Тлен

Да разбереш без какво не можеш и от него именно да се лишиш, трябва да е доста глупаво, но не и за младеж живеещ отвъд престиж. Най-сладкото в живота би било да изживееш всички клишета - всичко задържало се до теб и времето ти живо. То е като хем да спиш и хем да не доспиваш. От омраза отпиваш, опияняващо е усещания да трансформираш - голата, чиста енергия, която позволява маневреност. Езикът и неговите предели безконечни, звучи като прелюдие към паст, звучи като вечност. Вретена, мислеше си Бодлер тогава. Мислят същото главите ни сега. Безпътността към продължение ни води, защо - от нас зависи - да се извисим до вкисване на чудесата заземени в избата на вечната душа. Ах, отвън-навътре и обратно, едно претворение многократно, преклонение пред светлата битийност на човешкия съсъд, където смисъла държи се - да пропадне, но да диша. От бездихание към инкарнация, съзирането на човешката еманация в очите на един случаен индивид - вървящ сред всеки, и за всеки честит. Умри, заспи... Но не заспивай вечно, сънят е само временното удоволствие в мъчението гнетно...

Mmmm

Беззащитен. Отвън нахлуват всякакви неща. Празна светлина. Създавам звук, но ми е безразлично. Чужда личност се засели. Трупат се ненужни вещи - мисъл тежка, в износени одежди. Оглеждам се. Слънцето е от другата страна. Все следи от използваност. Желанието се е изнесло неотдавна, може би. Време е...

архивна мисъл

Стоя си. Все още се подава мек дим от две прясно загасени свещи. Защо изобщо ги запалих – сякаш това беше последното нещо, което извърших с желание. Сложих дърво в печката, но и това, усещам се, правя механично.

Но сякаш механизмът у мен секна. Винаги съм се чудил какво да правя, и сякаш винаги съм съумявал по някакъв начин да продължа. Винаги са ми подавали нещо от някъде за правене. Главно идеи. А сега, обърнат към себе си, аз нямам какво да правя. Аз съм излишен, неспособен.

Казват, най-лесно е да кажеш не мога. Не е така. Това е колкото лесно, толкова и трудно. Едно е да кажеш не мога когато те мързи, друго е, когато стоварваш цялата си екзистенция, всичките битки, рани и руини в душата си в една безпламенна въздишка – не мога. Ехото, дори, е съкрушително. За теб. За мен, в случая. Защото другите са извън уравнението.

Да, по тях(другите) се разбира, че съществуваш и си избираш какво да (не) правиш, и когато се абстрахираш. Оставаш без нищо. Сам със себе си, сам в/с една празнота. И не е яко, но е първото нещо, което сякаш правиш ти. Което не са ти казали или не ти е било подсказано.

Ще ми се да знаех какво да правя. Да имах цел, мисия в живота. Да се биа сас лошите, да ощастливявам обществото и всички и всичко. Но не ставам.

…

Просто искам да си разказвам, да ти споделям. После осъзнавам, че това е смотано и самотно. И ми харесва. Измислих си. Нямам мнение, но имам система от схващания, която ми определя мнението така, че да изглежда…

младост и умство

Стоя на Църна маца и чакам някой да ме качи на стоп. Не, по-скоро чакам никой да ме качи. Защото, присещам се, многото, които са ми казвали: "никой вече не качва, не е като едно време. Сега хората ги е страх. Едно време, само като видиш обръснатата глава, знаеш, войник е, качваш го. Сега всички са с такива прически. " Или липса на прически, обмислям думите и продължавам сентенцията.

Качва ме човек, който далеч не е никой. Който, на пук на логиката, е млад, работи, добре платен и мислещ - всичко това в България. За изключение си трябва изключителен човек - това ако вярваме, че никой не спира, т.е. тези, които спират, са своего рода изключения. Или изключени (от правилото).

