добрини и радини

познаваш ли (ме в) тези моменти, в които сякаш сърцето се отваря. колите шумят, но чуваш само птичките. гледаш към морето, но виждаш любимия човек. отворен си, пречистен все едно, извисен. тъй красиво и тъй тъжно се сливат в едно. това е най-близкото до щастливия плач. нищо не може да ти попречи да усещаш дори повече от преди. когато се чувстваш истински, когато мисълта ти е една едничка, р...когато всичко друго изчезне и си фокусиран, в едно нещо, един човек, едно желание, един момент; д... каквото и да си сгрешил преди туй е минало и е свършило, завършил си процесите щом си тук. чувството, когато затваряш една глава от живота, напоена с носталгия. тогава слънцето не ти боде очите и вятъра не изсушава кожата ти. тогава си. но и тогаз започва новото търсене, начало, начинание, знание-познание... тогаз всеки човек е добър, живота е прекрасен, светът - цветен и вече не те е страх, не си ужасен от несигурности и предстоящини. просто си. тогаз, бъди

illest doby alive

Извиват се ръцете ми като облаци преди дъжд. И това обстоятелствено стечение дойде изведнъж. Не просто неподготвен, а попарен ме завари тъс попара неизсърбана, не пожали що живота до тос момент у мен бе оставил, тлен, един боклук несъвършен. Защо да действам като тъй или инак съм обречен. Трябва да проумея тоя руски фатализъм. Може пък да преживея бурята от грешно развили се събития, може пък да се тества именно моя пост-депресивен стоицизъм. Може па и да греша. Не бих се учудил, вече, след толкова невери и затворени съзнателно истино-пропускливи двери. Навярно съм излишен, като всичко останало идващо от мен нещо-нищо. Това и много други от тия сладки нещица никой не ти казва, трябва да си ги просиш и то само ако ги търсиш, а кой търси тъга съзнателно? Никой. Съм. Аз. Никой и ще си остана. Тъй като смъртта ми нищо не би променила, аз съм безсмъртен, па макар и ненужен. Докато намери ми се приложение, ще стоя в това положение на изтощено изнемощение и ще гледам как всичко пред мен се срива, без да идва моя ред, макар да съм най-отпред.

визия

Глупостта ми ме застигна. По-скоро ме надмина. Почти реших да се спомина. Споменах ли, уж се върнах, а отново съм в чужбина. Страната на неразрешените конфликти и интереси, интересните конфликти и като цяло, кофти истерия. История с повторение, ненаучен урок - безкрайно заточение, освен ако не изляза с решение. Едно, което да елминира всички несгоди. Ако изобщо съществуват такива неща. Отскоро ми е проблем това със съществуването. Не екзистенциализма. По-скоро фактът, че ме притеснява. Притесняват ме и други неща, пряко и непряко наобиколилите орли, които при по-задълбочено вглеждане като нищо да се окажат лешояди. Върхът - падина; планината - картина на стената; реката блато и гледката - зад решетки. Ако ще и по мръсотията да ходя с чисти подметки, ако стойността над тях е безбожно безотговорна и нелицеприятна, следват единствено забавности. Поне лицето ми все още изглежда приятно. Вътрешността и външността имат способността да се разминават на влизане/излизане. Поне докато човек не открие портрета на/във вътрешността. Е, какво от това, нали до тогава е било забавно и сме се забавлявали, привидно, по крайния резултат най-добре личи на що човек е постилал, отлагал, отмивал от съзнанието и съвестта си през годините. Но хайде, стига с тия фасони, вижда се, вече няма помпони, нека настъпва и се свършва, нима това не е мечтата на всеки провинил се. По-скоро всичко да свърши. Не, нека продължи! Нека се вият виелици, нека се види от що сме (с)ковани! Философията настрана, когато човек е в неприятности, единствения фактор е Бог.  Това никога не е било по-различно.

ще бъде, ще бъда

Ще бъде. Ще бъда. Всичко. Което искам. Което искат. Което трябва. Което се налага. Което ми наложат. Което си подложа. Прав или грешен. Глупав и смешен. Умен или уместен. Честен, подвластен, замесен, въвлечен и увлечен. Дори облечен, от мода отвлечен - почести или помии. Ще нося гордо всяка носия, религия, философия, идеология. Каквото е модерно и удобно за носене. Не ще ме чуете да се оплаквам или мрънкам. Ще съм. Живот. Ще създавам и творя, обичам, горя, пълзя, продавам, предавам съобщения и личности, безличности и проблематичности. Всичко в името на живота. Нали, защото става каквото е писано, каквото иска, каквото трябва. Каквото ще. Ако трябва изтривалка, ще. Бих дори бил велможа, сред книжа и удобства. Отворник и затворник. Припрян и примирен. Убиец и лечител. Журналист и учител. Ще бъда, каквото искам. Каквото поискат. Потърсят ли ме за мнение, ще скромнича. За съвет - ще удобнича. Няма да недоволнича. Активист, пацифист, всичко ежедневно и безвредно. Утопист, защо не. Норма за неотклонение. Скопено прозрение, маскирано презрение, чуждо внушение, добро впечатление. Това съм аз, нима не ме познахте?!

