проход през прехода и за похотта на подхода

Безсмъртието трае около 24 години. След това идва умората, и не говоря за физическата такава. Физически се усеща само летаргия, апатия, умопомрачение и заключение смеещо се над номерирано (поредно) безсмислено творение - като всяко друго. Изкуството не създава смисъл. В най-добрия случай премахва такъв. Изкуственото с изкуство се бие. Който не иска да се бие, сяда и пие.

Ако до преди това всичко можеше да се захвърли с лека ръка, сега ръката е курва и те гледа в очите, издиша дим и оставя бутилката недалеч, на едно битие разстояние. За спирта и неговото отмъщение, бил той изоставен, пренебрегнат или просто втечнен. Втрещен и изтощен. когато желанието рязко надхвърля възможностите и чакането вече не е привилегия а необходимост. Когато времето спре да лекува, а всъщност вече убива и боли. Преди не болеше. Нямаше кръв  в мивката сутрин и вечер, дислокации и трайни увреждания. Кога порастнахме и дали ще порастем, вчерашните младежи, които още приличат на деца, но с бръчки и торбички.

Аз и моето поколение сме заседнали в прехода от юношество към мъжество, по примера на любимата държава. Никой не иска да се жени, а децата не искат да имат деца - и слава Богу. Те ми говорят ще видиш, като се влюбиш, сърцето ти ще победи. Стоя и гледам, а сърцето ми вече не издържа. Не че го мързи да бие, просто няма сили. Чакам да се свършва, че си е ебало мамата. Казвам го с разочарование, защото чакахме едно време, което не дойде и най-вече се оказа, че е било. И няма да го бъде, Поне имахме детство.

Но прехода ни разсипа, технологически, защото се събудихме, когато още се играеше на улицата, а си легнахме, когато никой не ставаше от компютъра. По средата, лимбо. Помним и ниските цени, виждаме и високите, от стотинките до картите, от големите кошници до лаптопите, от супер пауър до мак. Но ни е късно за последното. Късно ни е и за много други неща, като например да следваме примера на нашите родители, които на нашите години вече са били родители. Ние, повече от всички, не виждаме смисъла в продължването на една безсмислена екзистенция, която в най-добрия случай води до пълен стомах през по-голямата част от времето. Замаяните нощи са лукс, но и необходимост.

На 24 професия стажант, магистър такъв. Заеби, викам си, давай да се затрием докато родителите ни все още не са фалирали и разбрали, че издържат грешки в системата. А може би разбират. Сигурно им е тъпо. И изобщо да се оплаквам няма смисъл, а всъщност дори не съм започнал. Така се и чувства нашия преход, чакахме го да започне през по-голямата част от времето, а накрая се оказа, че е свършил отдавна. Само дето ние не разбрахме.

Не разбирам и аз, най-вече. Да се бориш или да бродиш, туй е въпроса. Борбата е предрешена, за другото няма пари.

oh you gotta love it

Това, което продължава, не бива да изостава, уви аз отпадам, умалявам, но се издигам. Погледи преминават през мен, чувства, изморени от следващия празен ден, който си обещавам, че предстои, някъде там. Остарявам, но се старая да не забелязвам, че се предавам - това не отбелязвам. Все едни и същи приказки въртя за пред хора, да си няпомня, че мога да говоря, че не съм забравил. А съществувам ли или съществено съм се оставил. На вятъра, да ме носи, мислите ми да понесе, да ги разпръсне над човечеството ако ще, а бива ли - с мръсотия да се смесват. Не знам. В огледалото изглеждам малко стреснат. Несресан, вече нямам сили да изглеждам, пресичам с мислите си без да се оглеждам и си думам, ако е писано, нещо ще се случи. След себе си чувам клаксони и се смея, май и този път не се получи. Май трябва да се пазя, дори без да зная защо. Не ми е позволено да питам, и без това от отговорите се отричам. А се вричам, на тоя и оня, идеали, полуживи, в моето тяло по-скоро заспали. Пазя, както себе си така и околните, езика си да смажа и отивам на бунището за храна, това поне не трябва да го мисля, лишен от единственото важно... Малко слънце тук и там, проклинам си за спорта, оплаквам се а не искам за промяна да се боря, ще се случи и без мен, случва се край мен, а аз отстрани, играя го заблуден. Всъщност примирен, истината, за нея и за всички, обичам да съм трагичен ако ще и неприличен. Сериозността на материята не умея да приема сериозно, по-скоро бих отстранил движението венозно. С един дъх или без, отново се чудя за значението на значението и на знанието и на предложението и ... Стоим двама с примирението, утешението, че може би не съм поредния безсмислен... По лицето ми бавно се прокрадва поражение, най-приятното неинтелигентно олицетворение на човек без страст, впуснал се надолу към менталната паст, като прокоба, от устите ми излиза само злоба биха казали за мен, но аз ще отрека. В неистинност ще се закълна и така до безкрай, продължа приключението, разговорите ми с духове и букви. На пух и прас. Остарявам, докога ще трае тази участ.

