист не проверих дали е така, ами взех историята на готово. Най-малкото не е красиво в космополитен град като този, масово явление да е един плат да се разхожда и от него да се подава нищо друго, освен чифт очи, тип нинджа.

Хенри 8 сигурно в момента рови в ибей за вампирска отвара, та да се върне и да възстанови реда. Хората се надигат срещу папата, пък се надупват на мюсюлманите. Друг мой събеседник от английската кръвна група ми сподели, че повечето бритони мразели Лондон и не ходели там именно поради тази причина – „ми той е осран”. В който и магазин да влезете, най-вероятно ще ви обслужи един от тях – те затова бритишонците се бъзикат, че без degree ще ходиш да работиш в Теско и така си плашат децата.

Торбалан е тесколан.

From Paris with...luck

/Няма да разкажа история за Париж като цяло, защото те са много така или иначе. Всъщност това, което искам да кажа, ми беше спуснато свише – от моя учител по фотография, многоуважаваният от мен Саймън Роу. Той видя една от тоновете снимки, които бях направил и каза „Аз виждам снимката, но искам да знам историята. Защо не я разкажеш?” /

Всичко започна, когато обикалях парижките улици, насочил се към Айфеловата кула, защото, както можете да си представите, тя се вижда от далеч. Ходейки си, съжалявах, че няма да мога да се кача на върха на кулата, тъй като имах само 20 евро в джоба и с тях трябваше да оцелея 40 часа – без да спа, понеже нямах пари за хостъл.  10 от тези 20 евро пазех за Лувара, тъй като по това време още не знаех, че входът за граждани на ЕС между 18-26 години е безплатен…

Разходките винаги са приятни, но когато говорим за такава по Сена, всичко придобива съвсем друго измерение. Вниманието ми прикова нещо като аквариум, който точно по това време, около 8 сутринта, се почистваше от служителите. Тъй като ми бе причинен много сериозен натиск от страна на основната течноизпускателна система, търсех трескаво къде да отметна тази нужда, а аквариума ми се стори като място, където няма начин да няма тоалетна. Най-големият проблем на туриста е тоалетната или по-скоро липсата на такава. Париж е добре устроен от тази гледна точка, защото по целия център има Тоалетни-Совалки, които с натискане на едно копче се отварят и имаш до 20 минути да си свършиш работата. Така и сторих.

Наръщане видях войници – истински. Облечени в униформи и с автомати. Страшна работа. Хрумна ми, че денят, в който аз избрах да обикалям Париж, се оказа и изборен и като един талантлив-псевдожурналист веднага свързах 2 и 2. Забих поглед, за да не си помислят, че ги зяпам странно, както действително правех и какво да видя – банкнота от 10 евро на земята в една локва. Нещо от вътре ме сгря. Това в превод означаваше, че въпреки всичко ще се кача на айфеловата кула. Детската ми мечта.

Като малък имах много подаръци и картички, на които бяха изобразени най-често именно кулата и триумфалната арка. Може би поради тази причина отдавна исках да посетя Париж. Носейки обаче леко поръженческо самосъзнание и много празен портфейл, не вярвах, че това ще се случи толкова скоро или изобщо някога. Всъщност от Лондон до Париж и обратно ми излезе точно 8 паунда. J Чудесата винаги намират начин да си проправят път, а най-хубавите от тях са безплатни.

Ухилен до немай къде, не осъзнах на време, че всъщност извадих банкнотата от локва и, в бързината си, да не ме усетят войниците, все едно крада, съм я натикал в джоба си. Не след дълго се появи и неприятното разкритие, че съм се оцапал много брутално, но така или иначе трябва да свиквам с живота на клошар, по-скоро го приех като експириънс.  То всичко е експириънс nowadays. Търпеливо и грижливо изсуших и почистих късметчето си и се засилих към Айфеловата кула.

Опашките бяха огромни. Тъй като имах много време за убиване, просто се наредих на тази най-голямата и зачаках. Чаках около час. Вятърът беше ужасен. Измръзнах. Съответно пресуших чаят в термоса си, и отново се обади онази неприятна нужда, която те кара да изглеждаш като човек, който го лазят мравки. Всичко беше оградено с метални прегради, за да не мизерстват хората като мен – постоянно търсещи прекия път. Започнах трескаво да се оглеждам, тъй като нямаше излгед да се приближа скоро до входа.