огънче

Смесих малко ден с нощ, почувства се като водка-скоч. Махмурлукът на чувствата ми сега  боде изпод веждите. Това е преживяване, т.е. ще се преживее. Упражнение на търпение. Ще мине днес, утре няма да закъснее. Мечтая да се ичзключа, да свърши всичко, що ме кърши. Вместо всяка нощ да боли като последна, да можех простичко и спокойно да легна. Буря от мисли се е загнездила между ушите ми и няма отърване, само омъртвяне, т.е. отново ситуацията е типична, а белегът за това е липсата на решение. Забавното е, че винаги съм се смятал за имунизиран към болежките на слабия дух, на нервното самосъзнание.
Откакто се събудих, не мога да се позная. Това усещане единствено се повтаря. Като сън на яве, иска да ми каже нещо, а аз огъня размътвам с нафта. На тая вечна клада се препича мойта екзистенция без форма и жаргон. Първите няколко дни си мислех, че в един момент ще свикна, ще изтръпна и болката ще отмине, ще се пейзажира и няма да се усеща. Затуй игнорирах. С отлагането, уви, постигнах завишено налягане и сега пращи злия дух, като шум в глава на глух, пух, пппппп. Психоза. Метемпсихоза!

Метемпсихоза... Три дни по-късно водата се избистри, шума отшумя и бойците легнаха да си починат. Пречистване самонастъпи. От огъня излезе форма без сянка. Изкован бе новия. Бурята роди прекрасност, способна да се изобрази единствено като мимолетно осъзнаване. Приемане на двете уж противоположности като едно цяло. Човек може да има много лица, но това не го прави много хора. Чувствата може да варират, но това не ги прави по-малко чувства. Важно е да се знае, че те са като ластик - опънеш ли прекалено силно от едната страна, ще изпращи от другата - или ще се скъса. Но кръгът не бива да прекъсва. Кръговратът на духовните движения, метемпсихозата, е процес безкраен, досущ като човека. Вечно и безконечно, тъй както несъзнаваното си играе със съзнанието, човек се оплита в себе си. Разплитането на себе си е въпрос на характер и сляпа вяра. Не се заблуждавайте, обаче, че щом бурята отмине, това бележи край. Напротив. Новото начало е винаги тихо и неусетно прераства в конфликт, който не бива да се избягва, щом удари час. А до тогас - изпуснал (се) е който се е отпуснал.

удари

Става ли нещо, нищо ли става. Все такива чуденки, голяма забава. Нещо се забавя, темпо ме унищожава. Сигурно е липса на темперамент. Или ще да е към тъгата моя безконечен абонамент. Сигурно това е лудостта, но не от уния красивите, които водят героя до (самодивите) великолепности и почести, а е от тия смразяващите лудости, гадните, които те сковават в едно тяло на едно географско положение и от там...Себеунижение. Имай себеуважение! Умирам в това измерение, навярно в друго се раждам. Светло, социално-мрежово се вграждам. Това, дами и господа, на нищо не прилича. Или обратното, прилича на прекалено много неща. Все е грозно. Защо, изобщо, преплитам някаква естетика в проблематиката на лунетиката. Огледален лунатизъм - заболяване, в което болния ходи на яве, и му се ще всичко да е сън. Ще. Какво друго да си повтарям или надявам. Ще. Все някога трябва. Това докато междувременно съзнанието ми с мишчици обядва..за вечеря. Липсва ми една от онези топли постели. В самотата си и да се молиш, и да се бесиш, безразлично е. После, виж, може и да те отличат. Ако си достатъчно трагичен. Аз когато съм реалистичен, другарите се смеят, бил съм ироничен. Истината е че се облякох за да получа аудиенция, на прослушване за шут, за служба при съдба, а се оказа, че приказката я разказвал идиот, изпълнен с врява и безумство. При мен е само последното и дори и то не е като хората. Напротив. Държа се на малкото ми останали ментални принципи, ковани от философи, от които ни един не е пукнал от щастие. По туй само си приличаме, за жалост. А след време и това няма да остане, което е единствния ми радостен повод и причината да отвръщам поглед от цените на въжетата. Вместо това се фокусирам върху цените на кюфтетата. И подминавам. Какво ли разбирам.