-без

Мен, за Бога, оставете,

без  приказките си

за политика и мода.

Зрението ми отнемете,

за да не виждам как глупашки,

простаци, следва народа

към своята гибел.

Ако ще ръцете ми отрежете,

моля, за да не щракам,

като вас, на измислици.

Поглед от мен отвърнете,

аз не съм популярен,

вграден; 'съм трагичен.

Наричайте ме жалък,

прост или спрял,

Аз, според вас, живота си пилея

но не ме карайте, с вас

да се състезавам

за публични ореоли.

По-добре ме затворете,

някъде, където да не преча,

но от сън не ме вадете

с вашите възгледи за

консумация на блага

и временни явления.

Те дори не са ваши,

ако щете, но ме извинете

за езика.
Не мога, уви, да крача

със затворени очи, сред

гъсталаци, мрежи

от лъжи и конструкции, 

тъй фатални 

ако им повярва

човек.

Нямам воля

с фенер, на площада

честния да търся...

От смет в сметта,

Затрити от идеали

и мечти. 

Към въртележката

прииждат

безброй души,

зашото няма по-лошо

от без работа да си

Ти си умрял!

...

Умрял е, той, умрял е,

там на бюрото по труда,

потънал в дългове,

смърди и мрънка.

Глупак с дълбока 

кредитна история

проклина цяла

банкова система.