Без да искам забелязах, че от другия вход, тъй като само два функционираха поради технически проблеми с един от асансьорите, опашката всъщност се източваше много по-бързо. Казах си майната му и се засилих на там. За има няма 15 минути ми дойде реда ми, нали съм обстоятелствено малоумен, установих, че предната опашка на която съм се редил две десетилетия, е била за асансьора, а тази, на която съм, е за пешаците. Така или иначе исках пеш. Оказа се, че е и по-евтино. Win Win. Взех си билетче – 9 евро до върха и затопурках весело нагоре. Снимах, стисках, подскачах и летях нагоре по стълбите, изпреварвайки всички останали стълбошественици. Винаги обичам да бързам пред всички. На стълбите бяха изобразени лица на известни французи, предполагам и се виждаха само от определен ъгъл. Някъде пък висяха изкуствени работници.

На тъй-наречения втори етаж имаше кафе. Изглеждаше страхотно. Пиеш си кафенцето, а под теб е цял Париж. Невероятно. Продължих мълниеносно нагоре и се наредих на следващата опашка – за асансьорът до върха. Бръкнах да си извадя билетчето, тъй като има билети само до втория етаж, има и до горе. Не го открих в джоба, в който го бях оставил. Леко претръпнах, тъй като бях по средата на колоната – ни напред, ни назад. Пробвах в другия джоб – същия резултат. Притесних се. 

Бях толкова близо и същевременно толкова далеч.

Следващите 5 минути минаха в нервно търсене на билета, който, очевидно, бях изгубил. Минаха ми десетки сценарии, включващи какво ли не, от сорта на „Бих ли се редил 30 минути на опашка, ако не бях убеден, че имам билет? Трябва да ме пуснете! Аз съм много известен българин. Няма да ме пуснете, нали?”, но винаги си отговарях с да. Когато дойде моя ред просто културно попитах колко ще ми струва "за до горе", тъй като съм си изгубил билета. Жената ми посочи, че има каса за загубеняци като мен, и начин, чрез който да не се редя отново на опашката.

-Може ли билет до горе, тъй като съм си изгубил моя?
- С група ли сте? –в тоя момент ми прещрака, че групите най-вероятно ползват намаление.
- Не. – ЗАЩО НЕ КАЗА ДА, идиот!?!?!? Тази моя честност понякога ме съсипва.
- 5 евро.

Добре, можех да отделя толкова. Това ще ми е за урок за следващия билет – непременно в джоб с цип.  Why always me? Както и да е. От където дошло, там и отишло. Късмет на половина. Повярвах си прекалено много. Бла-бла,  глупости - глупостта ми ме надигра. На слизане тестово пъхнах една хартийка в него джоб и какво да се случи – до долу вече  я нямаше.

Наблъсках се в огромния асансьор за топа на айфела, като възпитан българин, хем блъскайки се, хем правейки място на хубавите девойки да минат точно пред мен. В последствие като още по-възпитан – им се усмихвах и ги питах как са. С изненада установих, че някои от тях, разбира се, са тук с бащите си. #fail

Накрая дойде и логическия завършек. Върхът! Охааа. И какво – духааааааа. Ужас. Вятърът направо ме пронизваше. Отиде ми прическата. Направих си настройките на Канончето и давай. Джаста-праста изтрещях колкото снимки успях, от всеки ъгъл, разбира се, в стил японско турист – и така докато ми замръзнаха ръцете. Реших да снимам и себе си - #anotherfail.  Такава блъсканица беше, че почти не можех да си намеря местенце, от което да снимам на спокойствие. Всъщност какво ти спокойствие с тази отделителна система.

Горе не беше нищо особено сякаш. По-якото беше самото чувство, че стоиш на една от най-високите точки в Европа. В краката ти е цял Париж. Виждаш всичко, но най-сериозно се открояваха Монмартр и Монпарнас, разбира се.

Прибрах се на топло, точно под един климатик до асансьора, тъй като много добре осъзнавах, че вечерта също няма да я прекарам на топло и трябва да се пазя колкото мога повече от измръзване.

На всичкото отгоре чаят ми свърши, а чая в Париж струва 5 евро. Не ме питайте как разбрах.  5,50 ако трябва да сме точни. 

