нонсенс

Имам сърце, което бие за приключения
и съзнание, което не познава страх
Смъртта е само физическа
Да се предам, за мен това е грях!

Умират само скучните
Тези, които не знаят що живот е
Които бягат от каквото
и не спират ни за миг.

Бягат, и ме подминават
Аз, що съм тяхната съдба
От техните мечти
се храни моята душа.

Това, от което всички се страхуват
Това, аз наричам смисъл
Де, що, може да се случи
Насам, крещи гръдта ми.

Отказвам само на страха
На нощта грозна да се вържа
Това, което аз обичам
Не ще открие никой буден.

Безспир, унищожавам хоризонти
Покой не знае моята душа
Будна, непокорна, тревожна
Но нали там има повече.

Нали живота не е само труд
И спор, безкрайно лют
Нали не ще се спрем пред зима
Не сме отбор, но заедно се борим.

Защо тогаз се сам усещам
На борда на бойците за живот
Защо усещам всичката умора
Която се пренася под строй строг.

И няма ли, питам се
Веднъж да спре
Да се върти, туй,
Що земя се зове!

А може би не се върти,
А само си стои
И чака някой смъртен като мен
До нея да се приюти...

Оценяването никога не е било лесно за мен. Аз сменям оценките постоянно. Т.е. те са непостоянни. А и аз съм субективен, света е в рамки, всички са луди. Нормалността е пренебрежението, което изпитваш към хора, които просто не се замислят защо слагат неща в устата си.

Бягството е неизбежно. Бягството е клише. От клише в клише, за да се получи обратното, математически. Вино и свещи, за едни, за други е свинска мас и регулярно ако. Няма честност, няма доброта, всичко е измислица на една лоша жена. И не е честно. Но той се бори за правата си.

Как можеш да се бориш за нещо, което ти е дадено насилствено? Колко тъп трябва да си да защитаваш чужда кауза, с която няма как да си запознат дори и бегло, бидейки ползватор на нещо, което не можеш да обясниш - а именно, всичко.

Лодките на нашите мечти се разбиват в бреговете на нашата реалност, поставила се на място, на който никой не би поставил нищо различно, освен хоризонти. Но какво е хоризонтът, ако няма край? Какво е мечтата, ако не възможност на смъртен одър.

Мисията на човека е да си намери мисия. Любовта е онова прекрасно чувство, за което може само да се пише. И това, че има установен ред, по който да протече един живот, прави нуждата да откачиш още по-крещяща. Излизаш, не спиш, а всъщност не си мръднал. И обясняваш на другите колко не са в ред, нали.

Направен от блясъци, обрани мечти, една изпълнена разходка в мрак, в който само мислещите виждат. И виждат, какво - как някой се блъска в стена, отново и отново, по график.
Направен от блясък, мраморна украса, цилиндър от проклятие, всеки със своето - кой каквото знае. Кой за каквото е учил, така де, избрал, избирал, избран блясък да остане настрана.
Повярвали, че един камък е по-ценен от един хляб, повярвали, проврели се във вярата провървявайки, преварявайки се, картина все една и съща, монета, която не се обръща.
Грозна картина, като нощ всички са се скрили в черупките си, сякаш тъмнината всъщност наистина наранява. Научени да отсъстват от живота в определени моменти - и така до краят на живота. Научени, притъпени, прикрепени с оправдания, мисли и творения на болен, създал болница и нарекъл останалите болни, твари и отвари, подбуда и заблуда...
Казанчето за вода се пуска на свален капак. Песен. Омраза. Изкуствено създадени реакции у милиони съзнания, грешни, прави, изправени по образец, четец, буквоядец, знаещ, знаещ, знаещ но тъп.