сводник на свобода

Прощално ми изглежда пътят, по който отказвам да се разходя за пореден път, но този е различен. Нощта е същата, за мен все е онази нощ, в която оставих себе си, за да продължа, а всъщност все се връщам. Дъждът си вали и без мен, мисля си, всичко се случва така или иначе. Но се загледах за секунда или две, през странния прозорец, който се отваря нагоре и колкото повече го отварям, толкова по-близо до гърба си усещам другия му край. Ирония или съдба, но като стигне (прозорецът) до ръба и ме бута, та бутна ли го и аз и двамата няма да стигнем никъде. Поради тази и други причини избрах менталното упражнение пред физическото такова. Увеличава мъката и без това, или поне онова чувство близо до чувствеността по начин, по който се чувстваш. Осъзнах, че да се наименуват чувствата е като човек да именува нищото за целите на обяснение, което изначално е невъзможно. Кой ли и би искал да се доближи, и защо... Излива се пролетта навън, а залезът се отдалечава с всеки изминал ден. Чувства се като по-дълъг живот, а всъщност - дали от годините или от географската ширина, - точно обратното отвръщат мускулите, носещи нищо освен умора с всеки изминал час. Залъгвам се, че утре ще ми мине и ще съм по-добре, а реално утре е същото неповторимо ежедневие с подновени стари изживявания или същото, но малко по-различно. И все ще направя нещо различно, ще направя някого щастлив, ще се усмихвам повече и т.н.; при все съм ленив за промяна рано сутрин, а когато всичко или почти е отминало, случвам се. Със закъснение, бих си го татуирал на челото, но защо да бъда очевиден още от началото, като така или иначе след повече от две случвания, долу-горе, всеки човек е, до някаква степен. До някаква случайност, дали, не опира всичко останало - това, което не се случва по волята на очевидеца. Когато едно битие се превърне в събитие, дали не се прецаква, а исках да разкажа нещо красиво. Едно дете ме погледна, навярно по случайност, в градския транспорт. Видя ми превързаната ръка и се изсмя. Аз му се усмихнах подигравателно, защото знам какво го чака. Така сме ние старците. Можем само да се радваме на всичко отминало, не и на случващото се. Not anymore. Защото след един момент всяка следваща случка по нещо напомня на предишна, всяко ново явление е белязано от спомен по някаква бегла линия, и общо взето, дали всичко се повтаря или просто се случва малко по-различно, то толкова прилича/напомня на нещо предишно, че старецът знае резултата от битката преди да е започнал. Като видиш малко повече и ти се ще да знаеш по-малко за следващите пъти. Но опитът, или каквото там е това, което ти подсказва, когато се чудиш; напира да даде съвет. Футуристично е човек да живее без сравнения. Все едно да кажеш, че китайците не си приличат изобщо. Аз едва разпознавам себе си днес от себе си вчера, макар да съм несъщински различен. Глупости, ако не друго леят се безпричинно и безвъзвратно. Причината всъщност е доста солидна - когато човек е сериозно уморен или уморен от сериозното. Разсейвам сам себе си от себе си. Основно. Дали и този ден не мина в нищо. С какво остава в историята. Стана ли нещо различно. От какво... Няма и не остана, вече, като че ли, какво да се случи, което по нищо да не напомня на вчера. Тези белези са се разположили така пространно, та чак е неприятно. Естествено, че мога да ги гримирам, отговарям си на невъпроса, но защо, та нали грима се отмива и от изкуствените усмивки остават криви бръчки. Трябва ли да се замацва реалността и защо не спирам. Ах, тази грозна импотентност. Но така е, мамо, слана попари младостта ми, а ти ми пращаш сланина. Грозно, грозно се неживее в красивата чужбина. Мен рамото ме болеше, това исках да кажа. Умишлено поставям настоящето в минало - придавам си отенък илюзорност, сякаш да мине по-бързо всичко това, което така или иначе се случва. А защо бързам, да ви кажа прямо, идея си нямам. Знам само че настоящето положение е непривлекателно и нетърпимо. Въпреки това си го търпя, да не кажа обичам и 'ендорсвам'. На никой бих го препоръчал. Подпис: свободен човек в свободни времена.

не остана

Какво искам да кажа, какво искам да правя, къде да се даня! Няма, не остана. Изгоря поредната премяна. Измама. Прелюдие към подмяна. Отново е студено, ветровито и мрачно. Отново съм аз, сам, някъде там, където има нищо, облачно и обрачно. Обаче няма печка на дърва. Парно, цивилизация нещастна. Носеше ми толкова тъга, да гледам. Сега очите ме болят и ослепявам, сякаш стар ставам, неща минават през и покрай мен. Неща и хора, неща е като не искам. Не искам да искам, да си го кажа честно - често не го правя. Честно. Измислих си, че може да е лесно. Мракът пак настъпи, колко е чудесно. Само дето аз се стреснах. Почти се отплеснах от живеенето в полза на отсъствието. Почти проработи. Или как и този път се провалих. Той, провалът, всъщност е прастар, отлежал, просто е непревъзмогнат. След това да живееш или не, няма значение. Просто няма - така съм започнал, така навярно и ще свърша. Кога, тайна. Дали! Също! Остана, всъщност, излъгах отново - една сянка, като отражение в локва. При всяко преминаване на някого или нещо, се случва огромно сътресение, размътва се моето изображение. Историята си има обкръжение. Но аз реших, че няма. Няма. И няма...не остана... Нощтно изнизват се дните, с тях всичко се износва или просто се сменя, далеч не вярвам, че всеки ден се сблъсквам със същите облаци, а така да си приличат. Дните и нощите. Времето ме отрезвява, безвремието ме опиянява, губя ли, губя представа и се лутам, опитвам се да забравя, че съществувам, а всъщност ме няма, играта не е сложна, от мен просто нищо не остана. Останалото се отлага, промяна се прилага и без да се налага, стига само да не стяга нишката от събития околко гушката от проклятия, задръстена, като любов непотърсена и оставена за друг, докато някой се представи за себе си или за нещо близко, па макар и низко. А някой луд може и да не иска, да казва и да осмисля, но все не остава място за луди, там където нормалните са луди, а лудите са нормални, там нормалните полудяват а лудите...мисъл за тях не остана.