Надолу, така и така реално погледнато бях платил цената на целия билет с асансьор, реших да сляза с асансьорите, тъй като контрол има само нагоре. Докато чаках един от асансьорите пред мен се нареди една красива розова бебешка количка, а момченцето в нея се беше напишкало big time. Даже се опитах да го снимам, но без светкавица това се оказа безсмислено. Подсети ме, че за да не направя неговия номер, трябва да проявя малко креативност по въпроса.

Като пристигнах на втория етаж първата ми работа беше да разтоваря трафика , но пред тоалетните имаше опашка. Вгледах се. Опашката беше само от жени. Минах елегантно в дясно, пререждайки 10-15 същества, които не казаха нищо – ахаа, появи се на хоризонта и мъжката тоалетна, която по ирония на съдбата беше празна.

Почувствах се отново човек и спокойно се наредих на поредната опашка за последния асансьор. Имаше табела да се пазим от джебчии. Каква хубава идея ми дадоха, само дето аз съм може би най-некадърният джебчия оf all time…


The end.


P.S This is me freezin

lonelish

Тъжен съм.

Отново.

Случва се.

От време на време.

В най-неподходящото време. Всъщност като се замисля едва ли  съществува време подходящо за тъга. Който е измислил тъгата, трябва да се гръмне. Оh, wait…

Всичката красота, която създавам в главата си, ме натъжава.

Всичките възможности, които пропилявам в главата си, ме огорчават.

Нещата се случват много преди някой да си ги е помислил. Много преди замесените да предположат, че може да се случи нещо такова.

This is me.

Не е като да не искам… Просто ме е страх… Страх ме е да ми пука за някой.

По онзи начин.

Приятният.

Защото ЗНАМ какво ще се случи.

Винаги се случва.

Най-лошото / което, разбира се, както много добре знаем, за всеки е различно, индивидуално, като например : за кравата може да е лошо да яде британска трева, докато за козата тя да е идеална. Но това е, което има за всички – трева. Ако не ти харесва, стани коза. /

I can no longer enjoy the way I used to do it.

Счупен съм, но не кардиално, а интелектуално. (почти кардинално)

Idiotiinc

Започнахме нещо като проект и тръгнаха да се раждат интересни идеи.

Списваме го аз и приятели, реших, че може да ви е интересно - http://idiotiinc.tumblr.com

Мерси

k@link@

Някъде някога  на място, където много вали, но през времето, когато не вали, което за добро или зло не е много често, някой решил да боядиса калинка. Този някой всъщност бил един малко приличащ на автора, но повече на себе си. Причината, поради която се въртяла четка и боя покрай него, била че той боядисвал оградата на мързеливия си хазаин, който в замяна му готвил/купувал вечеря. Тежки времена – правиш каквото можеш, за да оцелееш както можеш.

Боядисвайки си най-необезпокоявано, съответно умирайки от скука, Додо изведнъж видял калинка да прехвърча край него и да каца на клонче. -Ей сега ще я направя червен металик –рекъл си Додо и се запътил да я хваща, обаче калинката излезе tough survival и се изхлузна от иначе не особено здравият захват на идиота и … цопна в боята.

-Леле, мале, убих я! Никога няма да си го простя. Как може да съм такъв нещастник. Та аз исках само да я боядисам, да я направя различна, да е по-готина от другите… Карай, може пък да е била болна от СПИН и да съм я отървал от мъките.

Продължил си наш Додо да боядисва, докато изведнъж някакъв неопределен вид не особен полумиркоорганизъм го атакувал по фланга и го бутурясъл в ръката. Поради малките си размери, гадинката не успяла да нанесе any damage, а Додо използвал скритото си оръжие и я издухал.

-Идват да си отмъстят! Но аз няма да се предам. Те знаят ли кой съм аз! Те знаят ли на какво съм способен! Те знаят ли, че идвам от България!

Чувало се някъде от далече по тези земи, че нямало нещо, на което гладен българин да не е способен, но това било в духа на митовете и легендите. По едно време Додо както си потапял четката, за да я обояжни, зърнал калинката, която изплувала на върха на бозавата смес.

-Тая ще е гледала титаник 3Д и сега изплува. Чакай, калинко – рече идиота – аз ши тъ спася! – той пък е гледал много биг брадър бг - Дръж ми дръжката на четката и се покатери по нея.