И си говорим. Любимата ми тема, журналистиката, която се предполага, че изучавам. Той започва, че нивото е ниско. Аз си мисля същото и контрирам - ти и да имаш ниво, ще те обвинят за комунист или агент на ДС. Т.е. говорим си за Коритаров. Лайв.

Се тая, мисля си. Отвсякъде ми се повтаря, че не можело и нямало смисъл в България. А какво виждам отвсякъде - обратното.

Може и да не са времена за приказки, но е време да п(р)оговорим.

Качва ме друг човек, по-късно в това прибиране от София до Сливен - СС, и аз чета в очите му, понеже е по-възрастен - у вас е надеждата, младите. И се шегувам с него: "Времето е наше", допълвайки в главата си, именно защото не е ваше - кои са вас, така де, другите. Ясно е.

Глас ли бе да го отприщиш.

Мисля си, последно, жалко че не съм качествен журналист. Да пиша и да съм коректив. Да громя злите и добрите ведно. С ужасно искрено перо.

Не ще и дума, неграмотно списвам тези редове. Пиша, а ми се реве. Но, уви, виж, време няма за сълзи. Дай да си починем, що да не. После ще му мислим...ножът до кокъла като опре. И такива неща, уважаеми зрители. По-добре да спите, наситени, отколкото свити и пресилени.

-Ти какво направи? - Нищо съм не сторил, невинен съм.

Последното е виц, най-добре описващ ситуацията в Света. Не само в България.

Затова аз ще поема вината. Поемете я и вие. Защото сме млади и умни, носещи вина - тъпи сме. Обаче ни има и това е, туй е то. Оставиш ли глупостта да вземе преимущество, трябва да наваксаш. Аз отивам да наваксвам, така да се каже, че съм неграмотен.

Защо откровеността умира

На кратко. Да приемем, че един човек решава да е откровен. Той приема всички хора, радва им се, и им казва това, което мисли. Някои от тях, в последствие, започват да се държат странно и се отдръпват. Други не си променят отношеноето, но не приемат този човек на сериозно. Трети го мсилят за луд. Някои му се радват, но до време. Среща го, обаче, друг откровен човек, с опит в откровеността и му казва:

-Не виждаш ли, че всички си мислят, че ги лъжеш, точно защото си откровен. Не виждаш ли, че нищо не се случва според интенцията ти. Не обвинявай другите. Научи се да ги разбираш. Не виждаш ли, че никой около теб, не говори на твоя език.
-Ти говориш на моя език.
-Аз говоря на твоя език с теб, но ми отне цял живот да срещна втори като мен и сега искам да го убия, за да не се самоубие той, бидейки себе си. До гибел води всичко добро в свят на поквара. Хората не вярват в нормалните неща, като например, истината. Един човек ще ти каже почти всичко друго, не и това, което му е в главата за теб, защото се притеснява, че няма да го разбереш и ще го осъдиш. Когато всички отвсякъде съдят, какво да очаква човек? А кое е по-лошото ли, безразличието, което минава за красиво.
-Ти си откровен с мен, защото допускаш, че аз съм откровен. Ти си не по-различен от който и да е лъжец. Непознатите се третират еднакво, докато не развиеш нещо лично и специфично. Аз няма да се откажа от себе си, заради теб, нито от хората. И не ще очаквам от тях нещо, което не очаквам от себе си. Но ти благодаря. Ето един откровен човек!

Иван

Когато собствените истории доскучаят, собственият живот е безинтересен, винаги се намират чужди за разказване. Някога ми беше мечта да разказвам именно чуждите истории, да не кажа, че на няколко пъти все започвах, и като всичко уж започнато, намирах за какво да не продължа. Е, тази история е различна, тя ми се натресе и аз я уважих. О, сякаш можех да й откажа... Когато двама изгубили в живота се срещнат, винаги единият се смее, докато другият си оплаква душата. А душите не са за оплакване или изплакване. Те са, уж, за споделяне.