бележете; многозначимостта в рамките на рамка

Забележете, господа, че попаднах тук абсолютно инцидентно - самата работа на съдбата ме достави в този интересен навръз от случки, който дочух, че се нарича живот. Сега, когато, така се да каже, ме намирате извън релсите, ще се зачудите защо така ненастойчиво се опитвам да се върна към животът, който преди да ми споделят, че съм болен, изглеждаше сравнително ненатрапчив. Със сигурност по-редовен. Еднакъв, дори, бих предположил, защото какво друго има на тази планета, освен да се опитваш да не умреш - нещо, за което разбираш дали си неуспешен едва в последния момент, ако изобщо разбереш.

Забележете, че стимулът е идеята, била тя и непропорционална, да не се стига до нужда или претърпяване на други стимули. Претърпях, притъпях, ми изглежда като добра форма за отбиване на живота, на "номера", и на всичко останало, което обикаля около нормалността без да я заплашва смъртно.

Обаче, изглежда на пръв, втори, дори и на десети поглед, не можело човек просто да стои и да прави нищо. Прелюбопитно е, забележете, господа, че когато стоиш и правиш именно нищо, ти се казва отстрани "Не можеш да стоиш и да не правиш нищо." Абсолютно невъзможно за съставяне изречение, което постоянно се появява и появява край ушите ми, и кънтежът, който отнася съдържанието, нахождащо се в златната среда или по-известно като "средно положение", предпочита да си вземе почивен ден, въпреки че не извършва дейност.

И аз така, господа, не извършвам дейност, а само си почивам. Абсолютна контрадикция с това, което се опитват да ме научат през последните малко над двадесет години.

Обичам да казвам, забележете, господа, че единственото ми позитивно качество, разбира се позитивно в рамките на ментално парализирано общество, е недобрата ми памет. Или казано с други думи, прекрасната ми способност да незапомням, ненаучавам разни неща. Също към позитивитетът си бих добавил, скромно от моя страна, разбира се, е абсолютната, граничеща с няколко нули, неприложимост на всичко, за което може да се твърди, че знам/мога. Естествено, всички досадни твърдости около моята особа омекват инстантно, когато от нечия страна се появи поставяне под въпрос нещо определено.

Нищо, казвам ви, и премърдите ненужности, които аз тъй благо и напълно безплатно ви споделям, не е толкоз значимо, колкото незначимостта. Нищо, и това е най-голямото благословийоподобие, което някога ще получите без да сте желали.

Сила

Толкова е силно усещането...
Когато се изгубиш в гората, и по-точно, когато осъзнаеш, че си се изгубил. И си в дерето. Само трънаци, гъсти. Няма връщане назад. И слизаш надолу, после нагоре, после настрани. И няма и няма път. Започваш да се тревожиш. Слънцето плавно е преминало от другата страна и вече усещаш, че часовете ти са преброени. Не се ли справиш бързо, нощуваш в гората.
Стигаш до момента, в който просто ходиш, защото не знаеш какво друго да правиш. Някакви пътечки се проектират пред теб, въображението ти създава какво ли не. Толкова е силно...
Сърцето ти тупти, съзнанието ти е на друго ниво. Чуваш само песента на гората. После завиваш. Предполагаш, поне, че знаеш посоката.
И тогава изведнъж, както си ходиш, виждаш следа. Струва ти се, че ти се привижда.

Хората едно време са мислили за другите. И като са ходели по път, където няма път, са връзвали я парцал, я нещо друго. Някои, дори, по-трудолюбивите, са нареждали камъни. И до ден днешен, в най-закътаните места, най-непроходимите гори, ако се загледаш, ще откриеш пътя. Ако се настроиш на вълните на гората, която колкото е благородна, толкова е и смъртоносна. Една грешна крачка, и си в ситуация, за която не си и предполагал, че може да съществува.

Първите камъни, странно подредени, ти се струват интересни. После се замисляш, че в природата има логика, т.е. всичко алогично, е човешка намеса. Т.е. по аналогия на алогичното, винаги можеш да се ориентираш. Трудно можеш да видиш камък да стърчи просто ей така, набит в други три. Следа е. Път е. Има път, казваш си. Някой е бил преди теб тук и ти го показва. Ти само трябва да следваш, без да губиш следата. Ставаш хищник.