светлината настрана

Да си говорим честно и откровено, изглежда, е строго забранено. Морална форма на абнормалие, минава за нормалитет, навред обществения общ мозък клет, присвит с корсет, за да изпитва по-малко горест или ако такава следва, да е само по задължение, някое важно обстоятелствено стечение някъде по световната шир, главно в която не живеем, но от която така се вълнуваме до алено, за съжаление. Искам да разбера а то няма какво да се разбира. Да се разбиеш или не, пита те неслучайно поставена пред теб кутия, ти ги риташ, те ти се смеят. Мислиш си, навярно злобеят и чакат да забременеят от следващата мода, речно течение, и което не е забавление минава зле като кръвосмешение. Аз усещам настървение към нищо, и то си се случва. Практикувам си глупостта и ми се получва. Може и да е скучна, но поне е ментална, макар и заблудена в гора вертикална. И не само линии се размиват, усмивки се свиват и хора се избиват, но и много велики дела се отмиват чрез мелачката на мисли, която казва - което не е лесно за смилане, не бива да се нищи. Докарвам се до незнание, единственото ми познато покойно състояние, в което не умирам докато съм жив, и обратното. Изглежда смахнато, повратната точка в живота на човек, когато от личност се превърне в смет, сметало и сметки. Лъснати подметки. Всичко красиво до там и назад, а гърба щой си не вижда, спи като богат. Новата стара хрема,тъй обемна, всичко отмива и изглежда пошлостта си отива, само дето стои и остава, дори притежава маса от тела, а те за своя наслада се гордеят и плодеят, без шанс да поумнеят, само да вилнеят докато изчезнем всички, за сметка на някого и нищо лично, само бизнес. Кога хората се превърнаха в изрезка от списание, написано от идиот, със същата идея в главата, с която месаря коли и са бесили навремето. Това, което не е за вярване, минава най-лесно. Чудесно. Хайде да се плеснем, че челата ни са рязко избелели от някакви шметни-капели, основно схащания остарели, станали чак част от пейзажа. А пита ли някой, пие ли той и защо. Аз пия бира на паважа, и не питам до кога и защо, знам само че докато я има, край за нас двама няма, измама голяма и наслада, просто продължение на едно велико и старо като света упражнение. И още малко, защо не накараме всички други да правят като нас, а после да си играем на намери някой различен, измежду тос и оня безличен, кой от двама ни е по-типичен, аз най-тъпачен поне с глупост се отличавам и безредие в главите на добри деца всявам. Светлината настрана...

игра на карти

Аз играх дявола за него, моя приятел влюбен през пространства. Продадох му живот и представа! Тя завлядава всеки объркан и прави нормалния луд. Аз това искам, нормалните да се откажат от нормалността и да се насладят. Някои понякога съжаляват. Това, което аз продавам, не включва съжаление. Само решения, които водят до пълно, ако не абсолютно щастие. Защото човек държи картите на съдбата си и до голяма част, дали ще победи или не, е въпрос на малко търпение и премерен риск, в правилния момент, когато чувстваш. Аз не продавам чувства, аз продавам свобода и сила, която води или до красота, или до гибел. Средното положение е за посредствените, които са съгласни и на не добро. За мен не доброто винаги е извън уравнението на жаждата, страстта и смирението. Аз подхлъзвам моя мил другар, а той оттам насетне е сам. В любовта всеки започва от нулата, а в битието се започва от минус. Но започнеш ли, има два варианта - плащаш или си тръгваш. И да се знае, че плащането не винаги води до нещо, но със сигурност води. Ръкописите не горят, спомням си, човек не може да изтрие мислите си. Единствения начин да се отървеш, е да се отдадеш, както е казал ирландеца. Отдадеш ли се, следва, може и да не искаш да се отървеш. Последното не е задължително, както и нищо останало. Докато нищо не остане или остане нищо.