И калинката послушно се качила. Додо  я поставил на сигурно място и й лепнал една мазна капка боя, защото така или иначе това беше грандиозният план от самото начало. Калинката, обаче, без да се разбяга, най-спокойно си стояла на едно място и чакала боята да засъхне.

-Бреееей, колко културна калинка! Иска да е гъзар, то е ясно! Калинката е пич.

Додо обаче, дали поради некадърността или поради някакви неопределени висши сили на пречене-на-бодисването, се запънал на един участък от трасето. Натискал натискал, брей не се бодисва и не става. В този момент един паяк се подал отвътре.

-Кой е, какво има? Додо ти ли си бе, пак ли си са напушел и онанираш на оградата, зяпайки комшийката, мама ти мизерник. Да са ма’аш от тука, че кат та лопна с ена паяжина втора употреба…

-Ае мълчи е, ко са месиш. Ни съ прай ся пред калинката на голямата работа. Боядисвам, не виждаш ли, оня урунгел пак ма върза да му върша работата.

-Тай кат гледам как боядисваш сигурно от 10 минути са пъниш на един спот неуспешнооо, Хъ-Гъ-Хъ-Гъ-Хъ-Гъ (така се смеят паяците).

-Ми ни ми улиза четката е, е*аси…

-Ааа управяй се, не ме интересуваш, ай че отивам да гледам Менспайдър 8.

-Кое му е интересното на т’ва, нз ко му гледаш, мъж ухапал някаф паяк и паякът станал емо-травестит с лепкава коса.

Денят минавал, та направо заминавал, докато Додо се молел да завали, та да спре да боядисва, но дъждът винаги отсъства, когато ти е нужен. Като се стъмнило лирическият псевдо-герой решил, че му е през перчема вече за оградата и отива на топло, да пие чайче с мляко. Инстинктивно погледнал надолу, а калинката още била там, само че боята почти се разтекла без следа от боядисване.

-Ех, ти що не каза, че не можеш да бъдеш намацан.

-Хората мацат всичко и после питат, а трябва да е обратното, защото, obviously, някой неща са ненамацваеми. Купих си невидим щит от ибей за 2 паунда. Cheers.

-Ми защо още стоиш тук, а не отлиташ?

-Гледам ти сеира как се мъчиш с тая ограда.

duknow

Знаеш ли? Аз не. Затова питам. Питаш ли? И да питаш, няма да ти отговоря, защото не отговарям. Аз задавам въпроси, защото търся нещо. Какво е то, може и аз да не знам, но докато изглежда мистериозно и интригуващо, всичко е ОК. Ако се опитам да ти отговоря, то само ще те объркам. Ще те подведа.  Не нарочно, разбира се, no hard feelings hun. А може би и дори ще се направя на интелигентен и интересен с отговора си, защото винаги съм искал да бъда такъв или поне да изглеждам като такъв (или поне едно от двете,моля?)

Винаги съм искал и да изглеждам глупав, всъщност, за да не ме занимават хората с умнотии, тя обаче каква взе, че стана. Добре че външният вид лъже. То пък, видиш ли, колкото по-прост изглеждаш, толкова повече се мъчат да те поучават. Да те поумнят. На хората не им е приятно да има прости. Не че ако си умен спасението ти е гарантирано. От къде толкова народ и сите учители? Изведнъж излиза, че всички много знаем, че всички сме много умни и всички обичаме да помагаме? Ама не се бъркай, моля те, защото когато аз говоря за всички, имам предвид всички, които си позволявам да чета, а не всички, които изобщо съществуват, за чието съществувание аз и не подозирам. Количество хора, дали в добрината или простотата си, не съм сигурен за нито едно от двете, дават акъл. Акъла пък, според мен, е най-ценното нещо nowadays. И к’во излиза, щом толкова много хора го раздават, не че някъде съм казал, че са много, но може би го споменах преди малко, та щом го раздават всички, значи не е толкова ценен. Може пък да е безценен. Ако ти държиш тайната, ще я споделиш ли с първия случаен във фейсбук, който може да е счетоводител по професия и изнасилвач на малки момиченца по хоби, м? Ще споделяш ми, к’во ще правиш. Защото най-вероятно си мислиш, че като кажеш/напишеш нещо умно и готино и хоп, хората те харесват. Може и да си прав де, знам ли, какво разбирам аз от харесване, при положение, че по-лесно се получава обратното.  А от хора – още по-малко. Виж животните са друго нещо. Не че овършеринг синдрома е лошо нещо, даже е много забавно, ако не си много взискателен индивид.