Човекът ти говори, през вековете ти говори, и ти казва "Аз съм минавал от тук, виж, и аз съм се губил, виж, оставил съм следи." И ти му благодариш, благодариш и ти се насълзяват очите. И пак благодариш, на нищото, на времето, на гората. При втората поредна следа, вече знаеш, че не е просто съвпадение. Давай, казваш си, и тръгваш. Следваш. Пътят те върти, изхвърля те в какви ли не ситуации, но една гола вяра те движи, дори когато път няма. Знаеш, че е някъде там.

Той, човекът, който прави неща, не защото се изисква от него. Не защото го карат. Просто защото знае, че и други хора ще минат от там, също като него.

Кой би предположил, че един малък жест навреме, сто години по-късно може да спаси живот?

Толкова съм влюбен

Толкова съм влюбен...градът е!
Толкова съм влюбен...природата!
Толкова съм влюбен...хората!
Толкова съм влюбен...жена!

Добре си живея
Ходя и се смея
Гледам си в краката
Слънце огрява ми главата
Облаци излизат
Аз се прибирам
Вали и пия чай
Това не е ли рай?

Чета и се усмихвам
Танцувам и умът ми стихва
В хармония със мислите
Чудеса пред мен разкриват се
Нощем се разхождам
Чиста енергия провождам
Мръсотата превъзхождам
Въздух чист използвам

Не ща да чувам аз за друг живот
Друго място, друг хобот
Обичам това
Което е
Толкова съм прост
Ама разбира се!

Където и да се намирам
Добре ми е
Обичам и,
Това е
Ако не стига
Здраве да е!

P.S. Всеки човек може да раздава любов, не и да приема. Ако приемем, че животът има смисъл, то това е приятен такъв. Но не клишираната любов, която царува на свети Валентин, а тази, с която всички сме родени, чистата, която е навсякъде...и никъде. :-)

With love...Поетът

напред

Напредвайки в живота, неизбежно осъзнавам за себе си някои измислици.

Всичко, било някога тъпотия, прераснало във влечение, се озовава на другия ден наука. И много хора наричат себе си учени, а всъщност са научени, но ти казват учи, за да си като нас, иначе си прост.

Малък пример за забавна функционалност. Умишлено не се спирам на това кой колко сериозно взима себе си, че и околността, която го заобикаля.

Дали заради пари стана така, че всеки да се е вкопчил в нещото, което прави за пари и нещата, които прави, като си мисли, че те му придават: блясък, интелект, здраве и т.н. Т.е. нещата, които в момента се харесват в средата, която обитава даден индивид. Вече всичко е дизайнерско. Всичко е наука. Всички са роботи - правят повече от едно нещо, разбират повече, отколкото са разбирали хората преди тях.

Обаче съгласете се - знанието също е било измислено от някого без диплома. Науката е започнала от някого, който е бил неграмотен. Та, в този контекст, какво означа да знаеш, при положение, че това, което знаеш, не си го измислил ти. Някой ти го е казал. По някакъв канал са ти го набили в главата. И ти си мислиш, че си умен, защото четеш някви работи, които са в графа "за умни хора". И използваш някакви сложни думи, все по-софистицирани, все  по-малко хора те разбират. Ти обаче се разбираш.

И това е умно.

Как да не иска човек да е глупав, в общество на умници? Как да не милее човек за глупостта, която е подигравана и обругавана интелектуално от всички, които са се концентрирали в някаква фомалност и вече не знаят какво е информалността. Какво е останалото - а именно това, което не са те.

И още един въпрос: Какво означава да си интелигентен в съвремието си, когато това какъв си, предимно се определя от други хора - това интелигентно ли е? Ти, за себе си, най-много можеш да си никакъв и нищо. Станеш ли нещо, вече си всичко друго, но не и чисто интелигентен. Може и жена ти да ти казва колко си умен, но като се замислиш какво правиш? Каквото ти се каже, за да си получиш заплатата. Това умно ли е? Опитваш се да се противопоставиш на останалото общество, защото си знаеш правата, и това те кара да се гордееш.