-Музиката е всичко, знаеш, голяма е. Ако решиш да продаваш китарата си, кажи ми. Ти продаде електрическата с уредбата, нали. Аз имам три китари, обаче всяка и има нещо. А започнах да свиря на цигулка. Баща ми ми каза, Иване, ще те правя музикант. Рече и отсече. Цигулка взе, в музикално училище ме записа в Бургас. Е, да, ама моите приятели тука(Сливен) в Механотехникума. И аз, какво да правя сам-самичък в Бургас. Хванах си цигулката и към Сливен, записах се и аз в Механото. Баща ми, обаче, каза, че е до тук. Вика, музикант исках да те направя, ти, ти ма уби. Аз повече няма да ти помагам. И наистина, оттогава, аз бях 14-5 годишен, не ми е помагал. После обаче, след години, направихме оркестър в училището. Взеха китари, барабани...нали, всичко, каквото си трябва. Ей, какво ли не свирехме, аз вече на китара. Даже и пари ни даваха. Ние свирим, те взимат парите. Мамицата им. Ние после, хеле-хеле, събрахме пари - оттук-оттам, кой от където намерил, и си купихме сами инструменти. Сами си уговаряхме всичко. Хубаво, обаче те пак идваха на да ни вземат парите...

Виждаш ли, животът е, представи си го, един стадион. И обикаляш. Ти имаш още много обиколки да правиш. Дори и да направиш 2-3 наведнъж, аз пак ще съм много обиколки пред теб. Виж, аз съм вече на финалната права. За мен няма повече обиколки. 

Кога ще свирим с теб? 

Кру

Малкият бунтовник с примка на врата
Разтърси се
Богу дух предадох
За трийсе долара
На черно
Черна е и моята душа
Ще кажат
А отвътре е оазис
На цветя и мили птички

Клекнал
Гледат ме
Сух, сив, отпаднал
Така звучи
За нетренирани уши
Що мощ е

Със залитане отминава
С благи очи не гледа към нас
Пияността на едно поколение
Ментално изтребано в захлас
Крещи всеки това
Едно и също
В любов и самота
Докато ръжда ви одъжди
И отведе,  по-скоро отмие
На север

Мйс

Кажи ми, празнота
На теб говоря
Отсъствие или енигма
Рожденна стигма - бягство
Хулиган с оранжеви обувки
Кавалер, очарователен
Всяка мисъл тука оставете
Мълчанието, вика, казва всичко
Каквото чуеш в тишина
Не можеш сътвори
Умри, заспи, така ли стана
От прехрана към измяна
Не искам да говоря
Инструмент за ровичкане на душа
Моята
Маркирана - систематично
Отбягвай всичко
Що
Нямаше преди въпроси
Само време и тревоги
Трептящ от страх
Вчера вече късно е
От сън се става само по обяд
Ако животът беше жена,
Щеше да е голобрад
А на брадясване живота учи
Жената остави, неуки
Жените знаят
ти каквото правиш
За себе си го дръж
ще плюя, вика, на това
И на другите
Дорде пресъхна
Извор невидим
Ще се преродя в отсъствие...
Замълча и мръкна
Мрак на небесата извиси се
Повърна и умря
Що беше чувство на урина
Отиде за глина
Онемя - /понемчи се/
Когато другите видя
Как цепят през просото
И пикат на животот

кво да прайш

В тъмното, дори и при слаба светлина, ако птицата стои неподвижно, тя не може да бъде забелязана от човек. При тишината на гората след залез, всеки шум се откроява наедно с рязко усилилите се удари на сърцето, които ускоряват когато имаш чувството, че нещо се случва, а ти не знаеш какво е. Тогава птицата се намества, размахва крилата си, но без да излита, на място, и ти позволява да видиш отблясъка й, защото, понякога, отгоре крилата са един цвят, тъмен, а отдолу светъл. С други думи, разкрива се за и пред теб. Или просто й е омръзнало да стои на едно място. Ти избираш кое е.