А може пък и да са малко такивата хора, учителите, просто аз да се заблуждавам в противоположното. Виж как се подвеждаме…

Шантава работа, нали? / ама всеки казва „ааа, не знам”, когато става дума за някаква издънка – някой доносничат де, ама то това вече не е хубаво. Политиканстването имам пред вид.

Всичко, което искам, е простота. Simplicity. Всичко да е просто./ Ако гениалните неща наистина са прости, значи аз съм доста стабилен гений. /Без бюрокрация, демокрация, плурализъм и не знам защо ги умешах тия последните, ама искам да е просто. Аз на тебе, ти на мене. Be good to me and I’ll be good to you – Маршал. А не аз на тебе и ти на другите колко зле съм бил аз, после аз на теб колко си зле ти и к’во излиза, че и двамата сме зле, другите и те барабар с нас и на кой му е добре от цялата работа?

Като казвам искам, всъщност по-често имам пред вид мечтая. Ти знаеш ли к’во е т’ва? Ако очакваш да ти кажа, начи верно не знаеш.  Да мечтаеш, косвено казано, е да рискуваш толкова много, да жертваш хора и усилията им, да жертваш себе си и материалното си благо(ако имаш такова), за да подгониш дивото и да се излагаш most of the time. Да мечтаеш значи да си толкова луд за връзване, че дори да ти изглежда нормално.

Не ми повярва нали? Така те искам. Защото ако вярваш на клошар, за к’во си говорим?

Аре да откъснеш едно цветенце на приятелката си/ да направиш ена свирка на приятеля си, за да може света да е красив поне тая вечер, м? Навит/а ли си?

Топло ли ти е? На мен ми е топло. А можеше да не е, не ли…

1100 км и една година по-късно

Пеш. Бус. Друг Бус. Метро. Автобус.Пеш. – Долу горе така се стига от Лондон до Манчестър.

Някакви си 1100 километра в двете посоки - нищо работа. От сега да ви кажа, ако не отивате да гледате мач на любимия си отбор, който, разбира се, е Манчестър Сити – нямате работа в този забравен от бога град. Или ако ходите в Манчестър, гледайте никога преди това да не сте били в Лондон или някой по-така голям и мязащ на нещо град.

По-късно един от лекторите ми каза, че Северна Англия била доста бедна. Абе, лекторчето, ти що си мълча, като споменах, че ми се ходи в Манчестър бе, а? Поне да беше по-евтино от Лондон. Нъц.

Общо взето ако имате какво да правите – не отивайте в Манчестър.

Превъртях си плейлиста общо четири пъти в двете посоки.

Това, с което ще запомня Манчестър, е че пих бира със стар приятел в Хард Рок кафе, запознах се с нови, срещнах се и със някои стари-нови, и се прибрах със сирене и лютеница. Ще се изненадате, но когато няма лютеница на една ръка разстояние от вас, тя придобива статут на things to eat before I die. Хард рок кафето съвпадна с рождения ми ден и до масата, на която седнахме, на стената, имаше окачена в рамка картичка – поздрав към приятел по случай рождения му ден, подписана от Фреди Меркюри. Мерси, брат, нямаше нужда да ми честитиш. J

Сякаш голямото приключение започна с хващането на мегабуса обратно за Лондон.

Наредих се на опашката, като възпитан англичанин със зализан перчам и зачаках. Реших да си извадя книгата от сакът предварително, тъй като неговата съдба, нещастна, щеше да се окаже неприятна на фона на тази на 40 килограмовото чудовище на една блондинка, което се падна да е отгоре му. Горкото ми сакче. Та, нали, всичко нормално, отварям куфара и БУМ, изненада, колата се е разляла върху „Момичето с драконовата татуировка” или иначе казано върху „Мъжете, които мразеха жените”. Това беше шок номер едно. Когато надигнах момичето да видя другите поражения, под нея се оказа нещастния ми Nook Touch, който, благодарение на cover-a си, се оказа untouched от колата и само дето търках в паниката с кърпата, която бях предвидливо паркирал до Нука. Те, кърпата и нука, са стари дружки и добре се познават. Спасих нука и се опитах да спася момичето с драконовата татуировка, извадих каквото е останало от шишето с колата. За добро или зло билета ми също се оказа damaged, но проверяващия нищо не каза. Може би му хареса моята  vintage интерпретация на листа хартия. 