Тайно се подиграваш на различните, защото видиш ли, толкова си плосък, че дори не се и опитваш да разбереш тези, които не са като теб.

И после къде ни остана толерантността! Аз ги виждам толерантните. Те са лицемери! Истински толерантния човек не говори за толерантност, защото той не знае, че съществува такова нещо. Така е с всичко, на което не се отдава прекалена важност. Което изкуствено не се надува по трети линии, които не би трябвало да имат общо с индивида.

Зачудете се, дали това, което използваме, не ни е дадено от някой друг. Не казвам, че това е лошо, казвам, че е чуждо. Даденост, и то не от висша сила, а от най-елементарната сила, опитвала се някога изкуствено да си предаде важност, а именно човешката раса.

празнотия

Ръка се протяга в пространството. Решимост разсича влагата. В две чинии се поставят празни неща. Хартиени мисли се търкалят като бурени по улиците, а празното внимание засенчва пълнотата.

Жестът, бидейки такъв, имаше съдба като на повечето си събратя и остана незабелязан.

Една светлина, да води всички и всички да се водят по нея.

Човекът, чиято ръка се протегна изведнъж, за да покажа на всички нещо, беше в пространство между екзистенцията и нон. Той току-що бе осъзнал къде точно зад облаците има слънце. Явно това притесняваше само него. Не намерил съчувствие в суровостта на професионалистите/професии, които се разхождаха бурно и тревожно, по обляния в трудовашка, невидима, пот булевард; той остана изчезнал.

По скалата на значимостта една мечта, чиста такава, може да се мери само със сълзата на коте. Коте, което току-що се е родило и всеки момент ще изгуби трайно чувствителността си и ще избяга от природата си, също като хората, защото купувачът така има други планове за него. И всеки с плановете си, към голямото щастие.

Прозорците почти навсякъде са затворени.

А някога имаха връзка с това, което ставаше отвън. Сега те стават отвън и то само докато са навън. След това се телепортират някъде другаде. Толкова много изкуствености, че чак да няма какво да се прави.

Нито да се живее, нито да се мре.

To have fun...or not

Виждам в какви неща вярват хората и това ме натъжава. Може би аз съм безверец, въпреки че вярвам в нищо. Може би аз съм толкова глупав, че не проумявам за какво става въпрос.

Човек има нужда от вяра.

Човек трябва да вярвя в нещо.

Защо, обаче, най-нелогичните неща грабват най-много души? Защо моята душа остана в ъгъла на мантрите, непогълната от нито една мания. Непокътнат се разхождам в свят на вери и безумства. Опитвах се, преди, опитвах се да съм човек като другите. И за мен да има свят, такъв, в който всички се борят за нещо; но никоя борба не ме задържа за по-дълго.

Смисълът е нищо, всичко е безсмислено.

Гледам, и се питам, защо му е на човек всичко това. Казват, всеки си носи кръста. И никой не се запитва трябва ли да се носи кръст, трябва ли да се носи нещо изобщо. Не може ли да не? И на никого не можеш да кажеш, че може, защото това е неговия избор и, furthermore, кой си ти, че да се месиш на хората.

Да, обаче другите хора се месят на хората!

Какво работиш, какво учиш, семейството е всичко, ти трябва да го създадеш и да работиш за пари, за да можеш да си позволиш... Живот! Каква кола караш, момче, колко струва... Тези дрехи са изцапани, как можеш да ги носиш. Виж, скъсана ти е обувката. Защо не се пострижеш. Няма ли да се изгладиш....

И ти им повярва, нали. Аз не им вярвам и страдам, и се издигам, и умирам и продължавам да съм все по-жив...with every breath i take

Доближавам се, усещам, до висшите и до низшите, до големите величия и малките хора. Живея в лукс и на улицата, ям и гладувам, мълча и говоря, и се меся без да се меся.