Какво ми става, защо в душата ми дяволско вмешателство се позволява. Нима имам право, въпроси да задавам, вместо да прося и да се отблагодарявам. Оставам, задължен, пренебрежително неоткровен, неоткриваем и вглъбен, все пак благодарен кретен. Наистина, воистино, кому е нужно? Не е ли излишно! Но нима организъма човешки от лишности като комунизъма, лудешки, не се отърва всеки ден... Тъй бива и съзнанието, пред изпитанието, всеки ден по малко пара да изпуска и за пара в лайна да се впуска. Тъй рече зарат онзи, според когото хич ви няма.

Все пак благодаря за правото да отказвам, поне докато не стана на сила. Ще, нали, само това остана, да крепи. Подкрепи, дари. Не мисли, чуй. Ехото на празнотата. Заслушай се, било за глухонеми. Ех, премени. Дорде не удари чука, захар и несполука.

за хората и наслуката

Прекалено много чернови и нищо черно на бяло, сякаш нещо неизбежно се отлага. Животът, най-вече, тъй неотложим, какво ли изобщо пречи, просто да стоим. Но без движение, няма уживление, няма влечение дори към елементарни неща като разстение, преди толкова ги обичах, но все ги купувах, отглеждах и оставях, защото на някъде заминавах, и това тук сега също е временно, а това време нещо се протаква, преждевременно. Поименно, дори да назова нещата, не ще променят съдбата или просто ще ми отдъхне от дъха и дух ще издъхне. Някакви изречения, никакво творение. Нищо, което да прилича дори малко на приключение или точно приключение на една сладка илюзия, конфузия, или просто дифузия на субстанция от едно място с много лудост към друго такова, с по-малко. Уж. Химери. Призраци го били подвели. Ех, а те умрели, а да спориш с умрял не върви, а със жив  стои, макар тъй красиво да изглежда отстрани, а всъщност загуба, прахосничество на енергия и мотиви, и все пак някой е забравил, че за друго е тръгнал и се е оставил, по течението на безумни реки. Като отлагаш негативното, това не значи, че то в теб не стои. Оттам колкото и да обясняваш, просто не забравяш, проблема не отминаваш, а вместо това задълбаваш, една яма, която прилича гроб, а ти си разправяй, ако щеш, че е кивот, който води към по-хубав живот, веднъж щом бурята отмине. А, да, ако през това време не се споминем.
И ако всичко туй е даденост, нима не изисква отдаденост? Нима ще продължи, тос омразен дъх, който не ценим. Ние просто ще се променим, нали, няма да е все така, все тая, ама не, какво като вчерашния ден по нищо не прилича на днешното дете. Оплетох се малко в смисли и рими, голямата невидима празнина - прости ми. Знам, че когато и всичко това да приключи, дори и нищо да се случи, може и нещо да се поучи. Зрънцата тъй неслучайно се посяват. А гласът на собствената ми съвест идва от несобственото ми аз. Това е тъй красиво, а за последната дума вече имам друга. Ранимо. Мастило. Кажи като разбереш. Аз ще съм някъде тук. Блажени са тия, които намират смисъл тука. (захар и несполука)

скришом

Рядко се опитвам да съм човек долу на земята. По-скоро гледам към облаците и там забравям си главата. Когато, обаче, стане време за заплата и реалността влезе през вратата, без да почука, нещо в мен се пука и сякаш спирам да слушам.
Осъзнавайки колко малко всъщност зависи от мен и колко нищо мога да направя по не един и два въпроса, започвам да се чудя дали не е време да прося и аз да поставя глава на подноса, да приклекна, тъй както поколения преди мен са сторвали и да повдигна ръце с две развалени рамена към господарите и да поискам, доброволно, да ме освободят от всички мисли и да ми дадат нещо да правя, да струвам, инак много умувам и нещо се сдухвам, а сякаш все по-малко чувам. Може би е от възрастта. И що да стори човек, оставил се реката да го завлече в дере, в която позиция той само бива блъскан със съмнение от горе-долу всяко течение... Дори когато идва прозрение, то единствено дразни, защото няма значение дали сетивата са пълни, когато ръцете са празни. Проказа.
Забавното е, че когато се предполага, че човек бива да кове съдбата си, той вече е уморен и изтерзан, навярно задлъжнял и би се примирил на каквото там пълни хладилника, докато мечтите са удобно набутани някъде назад във фризера.
Кажете, мои роби, събратя, кога идва момента, в който ще кажете гордо, че вий сте си избрали съдбата. Колко от вас са променили поне нечий свят, са понечили да обичат и не са се примирили пред нищо. Скришом, поне, мога да си мисля, че и аз съм поредната тухла в стената, че и аз тук съм за нищо.