лек, нощ

Половин час. Това е времето, което получавам. Има-няма. От първата птичка, до първата кола. Между 5:30 и 6 сутринта. Преди официалното започване на сутринта, разбира се, което се определя по първия се събудил. Та аз съм последния да чуе първата птичка. После колите унищожават всичко. Но за половин час, има щастие, света е перфектен, и освен песента на птиците, помеждутъците се чува и мъничко тишинка - нещо тъй рядко, когато живееш край булевард. Кой, по дяволите, е измислил машините и защо не ги е направил безшумни. Макар да възстановявам едно сетиво, едно любопитство и една прищявка, същевременно и навярно аз цедя очите си до безкрайност. Но на кого му пука, по-добре сляп, отколкото глух. А най-добре и двете. Човек с очите си нищо не може да чуе, и обратното, нали. А той, животът, не е ни за чуване, ни за вярване, а е най-много за (до)виждане. След малко идва изгревът. Рядко го доживявам, така да се каже, защото с него започват да шумят навлеците, които обитават същата сграда, която и аз. Само дето аз съм като дух за тях, спейки по цял ден, а те за мен са като мечки, ако мечките изобщо са шумни - все така си ги представям, навярно защото са тежки - също представа. А всъщност и представа си нямам. Не ми е и необходима, за щастие всеки може да каже всичко. Аз, от едно известно време насам, се опитвам да кажа нищо. Вие ще кажете дали ми се получава.

музика

Изображението се размива, душата изтива, животът си отива, а умът си поспива. Всичко е на релси, а в страни от тях е застоят вечен. Аз виждам пред себе си уравнение и го решавам с нерешение. Дори с малко презрение. Прави ми впечатление, че се правя на умозаключение, но всъщност съм нищо по течение. Временно влечение по тревата, когато не е замръзнала, докато замръзне пак, случващо се от мрак до мрак. Виждам ли, знам ли, няма значение. Прекрасно личностно мъчение, все за красотата дрънкащо, а тя, от своя страна, все по-отмиваща се, от поредната сълза. Но сълзата носи спомен, и чрез него тя живее, ако вгледа се някой, ще проумее, как красив е някога животът бил, и как затворника го гледа отстрани, докато сам кивотът си строи. И умираме бавно, това се случва главно, а всъщност това е единственото недействие. И бездействие - как жадно то си тече, цяло битие поглъща и изплюва жалостна картина. Така и не посях дърво в градина. Вече искам да се махам от гнусната чужбина...

до

Опитвам се да изтрия празното. Напразно. Поради някакви следствия, чувствам се ужасно. Причини спрях да търся, че нещо ми омръзна. Този път съм разорен буквално, няма връщане назад, път напред - също. Всичко е отсъствие, отсъства и всичкия ми. Някой си го е харесал и е платил повече. За мен, за една нощ, за един безкрай. Почти като тост. Но кой вдига тост без причина. Сигурно някоя гадина, която наяве не се понася и по най-краткия път се изнася, със себе си зле се отнася и все така бавно гноясва. В разплуто състояние. Толкова е грозно, та чак се радвам, че е само вътрешно и не се вижда. Ако вътрешните форми бяха реални, някои хора щяха да имат сериозни проблеми с взимането на шофьорска книжка. Аз имам проблеми с една мишка. Всеки ден я гледам, храня я, и накрая все не мога да я позная. Веднъж щом се слее с останлите, за които не ми пука. Там някъде е края, в който и пожелавам наслука. И чакам да се върне разочарована до крайност, носейки всичката онази потайност, на човек открил се пред други, тръгнал си нахулен. Докато има къде и от къде да си тръгне.

сдгфссб

Борим се за права, когато ние сме тези, които ги създават.
Искаме свобода на словото, когато ние сме тези, които говорят.
Оплакваме се от системата, когато ние сме тези, които я съставляват.
Искаме по-добро бъдеще, когато ние сме тези, които го определят.
Искаме по-високи заплати, когато ние сме тези, които произвеждат пари.
Оплакваме се от правителства, когато ние сме тези, които ги изграждат.
Ненавиждаме хора, защото ни липсва себеотражение.
Мразим без причина, защото сме бездушни.
Спорим, а думите дори не са наши, какво остава за мислите.
Допуснахме да сме по-малко от хора.
Пропуснахме момента, в който нещо е зависело от нас.
Проспахме се, собствените си битиета.

Кое животно е по-тъпо от човека?