Кой ли не се е опитвал да въздейства на този свят. Всеки е оставил някаква следа, за другите...да вярват...

Post

Колкото и да се наслаждавам на болната си проницателност, понякога живота се изчерпва с една куха слепота. Стари опели, паркирани в асиметричен паркинг, акомпанират слънцето, което се опитва да огрее навсякъде. Тревата си расте, не че някой се е постарал за това. Само я подрязват на местата, където им пречи, т.е. предимно в развитите държави и тези места от останалата вселена,  които дават мило и драго поне малко да изглеждат "добре".
Добре, както и да го разбирате, се превежда най-нагледно по следния начин: направено както го правят другите.

Да си затвориш очите или да ослепееш от прекалено много гледане - сякаш няма среден вариант. Туй, обаче, за мое съжаление, не е въпросът. Въпросът, съдейки по моите скромни разбирания за скуката, е да не ти е скучно ама и да умираш от скука. Това, поне аз така смятам, е най-бавната и елегантна смърт. На фонът на 21-и век, е дори достойна, особено бидейки свидетел на събратята, които натискат по машините и мислят, че правят нещо, че творят/създават.

I think not.

Мен ако питате, пийте си кафето, бездействено от вашата кутийка зяпайте какво става навън, и се опитайте да не се месите. Там има хора, които знаят какво правят. И така.

Zagreb, 18.09.2013

Santa Comba Dao

Пристигам на гарата, обаче без влак. Вървях по ecopista няколко километра и тя свърши. А тръгнахме за риба от Визеу. Още в първите минути на риболовът ни стана ясно, че ще го обърнем на биролов. По португалски. Само че сме българи. И се чудим, защо, нали, тези португалци пият бира 0.20 мл. Странно.

-Туй е животът на емигранта: работиш, ама и ти не знаеш защо.

Казва ми моят събеседник и си говорим за живота. Децата му в Лондон, той във Визеу. Вече не му харесва тук. До преди месец работодателят му го е хранил три пъти, вече само веднъж. Намалил заплатите.

-Плащаш наема, колата, за храна и до там. Викат ми, какви пари изкарват, големи. Питам ги: и какво ти остана от тях? Нищо. Това пари ли са? Нищо. Други само си плащат кредитите, къде за кола, къде за апартамент.

Говорим си непременно за съветския съюз, моя любима тема сред емигрантите над 50. Той е работил в Коми, на север.

-За три години в съюза си купих апартамент, кола, и съм се издържал! В дърводобива даваха по 1200 рубли, а живота ти струваше 60-70 рубли. Хлябът стотинки, бирата, всичко беше евтино. Даже и в България. А сега?

Хвърлили сме въдиците, но тъй като нямам билет, защото нямам португалски документи (предполагам ,insurance number), не мога и да си купя. А билета за година е 3€. Та го гледам как опъва чадъра. С кръстникът ми ходят на река Дао от време на време, като могат.

-Ей така, хвърлям въдиците, и чакам да се хване. Понякога ходя по реката, намирам пружини, който е късал, - присмива се, но тъга се чете по лицето му, - понякога носим палатка, пържоли и като почнем от Петък, чак до Неделя.

Тази година е "карък", не е хващал нищо от поне две седмици. В Португалия, доколкото разбрах, ловят рибите на макарон. Шаран на макарон. В Испания, разправя ми, ловели на картоф. Аз се изумявам. Нали знам само с червей.

-Нашите риби, в България, ги храним с месце, тук ги хранят с въглехидрати...

Дълга пауза се получава, а аз реших да се разходя. Тогава дочувам:

-И така си прекарваме жалките дни.

Аз знам, че това е хубав живот. Самият съм изпълнен с възхищение към трудоваците, и се чудя дали правилно съм чул.

-Жалък - обаждам се аз,- това не е ли хубав живот?

Въпросът увисва над реката и аз си допивам мини бирата.

-Хайде, аз отивам да се разходя, ако се изгубя, ще звънна...