И да ви кажа, уважаеми, по-добре ще е да ви разкажа. Макар да бих желал да ви покажа, така само ще ви откажа. Картината пречи на въображението да се развива, така мисля. Думите, вижте, помагат. Та да подумам малко, макар и неспециалист в картинното думане.
Вчера или вече беше оняден, тия времена дето ги не гоня, но те мен не оставят, се разхождах по един добре познат път. Познат още от най-ранни младини или инак казано тия години, в които човек вече придобива някаква елементарна споменност, което при мен се случи някъде след първи клас. Тоя път, който и друг път съм минавал в последните десетина години, ме помисли. Аз му се усмихнах и спрях да понаблюдавам. Ще ми се да кажа полюбувам, но историята е друга. Идвах от циганската махала на моя нероден град, но роден по документи, и оттам нагоре през най-бедния нецигански квартал, в който всъщност отраснах и прекарах немалка част от детството си - когато още имаше детство. Всъщност, да отворя допълнителна скоба, за бедните деца винаги ще има детство, защото освен улицата, какво друго забавлание имат?
Такова дете бях и аз, тогава. Казвам бях, защото ми се ще всичко това да е минало, но сякаш е едно сладко отбягвано настояще и непринудено и неизбежно бъдеще. Та в този квъртал на бедняци, всички деца бяхме равни. Немаше ни джиесеми ни интернет. Споделяхме елементарните си детски удоволствия, като например, мерене с камъни докато се пукне нечия глава и се наобиколят родителски тела да врещят и да защитават някакви имагинерни човешки права. Ние сякаш имахме право на всичко и все пак - нищо. Нищо, защото каквото и да харесахме, трябваше да го открадем, инак нямаше как да достигне нашите владения. Всичко, защото само небето ни спираше да мечтаем и бленуване, и само полето беше нашия предел; все пак не биваше да се отдалечаваме на неразумно място от дома.
А домът беше един, за чудо и приказ. Ще започна от там, че вървейки по този път и след като се спрях, старите и порутени сгради, които някога са били велики заводи на промишления комунизъм, още си бяха там. Веднага ме върнаха петнадесет години назад. Въпреки че се предполага, че милите, клети стари постройки, бива единствено да се разпадат, аз се учудих колко същите си бяха останали. Все едно времето е спряло и не им се е случило, за разлика от на нас, смъртните. Бетонът, който трябваше да служи работата на основа, може и да е изгубил участник или двама в състава си, които йерархично се бяха свлекли до камъни и вече не част от колективизма; си държеше добре останките. Величествения комин, който като малък винаги ме караше да вдигам поглед от камъните и боклуците, си беше същия. Той и тогава не димеше, но това е друг въпрос.
От останките встрани безспир течеше си поточето, точно както го помня. Викахме му поточе през зимата, защото като че ли изчезваше, а през пролетта си беше баш река, та дори имаше мост над нея. Реката или поточето и днес носи звучното име Коруча, но допускам все по-малко хора вече знаят този факт. Толкова време прекарвахме под моста и около реката, дали за риба или просто на хладина, а дори и без цел, че нерядко страничните минувачи ни бъркаха с циганета. И ние се гордеехме, защото, бидейки жители на този опрделен квартал, който имаше обща граница с ромското гето, ние бяхме убедени, че отатък бариерата живеят къде-къде по-добре! И не само, понявгаш сме стигали до такива изблици на хиперболизиране, че нашата стрена на стената си беше Източния Берлин.
Там беше и моят блок, макар вече фасадите и дограмите на апартаментите далеч да не подобяваха тези от по мое време. Сега някои си имаха дограма, други - остъклена тераса, а трети дори и изолация. Но не всички бяха апартаменти достойни за възхищение. По моему не бяха точно апартаменти, а бяха, как да се изразя, комунално комунистически стаи; или от три апартамента се бяха пригодили на шест стаи за шест семейства и обща баня и тоалетна за всинца ни. Тук е важно да се отбележи, че думите баня и тоалетна са пресилени, особено имайки предвид конотацията в съзнанието на човек от 21-ви век.При нас нямаше бойлери, душове, тоалетни чинии и прочие. Казано иносказателно, още не бяхме открили топлата вода.
Нищо от това не ни правеше впечатление. Ние бяхме и си оставаме деца на времето и мястото, което ни е приемало за свои, където сме се чувствали добре, па макар и без хладилник и тем подобни удобства. Нашето удобство, както споменах, беше реката, играта на камъни, жоменката и мръсотията по улиците, която поглъщахме с удоволствие и беше нашия насъщен приемник и другар. Вярно е, все пак, че от време на време, със спестените пари от седмични закуски или по-скоро с намерени пари - едно друго наше занимание/препитание, за което ще иде реч по-нататък; все пак ходехме да играем на плей стейшън. Някак се бяхме заинтригували и ценехме всеки един час като спомен за време напред. Имахме си записи на хироус три, кечихме се на тейкън и прочие.
