Карач на сламки и сметки

Като котка, гледам през прозорец за свобода, знаейки, че ако скоча, може и да не полетя...а не бива да стоя.  Скокът неизбежен е, обаче, и само самоубийственото чувство отлага тази едничка възможност за полет над кукувичето гнездо. То. Живот, неизбежност, кроежи и нищо, нищо се случва изпод въздишки, от тоалетната до хладилника, нищо, през планини и морета, от самолета - гледам, нищо. Хора, кафета, цитронади, въртележка от нещастия, злобежи, криви усмивки и кухи залъгалки, мисли по пързалки, щяли-нещялки. Дали има нещо безплатно? А същевременно за безплатното всеки втори е сляп, не се редят за любов, редят се за хляб. Времената какви били, неща и да зная. Не ще си трая, докато не му се види края.

Кру

Дни и настроения, повтарят се. Скука и забавление, заменят се. Сменя се деня с нощта, една безкрайна репетиция. Спирам, аз, да продължа, нямам грам амбиция. Взимам рециклирано желание, вдигам  поредното възстание. Не му се вижда краят, а само той е сигурен. Че времето е постоянно, прогнозирам си. Два пъти една река не можело, две реки в един път сливат се. Всеки ден различно безразличие, прилича ми на неприличие. Една любов строи, една земя прибира. Защо му е на човек да се спира

So, think

Всичко се чупи. Няма нито смисъл, нито мисъл. Хващаш, носиш и готово. Плащаш и честито. Вече си голям. Място не остава дори за срам. Чупиш, блъскаш, извиняваш, продължаваш. Сякаш има смисъл. А нима няма! Усмивка, премяна, всяка брънка засмяна и давай. Докато може. Докато някой иска. Се тая, всъщност, нека искат. Нека, но уви. Кълбо от нерви, щастието първо се изнеся. Достойнство ли, то само не се понася. Сам със себе си споря, докато се оборя, после си лягам. Преди това бира, докато се побира. Докато се побираме, драги, а дори не се разбираме. Няма и нужда, нуждите всъщност само движат, а уж нямало движение. Що за застой, аз свиря отбой, а светът нека си продължава. Нека се забавлява. Аз ще пропусна, но как да напусна. Нали не би трябвало да е по собствена воля. Всичко друго ти дават, не и финала. Място няма за край, затова, свиркат другарите, вземи се предай, на безсмислието се отдай и така. Инак не може. Що може, няма значение. Важното е да има снушение, ментално. Докато целия свят се побърка. Нека се бъркат, мисля си, защо се бъркат, обаче, на мен, жалния трагичен герой без причина. Какво пък, нали и аз ще се спомина. Спомняйте си и вие, не че има какво. Душа, слово, и дума да не става за зло. Думите и без това не стават. Какво става, въпрос реторичен, кънти от наздравица... И нищо. И нищо.

мрежа

От нежния дим, изведнъж, котка появи се. Грациозно изви се и в край мен се разходи. Не исках да я галя, за да не изчезне. Знаех, че няма как да остане. Вятърът на подмяната щеше да я отнесе. Всяко наше сега е обречено, с минало да се замени. Времето отмива всичко, грозно и красиво. Ценното обезценява се, спомен само ни остава във вечната забрава. Стикс, it stinks.
Танц и изкуство, виждат очите ми, чувство на приятност в душата се загнездва, но буря идва, бягай, скрий се. Небето затъмни се. Чувах гръм и тряс, от огъня родени. Всичко, всичко се трие като от нищо, измества се, заменя се с отсъствие и празнота - да се запълни, нареждам, веднага. С какво. Представа нямам. Докато се усетя, неусетно в размишления и страсти, котката навън излезе. Какво да (се) прави. Мисълта ми, обременена от крайното, изгони я. Единствено духа, подобно на дима, може да твори. Единствен той от крайното остава незасегнат. За него няма граници и крайности. За него има само танц, музика, въжделения.
Неизбежно погрозня и мисълта ми, защото не исках всичко да свърши, когато беше в своя пик. Не съм от тези, които искат да слизат от върховете. Теченията, уви, отнасят ме. Като фас в реката. Като дете в капан, без право на обсъждане. Да скочиш или не, туй е въпроса. Да бъде туй, що с думи не се зове. Пропиляности все. Разпилян и аз, готов, чакам, небето да отвори се. Отвори се, небе, погълни твоя жалък чужденец. С облаците да танцувам, извисявам се, от моя връх, и нека падна - ако ще!