Нещо друго, за което ми прищракна, е че конвърските ми бяха в този багаж, който веднъж забравих във влака от бургас за софия и ми го връщаха от твърдица за сливен (линк) , можеше да са кололизирали. Проверих. Не бяха. Аз затова ги и сложих и в отделно джобче, как, на батко миличките. Всъщност за този трип така и не ги използвах, но беше важно за мен да знам, че са били с мен. Сантименти, брат, к’во да ти кажа.

Настаних се вече, нали, удобно, от вътрешната страна на седалката, за да блея навън и да заспа по-лесно от скучните английски овценозелени пейзажи. Работи безотказно. Но понеже защото обаче не ми се спеше, а момичето с драконовия менз…ъъ.. татуирник , както разбрахме, се беше подмокрило, милата книга, а има толкова яка корица, ТА реших да чета от нука. Включвам си го и се кефим като бавноразвиващ , зле сресан, червенобузест олигофрен на момиче от есекс, и какво да видя. Батерията ми падна. ОМФГ. Това е дивайса, чиято батерия пада веднъж на 2 месеца  и то защото забравям, че е на батерии, съответно не го зареждам, докато не умре – умря. Индиецът до мен пък видя точно този момент и сякаш се изсмя. Абеее, хинди, що не си стоиш в мръсната родина, ами си дошъл да цапаш на хората чистото, м?

Та се върнах на подмокреното драконово момиченце и въпреки мокрите няколкостотин страници, съумях да намеря сухи, от които да почета, по ирония на съдбата сухите страници започваха там, където бях отбелязал с една червена почти-копринена лентичка с надпис “Elisabeth Brussels” на нея.  

И както сладко си четях, изведнъж се стъмни, което се случи около 30 минути след като започнах, облаци, дъждове, бури, глупости, абе нормално английско време, а лампите бяха прекалено слаби за четене… Мамка му… Трябваше да бъда креативен. Сетих се, че на HTC-то чета Алиса в страната на чудесата от няколко месеца, тъй като вървеше бонус с reader-a в смартфона, а той, нали е на лсд-та – сам си свети, тка де, направо грее. Въпреки, че Алис беше на английски, некак си разбирах. Или поне си мислех, че разбирам.

Номер 45 е най-важният! Why always me? #yolo

И по някое време съм заспал.

По едно друго такова паралелно-подобно време се събудих, без да искам и се оказа, че вече сме в Лондон. Ммм, точно на Оксфорд Стрийт, което означаваше, че сме близко до Виктория и съм почти спасен (от там имам още час и малко с метрото, де), аниуей. Шофьорът, нали е задръстен с британски хумор, изтърси, че книжката му е изтекла и че пренася хероин, а видял някакви полицаи, които, по негови думи, ако ни спрат, ще нощуваме всички заедно в пандиза… Зачудих се, как ще се разберем кой първи да го чука, щото тия англичани имат страшно дисциплинирани опашки и начини на подреждане изобщо. Всички се засмяха, съответно и аз, защото вече разбрах, естествено последен, че това е шега…

Пеш, метро, пеш, пеш (нема кинти за бус на обратно), пеш до вкъщи, съответно ми се откачиха де що имах ръце и рамена към тях, да мъкна тоя 100 кг сак…

И се прибрах, легнах, изпуснах напрежението през единствения отвор, който нямаше нищо против да извърши дейността, даже май се зарадва, и умрях спокоен, че вече съм в Лондон.

кучето магистралист

Днес прочетох нещо от вчера, и май утре ще ви го споделим. Куче причина за катастрофа на магистрала.

Какво би търсило куче на магистрала? Други умрели кучета? Канибал. Или е мързелив ловец, та чака да му утрепят някоя гарга/беззащитно пиленце и да се нахрани. А може би е тръгнал на стоп, да си търси късмета? Избрал е пътя и газ. Обаче някъде по средата е размислил, и като културен софиянец решил да пресече, та да се прибере обратно там, където е най-нежелан, но поне си изкарва прехраната. Някак си. Някога. Не много често. Но е жив, нали?

А може това да е сигнал. Куче-терорист-камикадзе. „Мислите се за много големи, нали, вие, хората, ама не сте! We are the 99%, EXPECT US” . И те определено са бая анонимни. Вие опитвали ли сте се да разберете името на кучето, което сте блъснали? Или те кучетата си нямат имена по принцип, защото хората им ги дават де факто.