Зачудих се, способност ли е, или позволение, да виждаш. Със сигурност човек може да се научи, но може ли да знае предварително, къде точно се крие птиче, и къде пространството е привидно празно. Макар че въображението, също като слабият разум, не търпи празни пространства. Ослушайте се за причинно-следствените връзки, които правят ментално покварените хора.

Веднъж видял, не спирам да се оглеждам и да виждам още. Победен от по-висшата форма на живот - чистата.

Втората ми мисъл беше, (породена от моето пораженческо съзнание, което винаги се ослушва за най-лошото), че сега, някой някъде там, стреля по птички. Също както правех аз някога, като малко момче с новоподарена пушка. И се замислих, че ако видя това момче, пред себе си, ще го унищожа. /Що за идиот би подарил пушка на момче. Но всъщност това е урока, който аз научих години по-късно и който нямаше друг начин да науча./ Всъщност, аз вече веднъж го унищожих. А дали само веднъж... Умря, (за) да живее.

Заравяйки невидими неща в миналото, аз избирам да покажа друго. Човек не се променя, той се показва. Остава да се молим екзистенцията да е непокварена. Ето една причина човек да се крие от себе си, за другите.

Или остава да я оставим, градейки над най-гнилите основи, в името на великото добро.

франция на постулата

Ако можеше всичко да се изрази в една празнота. Може, все пак, да се придава красота на всичко. Непразно е онова, което напълниш с нещо, което превърнеш в свое или в познато, по някакъв личен начин. И което не е лично, празно е. Разходих се за пръв път от десет дни. Десет дни вкъщи, между четири стени и един голям прозорец, предимно вечери десет, всъщност, през деня се спи, под звуците на печка, топлина незаслужена. Направих нищо. Разходката си я биваше. Уморих се. Пенсионер - любимата ми дума. Стои прекрасно до инвалид - другата, която ще залюбя и придобия по собствено желание, към собственото си описание. Би било клише да кажа, че живота инвалидизира, но как ще е клише, като кой ли разбира - всеки това се пита, сякаш всички се подценяваме, а ни мързи да се оценим ли, не знам, но без цена вървим, само колко изкарваш има важност, тежина, а цензът, той също, но не толкова на фона на празни гърла. Да мрат. Защо не.  Дето ще се поддържаме живи, колкото да не умрем. Защо да оцеляваме?

красота, назови се

Не можеш да твориш за себе си. Не можеш да твориш за другите. Оказва се, че не можеш да твориш. Признаваш си го. Отпиваш глътка, с драматичен наклон на чашата, който подсказва, че този човек, макар и некъпан от шест дни, е напълно с всичкия си. И това е нещото, което го тормози. Оставяйки ума да си почине от себе си, човекът продължава да съществува без да знае защо. Досущ като любовта, която отказва сама себе си да назове : животът, който отказва сам себе си да поиска обратно. Или да се отзове. Какъв дуел, тогава, да се води. Дуел от един. С огледало. Та нали суетата ще победи. Не, че има значение. Далеч, колкото само душата може да се самоотведе, в своите укрития, където не може да бъде потърсена. Причината за това може да е само една. Неспособността на бившия й вече притежател. Затова творецът обеща да не твори. Дарба, която отказва сама себе си да разгърне.

За кой? За тях ли? За тези?

За тях. За тези. За кого другиго? Кой друг има? Какво друго имаме?

Аз мисля не.

Един банален и буквален превод, на диалог, в който всеки изслушва само себе си, въпреки че предварително е подготвил, и то чрез нелеки усилия, каквото там има да каже. Да запълни пространство. И докато отстъпващият е никого, за никого нашите усилия и към нищо ще бъдат насочени. Една бездна, в която душата се чернотруди, копаейки ямата сама. Надявайки се, един ден, ямата да изпълни предназначението си. Надявайки се, душата копае, и колкото повече прави място за боклуците, толкова по-надолу затъва в нищото, което дълбае.

Красота. Назови се.