храна за мишки 2

Ако действието контрадиктира чувствата, това е парадокс. А не е ли най-лесно да се разбере и приеме действителността именно чрез парадокса. Самата екзистенция на иднивид, ако той има личен живот и същевременно представя себе си и като общественик, или казано с други думи, е обществено полезен извън себе си, това също е парадокс, макар и да е своего-рода ежедневие. Аз, лично, не намирам смисъл в това човек да се дели на две отношения - едно към себе си и близките си, и друго към тези, които са някак по-външни за него. Това, технически, също би могло да се отнесе към парадокса, но аз не бих.

Какво би означавало да жертваш себе си, любовта си и чувствата си, в рационалния свят, ако не глупост. Но, обяснено чрез парадокса, това граничи с абсолютната любов, дори с вярата. Когато умът е изместен от по-висши, иманентни състояния и/или чувства, той е в контрадикция със себе си. Което идва да покаже, че да обичаш, това, сякаш, значи да си безразличен - така парадоксалното е налице. Това, разбира се, не е оправдание или схващане. Иманентните схващания на даден индивид винаги са по-силни от несвойствените, външни за него. Но когато става въпрос за повече от един индивид, нерядко налице е трагедия.

Така погледнато, жертвоготовността, за да е с благороден характер, трябва да се обясни чрез парадокса. В противен случай е абсолютна глупост. Абсолютна глупост е и да се говори за абсолютни неща. Освен ако не си Кант.

Когато индивид жертва, той има два възможни крайни резултата: спасение или проклятие. Първото е победата на парадокса, второто, съответно, на глупостта. Блажени са невежите. Или невежеството е единствения порок. Това е без значение.

Последен абзац. Ако да те разберат е едновременно хубаво и лошо, то да не те разберат също е и двете. В зависимост от волята на индивида да бъда или не разбран, тук се детерминира крайното за него усещане. Идеята ми е, че ако човек не се опита да разбере даден индивид в контекста на парадокс, контрадикция, то той най-вероятно ще сметне дадения индивид за глупак. Респективно и себе си.

глас ли бе да го изпушиш

Пуши ми се, а само за гласуване се дума.

Гласувай, не гласувай. Изгуби си ума.

Последната дума била на народа.

Кой бе, тос ли? Дето 25 години гласува и гледай, най-красивите са най-отпред. Учим се от грешките си, нали така, затова ги повтаряме.

Все съм си мислил, че човек трябва да е изключително глупав, за да се занимава с политика. За гражданите или добро, или нищо - мотото на политика.

Какво беше другото - политиката се намества веднага, щом духът избяга, а мозъка се опразни. Т.е. запълва празнини, замества липси. Липсва ми нещо менталност, ще стана политик. Ще стана, превод буквален, загражданин. Нека ги заградим, викам аз, в един диспансер. Те и без това сами са заградени на събрание. И там си стоят. Политиканстват. Какви примерни дечица.

Как ще гласуваш? Защо? За кого! Абе, най-добре недей да гласуваш. И без това приятелите ти ще гласуват, бъди различен! Кажи поне на 10 твой приятели да не гласуват... Чакай, ти нямаш приятели. От толкова гласуване, всичките приятели се разбягаха. Кой стана червен, кой син, кой зелен. Ти остана смислен, и те намразиха, щото не си като тях. Щото не гласуваш. Що си тъпак. Щот не ти дреме за ББЦ, РБ и прочие. Щото Европа на Кончитите и на най-топлия син цвят нещо не те кефи. Ебало си е майката, без извинение.

Затова недей да гласуваш, остави приятелите си без работа, белким се сетят, че си им приятел. Някой беше казал, че ако гласуването променяше нещо, щеше да е забранено. Но не, хората трябва да си мислят, че имат власт и право на упражняването й. Демокрация.

Само дето вие не избирате кои да са в листата за евродепутати. А те, от своя страна, не ви казват колко сте тъпи. После казват, че нищо не зависило от тях, че нищо не можело да се стори, щото криза или друго оправдание. О-прав-дание. О-право-да-нйе. Всичко точно, нали.

Другари, не просто всички са маскари. Всички са говна. Личността е готин/а, партията - майко мила. Независима съм, вика, от парите на мъжа си - не допълва.

Мразя да пиша такива глупости, но нали се съгласихме, че съм тъпак. Някои пишат да гласуваш, повечето даже ти казват те за кого ще гласуват. Аз пък няма да гласувам. Аз съм никой, аз съм нищо. Отказвам се от тези си права, дето ме подправят, щото видиш ли, аз съм неправ - здравната система не струва, само ме блъскат с антибиотици, образователната и тя - само ме лъжат, че ставам за нещо и после кур, за пенсионерите да не говорим. Или за пазара на труда. Така преразпределят благата, че я се облажиш, я не.