Куче като куче.

Защо хората да имат повече права от кучетата? Не съм чул куче да изтреби милиони себеподобни. Хората обаче го правят. :)

А ти, като човек, смел ли си достатъчно, та да тръгнеш пеш по магистралата и каквото стане? На четири лапи. Дори и ако знаеш, че никой няма да те качи на стоп, защото си, ами, куче? Нали? Или то не е точно смелост, а отчаяние. Каква е разликата и има ли изобщо такава?

В същия ден четем, че три кучета се спасили от потъналия Титаник през 1912. С имена, с глупости, на богаташи. Сигурно и с актове за раждане. Едното даже принадлежало на фамилията Ротшилд.

Но за убития пес на магистралата в България, нито ще има разследване, да се търси дали не е на някой богаташ, нито нищо.  Защото всички знаем, че не е, не ли? На никой няма и да му хрумне, че може да е на Ротшилд…  Пък и на кой му пука за кучетата? Куче брат… Куче. К'во ти пука...

Туй е то, кучешкия живот.

Аз ако бях куче в София, особено бездомно, щях да се самоубия сигурно.

how to feed a duck

…или къ да на’раниш патка

Излизаме си аз нали, нищо необичайно и сме се запътили към парка до нас, който е пълен с патки, лебеди, катерици и други видове хора. Всьо харашо. Обаче, тавариш, видиш ли, аз понеже съм леко чалнат, и нали, викам си, к’во като се е постъмнило вече на вън, к’во като е 8-9 часът. Тамън ще им изпея, нали на патките, някоя романтична балада, under the moonlight, ала-бала, па и че ги нахраним.

Как реших да храня патките? Ми, елементарно, Уотсънчетата ми, просто хляба тръгна да мухлясва и аз реших да го фърля. Хазаинът ми обаче, той нали е негър, „Ааа, как ще хвърляш хляб, защо го хвърляш?”. Помислих една минута къ да му кажем на ингилиски, че хлебецо е тръгнал да муйлесва и че не е за едине и му рекох единствената думичка, която панирания, от паника, не че е валян в яйца и на тигана, та панирания ми мозък изгенерира думичката – mould. Оня загря, може би, което беше много добре, защото иначе щеше да се наложи да почна да смесвам граматики и членове, и току-виж оня си помислил, че искам да му помагам с градината.

Той обаче, нали е от Ямайка, даде гениална идея. Вика ми „Иди нахрани патките, ще те заобичат”. Аз, нали, мой съм от село, мой съм прост, ама знам да питам. И го питам „ми те т’ва ще го ядат ли?” да не земат после да ми се обидят, викам си на акъла, да ме накълват и нацвъкат за наказание, че ги цакам с муйлесъл леб. Онзи вика НЕ. Доообре.

Трябваха ми точно 30 минути да се организирам, понеже нали, Раховеца ми малко бавно затопля и нанизах конвърските и газ към парка. Вървим си по уличките, смърди ми на пресен дъждец, аз къде нямам обоняние не знам как го надуших, ама може и внушението да ми е помогнало. Хладничко, свежичко, абе готино ми стана на душата. Малко creepy, оти в парка няма светлини и аз ходим на тъмно, само луната ми свети и тя като ме види и се крие зад облаците, нещо е срамежлива, ама аз нали съм българин, мене от тъмно ме е не страх. Дет се вика, я съм бил на тъмно 9 месеца га съм се раждAл, че сега ли че ме е страх? Пък и като не съм в България, к’во да ми стане на парка? Те най-бедните англичани са 10 пъти по-богати от мен. Надявах се само да няма загорели… Па и ми пише на лицето студент, брат, сещаш се. Никой не иска да си има вземане-даване със студенти.

Anyway. Някви дечица минават покрай мене, отворковци, викам си на акъла „Да ви е*а п****** лелини”, щото им прочетох мислите, че са up to something, и онова, нали бритиш гъзарче, прай се че киха, и вика „fuck off”, аз обаче, нали наум съм го напсувал вече, му се усмихвам и намигам на гаджето му и си продължаваме. Еййй тая к’ви цици беше отпрала на  форграунд. Мааалииии.

