кошмари и рози

Помня когато всичко беше забава, кошмари и рози. Помня и се възхищавам, защото и аз като вас знам, че всичко е преходно, че човек съществува истински само около границите на въображението си, и че очите служат за заблудо-приемопредаване.

А ми пречеше. Да седя, да слушам, да чета, да малоумствам дори, ако щеш, наум и на глас - все по-затихващ откъм смисли и гръмък откъм нескрито обществено разочарование.

И аз като многото все си мисля, че нещо не ни е наред, обаче после го погледнах от другата страна, подбутнах го - не мръдна - зачудих се и усмихнах, знаейки, че никога няма да я разбера тая маса, за която всички говорят и същевременно никой не е част от нея.

Та бях тръгнал в друга насока, а се оставих жертва на собствените си (без)мисли. Тръгнах и спрях, да се поогледам, дали всичко е същото и реших, веднъж и аз, като онези митични същества мъжете, които по презумпция са непоклатими и непоколебими, силни, истински - да кажа обратното.

И повярвах в него.

После стана пак едно такова забавно и приятно, също като в спомените ми. Наречи го кошмар, ако щеш...