Компромисът с етиката бил задължителен, ако искаш да храниш децата си, каза ми един човек, който ме качи на стоп вчера.

Но вие си гласувайте. Променяйте света. Аз ще му се радвам такъв, какъвто е. Или такъв, какъвто го направите. Се тая. Вие избрахте така, а после аз съм виновен, щото, видиш ли, не съм гласувал. Ами, аз съм се сметнал глупав и съм решил да оставя умните да действат. Що да съм виновен. Или умния не носи вина за ума си, той му е даден свише.

Тука си представям някой ми казва да питам, да чета, да разбера, да се образовам - да направя своя разумен избор. Вие какво бихте чели, Киркегор или политически агитации? И аз така си помислих. Хайдегер или временни позиции? Или не, нека четем 50 нюанса сиво. А да управляват тези, дето са чели 18% сиво. Няма черно/бяло.

Айде, мир, любов и светлина. Ще ми кажете как е минало. И дано вашите победят, та да млъкнете малко, че ми писна от вас.

И от мен ми писна, но какво да се прави.

Остават невъзможности

Тъжното на живота, понякога, е че трябва да си тръгнеш от него. И не зависи от теб. Ти само знаеш къде не ти е мястото. А хората са мили, те няма да те изгонят, но искат от теб да се досещаш разни неща. И се досещаш, и си вървиш, сам, нощтно време, когато е тихо и спокойно, докато живота не ти предложи отново любов. Под каквато и да е форма. Но, както споменах, понякога е тъжно. Желанията ти остават в безвремието, когато няма как да споделиш и да получиш. Когато има само нищо. Тогава усмивките са най-ценни. Тогава, обаче, ти се струват някак фалшиви - и хората, и обстоятелствата. И нямаше кой да ни каже... Но ние ще говорим пак, нали. Нищо не е толкова безответно. Понякога просто трябва да си починеш. Стига да можеш, разбира се. Стига да е възможно, досущ като останалите невъзможности.

лкйхгфдсгхй

Оглеждам се за косата. Един край, който не зависеше от мен. Оглеждам се и за други останки, от спомен, полу-унищожен. Невъзмезден бродя и почти се моля. Налага се да унищожа и една личност, която съм и, която, вече надявам и моля се,  бях - що за неволя. Всичко напомня на това, което го няма, което не е. А което е, то е за пренебрегване. Това е логиката на несподелеността или поне на спокойното съществуване без сътресения драстични. На всичко, което е било, ако изобщо е било. В главата ми поне бе и е, нищо, че това е обречено битие. Важното е, че не го знаех. Тази коса... Един спомен, а всъщност цяла вселена. Едно представяне, а цяла игра. Но игра от един не е игра за двама. Отсъствие. Най-топлата идея за постеля. Една идея току-що се простреля, една идилия. Отива това на двама, късмет на победилия. Другата страна ще трябва да изтрива и във невъзможности да се самообвива. Една, а всъщност нищо. Последното, което игра ролята на всичко. И се боря с това, че не е. Без право. На обжалване. Какъв е този съд. По-скоро е без-раз-съд. Всичко от втория път. И никога като хората. Никога, освен в зората на деня, когато всичко е красиво и всяко чакане е на прав път. Идилия, наричам я, за не използвам истинското наименование. То вече не съществува така или иначе. Съществува само отсъствието - поне то се усеща. И какво от това - любимия невъпрос на любопитния нечовек. Или на невзрачния, аll I said...

За всичко и всички посланието е едно
омразно за отправящия
с идеята за щастие чуждо
със съзнание гузно
към деня
когато това, което не е
ще е това, което е

И толкова още неща искам и имам да кажа, а дори не намирам смисъл. Пиша без грам умисъл, макар да съм заложил всичко, което (не) е. Е-то не е. Аз нямам вина. Де да можех да се примиря. Макар в едно щастливо примирение да живях, важните неща не познах, заспало действах и успях!-в неуспеха, там, където няма грам утеха. Защо и как, виновно чувствам се пак. Но и това ще мине, за добро или зло, налага се, г-н Добрин, гризни дърво.

Да събудиш мъртвец - на следващия задачата полага се.
Живеенето - засега отлага се.

Сбогом, каквото там беше.

И нека бъде ден.