ТА. Наближавам вече патките и гледам некви полицейски светлини. Викам си „Брееех, мама му, патките да не са се сбили нещо покрай дискотеката. Той нали, DJ Duck прай парти неска, а-у, някой паток да не е заклал някой лебед и да се готвят да го готвят. Лебед по пекински, да видиш к’во е. Обаче после, Раховеца се обади, та се сетих, че една приятелка ми беше рекла, че в Англия парковете ги затваряли вечерно време. Повървях, нали, още 5 минути и стигнах и що да видя, сложена някаква импровизирана преградка и куките охраняват патките. Начи Мисия Лондон е лъжа. Застанах на едно място, не знам защо първата ми мисъл беше да им бутна 50 лева, не че съм го правил някога по какъвто и да е повод, нали. Най-културно си обърнах, пълен десен, настъпих конвърса, който май беше влезнал в едно лай…ъъ… екскрементче по пътя, ама това разкритие го отлагах максимално дълго във времето, и на обратно към временното ми нас.

Хубава разходчица му праснах. Видех дъждеца к’ви ги е надиплил. Няколко тичащи пенсионери по никое време. Две три троп-бомби, нали, за разнообразие. Малко луна, малко облаци, моята звезда, сиреч – най-голямата, естествено. (някой викат, че е планета, ама не им вярвайте, само true звездоброец би ги чатнал тия работи) И докато се усетя, съм се прибрал вкъщи и оставих хляба за утре. Дано се сетя да отида по светло.

P.S – На следващия ден ги нахраних успешно. J Даже им хареса. И на мен.

Специално за Малвина Макариева, която не че има нещо общо с патките, но си пожела, да я   отбележа. Аз като обещаем, гледам да не забравим…

i wanna speak

Искам да кажа толкова много неща на толкова много хора. Защо? Не знам. Просто мисля за всеки по нещо и непременно държа той/тя/то да го знае. Лошо, хубаво, какво значение има? Обаче това, което забелязвам, е че нищо не правя, а все нямам време за да кажа това, което искам. А може би просто нещо ме спира. Или пък сега не е подходящият момент. Такива ми ти работи. С тия социални мрежи тонове народ ни минава през ръцете и я някой изпъкне, я не,  нещо ни направи отрицателно впечатление и нещастника, който в този момент е имал честта да сподели мисълта си и тя не ми/ни се е понравила, ако ще и Айнщайн да е,  е до там. Късаме и режем на килограм, виждайки само това, което хората решават да покажат в този момент. Мemento mori. Разбира се, има и хора, които са отворени към всичко и всички, и са позитивни (през по-голямата част от времето) и реагират, занимават се, което е много хубаво, но не са много… Шизофрениците като мен, които показват различните си идиотщини постоянно с и без контекст, направо са загубени. А колко народ сме прескочили от противоположния пол, само защото профилната им снимка е супер кофти, а не се замисляме, че този/тази/онова-нещо-там може да е притежател нещо истинско, рядко и красиво. Защо не може всички да са общителни?

Красотата е навсякъде. В това, което се случва. В това, което не се случва. Дори в това, което аха-аха да се случи, но видиш ли, си е променило мнението, но пък има някакъв шанс все още да се колебае…  В нощното небе, което ти казва, че е крайно време да си гледаш работата, но ти отказваш да го направиш, защото си опорочен до мозъка на костите… Не се харесваш ли, ами от теб зависи това да се промени. Най-често от нас зависи дали нещата ще останат такива, каквито са или ще зазлеят. Обаче малко хора вярват в това. Строим ли, строим сгради, а дали ще ги напълним?

Толкова много коли по улиците, а толкова малко движение…

P.S  Колкото повече се опитвам да разбера хората или поне някои хора, група от хора, толкова повече нищо не чаткам. Is it just me? Probably it is. I hope it is. Само се притеснявам, че някой ден,  някой , някъде там, ще извика за помощ, и ще случи на някой неподходящ и до там ще си остане. 

P.S II Посвещавам този, макар и незначителен, текст на нашите приятели и братя в Суматра, Индонезия, както и на всички останали обитатели на индийския океан, които преживяха земетресение с Магнитуд 8,9 по Рихтер и в момента се молят за живота си, очаквайки най-лошото. И ние се молим с Вас, макар това да не променя нищо. Дано сте добре, приятели, доколкото това е възможно.

Memento Mori

11.04.2012