Помня как обикаляхме улиците, понякога, с единствената цел да търсим изгубени стотинки. Особено на пазара, това беше дори приятно, зашото освен стотинките, винаги имаше изоставен по някой друг плод и зеленчук, които явно никой не искаше да купи, но за нас това беше добре дошъл дар от бога. Случвало се е, макар и нарядко, да намираме и касетки с развален зарзават и си го разпределяхме според ранга. Аз първоначално не бях капетано, но винаги се стремях нагоре, да се изкачвам и да израствам - буквално и физически. Не беше докато не пукнах главата на едно дете от съседния блок, с който водехме люта война с камъни, Монтеки и Капулети, та да се издигна и аз. Беше и щастливо стечение на обстоятелствата, защото главатарят ни се премести да живее другаде, след кеото аз естествено, вече под формата на старши - бях с месеци по-възрастен от другите; поех юздите на полка. А и него го намразихме, та нали отиваше да живее на по-хубаво място, дезертьорът. Малко след това се пукна и моята глава, но такъв си беше реда. Най-смелият войвода вървеше най-отпред, респективно най-близко до летящите топузи на конкуренцията. Тогава, спомням си, моите верни другари се застъпаха за мен, веднага намериха памук на земята и ми запушиха главата, за да не ми изтече мозъка. Прибрах се щастлив, тази вечер, а родителското тяло сигур едва не е припадна.
Такива времена бяха, забавлявахме се както намерим за добре, макар и по дивашки. След като аз застанах начело на редиците, измислих нова игра. Състезавахме се кой ще събере най-много крушки от фарове и мигачи, понеже както споменах, в нашия квартал на небогатите, всяка пета кола беше ранена в бой и поради свободното изтичане на капитал, рядко собствениците на въпрсните МПС-та се грижеха за мигачите си. Ние, от своя страна, вагабонтите, им свивахме крушките и ги трошахме най-безрезервно, без да чувстваме грам вина. В нашите съзнания не правехме нещо лошо, просто си играехме. Аз винаги носех повече лампички, както им викахме, от всички останали, понеже бях капетано, предводителя на четата. А и да сме честни, тази игра все пак хрумна първо на мен.
Врахлитаха ме и немалко други спомени, докато възрасното ми аз стоеше край реката, но в един момент се съвзех и се върнах във времето, в което за миг бях спрял, с навлажнени очи и загледан в моя блок. Нашият апартамент или по-скоро стаята, която обитавахме навремето, си беше същата. Терасата беше останала обща за двете стаи, които вече може и отново да са се събрали в един апартамент. Помня как комшията ни излизаше през прозореца, за да си отиде на терасата. Между нашата и неговата идеална част имаше имагинерна граница, която рядко биваше прекрачвана. Така и веднъж не помоли просто да мине през нас, макар да си бяхме нещо като съкилийци. Все пак описвам събития пост 89-та, в комунална сграда, където всеки си държеше на своето, всячески.
Надигнах малко глава, понеже бурен облак се изви, докато ме тресеше носталгията и си запалих цигара преди да завали, че след това щеше да е прекалено късно и се замислих за елементарни неща. Императивът, обаче, беше времето. Минали са поне петнадесет години, аз вече нямам нищо общо с детето, което някога е било царя на 42-ри блок, освен душата и сърцето. Но вече и аз живея нормално, така да се каже, имам си собствена баня и тоалетна и не си играя в реката с циганите. Колко вода е изтекла, така да се каже, а сякаш беше вчера и още повече, сякаш всичко си е същото и аз не съм се променил, въпреки, че вече не ходя с 20 стотинки на училище.
Всъщност това бяха най-хубавите ми години. После и ние се замогнахме, от някъде, с кредити от банки най-вече и се преместихме. Оставихме това забравено от бога място, нашата сакрална чита де деуш, и отидохме в хубав квартал... Само дето не беше моя квартал. Не беше моята чета. Сред лъскавите деца аз бях циганина в класа, макар да се белеех по кожа. Бях с маниерите на разбойник и си търсех река, в която да играя, но сякаш беше късно. Все пак успях да науча един от новите си съученици, вече преместен в по-елитно училище, да ходим на пазара и да бъркаме под сергиите за стотинки, но не беше същото. Когато на следващия ми рожден ден аз поакних всичките си стари другари, дойде само един и то само веднъж. Вече бях друг, бях далеч и не споделях комунализма. Дори спрях да ритам и оставих отбора, чийто втори капитан и титулярен нападател бях именно аз.
С годините ставаше все по-трудно да говоря за това, за този период. Никой сякаш и не ме разбираше - как се обяснява на хора, свикнали със собствена тоалетна, за общо клекало. Или че банята е нямала прозорци. А и вече не носех дрехите на роднини и комшии, чиито деца са пораснали. Трябваше да се впиша не на мястото си. Това ми е останало и до ден днешен, когато вече съм с висше образование, учил в чужбина и всякакви такива лъскави помии в очите на обикновения човек, как да обясня, че аз съм онова дете, което всяка вечер се е прибирало мръсно, пътувало е до селото си безплатно, защото шофьорът на маршрутката е бил познат, а и "той е дете" и т.н. Как стават тези преходи безболезнено?
Чудех се и гледах този блок, този образ в съзнанието си, докато фасът вече гореше пръстите ми и отново се осъзнах. Трябваше да се събудя, да се съвзема, да се приема човекът, който уж съм днес и, да рачем, да се възгордея, че вече не живея там. Вече изглеждам прилично. Уви, драги ми смехурко, нещата не стоят така. На мен днес всичко туй ми, към което се стремя , ми е тъй фалшиво. Този ненужен лукс, но все пак се стремя, а запита ли ме някой що го правя, стоя безизразен.
Безизразен и си застинах на онова място край реката, където едно време мерех противника с камъни, а когато облаците от противоположните страни сключиха съюз и се разплакаха, трябваше да бягам. Станах, изтупах се от мръсната земя, на която бях седнал, погледнах си смартфона, захвърлих фаса, нахлупих си слушалките и се помъчих с все сили да забравя всичко, което съм мислил само допреди минута. Запътих се към новото ми вкъщи при новите ми вещи и новите ми удобства и отново станах новия човек.
Рекох си, Добрин, добре дошъл във двадесет и първи век.