Нононо

Денят е млад, но и нощта е млада
Зелени вече са дърветата навън
Аз дишам и чрез диханието страдам
Живот, а сякаш пожизнен сън

Обичам от дима да се издигам
И с пушекът приятели да сме
Та нали въздухът бил мръсен
Мръсен съм и аз, оле

А цветето до мен блести
Почти нощ, в розова опаковка
Една мечта, една идея ме крепи
Но и това до време е, лети

what else is there

Чудя се, до какви измерения може да се издигне абсурдността, наречена ежедневие. Особено когато само стоя и наблюдавам, как другите правят някакви неща, ходят напред-назад. Това дори не е интересно. Странно и забавно е когато нерутината се превърне в своего-рода рутина и знаеш, че утре предстои нищо да се случи. Не се обиждаш. Не гледаш назад. Нищо не ти липсва. Единствено задоволяваш глада, защото от неизбежните неща това е най-трудно за контролиране. Продължавам да не намирам съвременните мании за любопитни. Макар да съм пробвал насила някои от тях. Чудя се, какво става с хората, които нямат особено желание да станат хора. Не бих искал да бъда човек така, както го виждате човешкото. Нека не се заблуждаваме, изкуството е тъпня. Чудя се, какво друго има там.

Мисли

Каквото и да прави човек, сякаш винаги нещо липсва. Пълното удовлетворение е по-скоро мираж в душата на всеки търсещ индивид. Непълнота изпълва съзнанието наред със щастието от приключения акт. Недоволен, умът сам забива нож в съжденията си, по пътя към унищожението, породено от неспособността да открие абсолютно задоволяване. Нищо не е абсолютно, признава победената логика, виждайки поредната пукнатина, която зейва от премахването на предишната. Проблем, решение и, респективно, нов проблем, който решението е породило. Тук няма толкова голямо значение посоката, колкото чувството на непълнота. Чувството на липса, едно константо гонение у твореца, познато като нещастие. Ницше, обвинен в нихилизъм, разделя нихилизма на активен и пасивен. Вторият тип граничи с песимизъм, немски такъв, познат ни от Шопенхауер. А колкото за първият, той изглежда нереален в идеологията си, непостижим, защото олицетворява борбата с нищото (nihil-нищо). Ницшевият нихилизъм е действеното отрицание на всички предишни ценности и създаването на нови - "свръхчовекът", "волята за власт"(централна в неговата философия).
Състраданието руши интелекта, страданието го изгражда. Този, който страда, е обречен на щастие, но не непременно чрез страдание, а по-скоро чрез процеса, битката, която побеждава всяко страдание. Която, когато приключи, е празна, но поне не е напразна - от нея има резултат. Въпросът е какво следва - въпрос изнемощил немалко велики съзнания. Разбира се, безкрайността е нелош отговор, но за някои е незадоволителен. Тъй като, ако докато сме живи, ние сме, а когато сме мъртви, ние не сме, то поне докато  умрем, ние имаме проблем.
Едно търсещо съзнание рядко се задоволява с резултат, рядко приема отговор и край - това е то. В очакване на Годо е докато сме, а това, кеото правим, докато чакаме и очакваме, се оказва живота ни. Ние съществуваме, докато чакаме, а идеята е на тази екзистенция е именно недочакването. Живот без край, казано по християнски. Защо! Няма ли нещо по-смислено! Нима нямането на край е именно безизходицата, която поваля уморения пътник, докато той сам не пожелае да се прибере у дома, или поне там, където няма повече път. Но нали не това е целта на пътешествието. Все пак, това е (а)логичният завършек. Дори би се оказало, че това е тайната цел, скрита от съзнанието на бродещия. Никой не изкачва планини с идеята за прибиране, при все, всеки се прибира. Мисълта ми е, че в хода на изпълнението, именно крайният резултат е убиеца, защото изглежда неизбежно стигането на мястото, от което човек е тръгнал в началото. Прах в прахта, пепел в пепелта. Непримиримите да се оправят, да се смирят, ако щете. Но именно необходимостта от примирение хвърля първия камък, забива първия пирон в ковчега на неустрашимата мисъл. Тази мисъл не познава край, не се съгласява, не се подчинява на обстоятелствата. За тази мисъл не съществува вечното "какво да се прави" или "такъв е животът". Тази мисъл, изглежда, е първа в списъка на ненужните, тъй като е обществено безполезна. За ползите от нея, обаче, говори всеки следващ, понечил да мисли. Ако главното у човека е т.нар. инстинкт за само/съхранение, то главното у мислителя бива да е именно обратното, макар той също да е съхранител - на мисълта, която не бива да свършва. Която не може да се изчерпи - нейното велико наказание, което само някои са в състояние да понесат (без това да означава край).

"Нищо не съсипва човека така бързо, както работата, мисълта, усещането без вътрешна необходимост, без дълбоко личен избор, без удоволствие, като автоматично изпълнение на "дълга" - точната рецепта за декаданс, даже за слабоумие..." Ф.Ницше