нима

Какво правиш, когато
тишина настъпи плахо
уплашено сърце затупти

нима поглед не рееш
сред невъзможните нивя
към безпризорни дъждовни дни

самотната пара
на топлия чай
нима не гали
душата ти слаба
погледът ти изнурен
не пари ли изпод вежди издрани
стойка изтерзана

на що прилича
нима не се питаш
отразена в река
мръсна, замърсена
мътна като представите
ни за бъднини
тъс притча

Нима всичко не бихме предали
от себе си
да не тежим
на тос свят
и неговия посърнал Атлас

но що правим
когато
тишината ни застигне
сляпа
сляпо
слети,
но сами

уплахата с  бича
му вика
'бий, мамати стара
бий'
бий, но не отбой
и ако смъртта разделя
то живота бива да събира
но от туй кой разбира
в ума си побира
онази
неподозираната
несмиримата

която, понесена на криле
от крале
и други неверници
зове
любов
любов
какво загубих
какво оставих
нима останах
нима погубих

критично

Тук ти казвам, че сгреших и ако двамата си признаем, може и да продължим. Обаче сгреших отдавна, а не върви чужд човек да плаща за греха ми. За това може и да се оплаквам понякога, но и двамата знаем, че сигурно ще извървя и този път. Този път не е като оня, в който исках да се откажа, защото бях млад и исках да се бунтувам. Този е вече когато съм стар и повехнал, и само думите вече красят проказата. А делата... Гледай колкото си искаш, току-виж се появило някое. Но поне верността ми ме застигна. Преди беше приказка и се смеех, сега вече и следа няма от онзи смях. От онази арогантност, с която поглеждаш над всичко и всички и си викаш 'тва ли бе, тия ли бе'. Сега следите са белези по тялото и съзнанието и сприхавостта е по-скоро остатъчен инат, но и неговата инерция ще замре.
Да бяха добри, старите дни, бих им лепнал етикет. Но са били. За тях по-добре нищо. Бил съм аз, някога, нещо си друго, непознато, лишено от разум си нищо. Сега всъщност съм щастлив, не зная дали ми личи. Пия си чая и отбивам последния номер. Или поне така си мисля. Играта на котка и мишка приключи - и двете подадоха оставки и отидоха в Колумбия. Но малко ще се проточи. Просто всяка минута е час, всеки час - седмица. Времето спря и аз заседнах. В този случай ми остава, освен, да отседна. После навярно и ще п(р)огледна. А всички знаем, погледне ли човек, току виж някое решение му извадило очите. Последното, ако не, може и буквално.

все ендощ

Някой ден е или някоя нощ. Все еднощ. Пред лицето чернее, под очите тъмнее. А вятъра и без мене си вее. Мен ме более, оти слънцето ми другаде вирее, дума да не става. Сам се опявам, малко се опасявам, но и аз като всеки друг, гледам да се спасявам. Удар от тук, удар от там, поклащам се като пиян. А всъщност към бесилка се засилвам, защото, ако си достатъчно мощен, може и да не увиснеш. Може и да главата да си пръснеш, но туй е друг въпрос. Въпрос на коз, който не държа, но блъфирам, за да ме мислят за Бос. Или за да ги е страх. Кои са те, почти ги разпознах. Леко се припознах, аджеба, в джунглата от мъгливости и светлосенки на отражения и отражатели. Неблагодатели. Дръж близко своите предатели, те ще те направят човек, а приятелите не дръж, оти ако не избягат, най-много да свърнат поглед при първата отдала се възможност, освен ако не си тих. Лайната са тихи, не знам дали Ви прави впечатление, господин подозрение, мое олицетворение. Тихичко си похапвам, от невъзпитание колосално зяпвам и езика си захапвам. Хаплив е, к'во да го правиш. Хем да го давиш, хем с него да боравиш - не върви. Алчен като идеята Ви за красив живот, господин Киуот. Аз бива ли, на Вашата маса, да замезя със щастие, Ваше прекрастие. Как все забравят да благодарят за онзи имот, за онази служба и за ония тримата ли става въпрос, от които единия е много ино таквос.
Разбирате ли какво не искам да кажа. Аха да ви се подмажа, но и този път не ми се получи. Може би трябва повече да тренирам, за следващия път, да смажа перото. Само дано не клюмне, по примера на един анатомичен герой. Отбой, бой бой бой...ой ой ой. Нимфо, чуваш ли, свърших. Но не съм с(ъ)вършен. Още помия има да излиза, антология на едно заболяване. Простете, грешка на клавиатурата.