a motivation letter

/публикувам това мотивационно писмо-wannabe по идея на един страхотен новозапознанец, по-известен като @inedkov/

От: Добрин Петев Юнгарев

До: в-к „някой-си-там” и в частност тези,  пред които това „писмо” би имало някаква стойност.

Защо трябва да вземете мен, вместо някой друг. Правилно забелязвате, че предното не е въпрос. Успехът ми от дипломата, в случай, че това има значение, към момента е 5,44, но ако трбва да сме честни – не го заслужавам. Не ме бива в приказките за себе си, защото вярвам, че всеки, който говори хубави неща за себе си, крие нещо нечисто и е меко казано неискрен. Аз обичам искреността и вяврвам в смисъла на нещата, което може би ме прави отвратителен журналист.

Кандидатствам при Вас за стаж не защото това ми е любимата медия – което вярвам, че би ме мотивирало още повече, а защото имате всичко необходимо за един не лош старт. Всъщност аз нямам любима медия. За това, което е истина – стажът ми е задължителен по програма, както и да е – ще се опитам да извлека от него абсолютният възможен максимум и да бъда максимално полезен на в-к "точно-тоя-същия".

До тук това е по-скоро демотивационно писмо – нека се опитам все пак да ви дам някаква мотивация. Скромният ми житейски опит сочи, че съм амбициозна и мотивирана, пробивна личност. Уча се много бързо не само от грешките си. Вярвам, че на всеки екип му трябва поне един силен индивид – какъвто съм(или поне мога да бъда) аз. Влагам много страст във всичко, което правя – иначе казано, паля се за глупости.  Лесно се разбирам с хора, които имат желание да бъдат разбрани. Не комуникирам с личности с ниско ниво на обща култура и мисловна дисфункция. Занимавам се с фотография като хоби и понякога снимките ми се получават.

   

Искам да променя света.

С уважение и извинение за тона,

Добрин Юнгарев

Рандъм запознанство.

- Ех, какъв си хубавец. Къв си ти?
- Ъм, здравейте, аз съм Еразъм студент п…
- Ми не те питАх как са казваш, ама нищо. Аз съм Куха Филиева, многу мий приятну да се запознаем. Какой туй твойто странно ими Иразъм?
- Айде бе! Не думайте! Ама аз не се…
- Сега ли? Мииии, добре, айде! Няма ли да ма цилуниш?
- Моля?
- Ти викаш айде, пък сега ми съ дърпаш и са молиш.
- Не, аз, такова, имах предвид, че името Ви Ви отива изключително много. Иначе не се казвам Еразъм, това е името на програмата п…
- Гледай го! Мизерник! Още ни сме са зъпузнали, той вечи ма лъжи за имиту си, чи и ф лиглоту си иска да ма вкарва пут някакви фалшиви притенций. Сига сигурну щи кажиш, чи и студйент ни си. Нищасник. И другити ли тъй ги лъжиш?
- Мисля, че не ме разбрахте правилно и моля Ви, не ме наричайте лъжец. Оххх, колко сте, как да се изразя, улекотена до максималност в минималистичните си мисловни процеси, които пък, от своя страна, смея да твърдя, отсъстват с пълна сила.
- Ко значи туй?
- Общо взето, че сте слаба, красива и очевидно изтъкната интелектуалка.
- Аз спортувам, затуй. Всеки ден ходя на фитнис. Мирси, ама ти си бил гулям чаровник.
- Някоя тежест да е сполетявала заключителното образувание на тялото ви отдолу нагоре напоследък? Не ми отговаряйте, всъщност, няма нужда. И аз Ви благодаря за красивите и не до там правилно произнесени думи. Бихте ли била така добра, ако обичате, да ме освободите незабавно, с точност до моментността, от присъствието си? 
- Бе къв мъж си ти бе? Ся щи кажа - никъф!
- Бързо забравяте предишните си твърдения, ако и също така бързо се отметвахте от присъствие…
- Найш ко щи кажа, ти мойш само да си мичтайш да имаш такава като мен.
- О, не ме разбирайте погрешно, не искам да ви обидя по никакъв начин. Аз, такова… - премисля стратегията си внимателно - наистина си мечтая да имам точно такава като Вас, но разбира се, както всички знаем (и се надяваме), мечтите рядко стават реалност, за добро по-скоро, отколкото за зло в този конкретен случай.
- Шси мичтайш ми, де ши идиш. – телефонът й звъни, тя го вдига – Шушиии, аку знайш тука идин как ма сваля, обяснява ми съ направу ф любов ощи от първата срйеща. Смятай колку съм сйекси, щом толкус бързу иска да ма налази. Знаех си, чи силикона в уснити подчертава по-дубре усмифката и прави дубро първу впичатлйенийе. Чакай саму да го разкарам и щи съ убадя пак. – затваря телефона – А, ама той сам съй разкарал. Луда рабута. Сигааа, ко щях да прая?

untitled...again

"i can feel your pain
i can feel your struggle
you just wanna live

but everything's so low

that you can drown in the puddle"
b.o.b

Хората говорят. Така е поне откакто аз съществувам. Имах известни проблеми с установяването на екзистенцията си дълги години. За нещастие - те се разрешиха сами, когато ме ограбиха за пръв път. Бях 2-3ти клас. Имах посредствени дрехи и часовник, подарък за рождения ден. Взеха часовникът.  Долу-горе около този откъс от време, докато се редях на опашка за пица, каквато можех да си позволя долу-горе веднъж в седмицата, някой ми хвърли, доколкото разбрах в последствие, чушка на прах в окото и изчезна. Излязох на улицата. Ревах. Молех за помощ. Крещях. Не виждах особено добре на къде отивам и какво правя. Ходех в посока, която ми се струваше позната. Не спирах да викам. Дете – те всички реват за нещо.

Хората говорят. Или поне симулират някаква форма на издаване на звук доста умело, но в какво участват всъщност? Извършват ли някакъв процес? Помня този момент много добре, защото остави отпечатък в живота ми. Може би тогава за пръв път разбрах, че на този свят съм сам и че не винаги ще има кой да ми помогне. Напротив. Плачейки, вътре в себе си бях бесен, а отвън – просто един безпомощен третокласник. Така или иначе не разбирах по-голямата част от заобикалящия ме свят, както ви казах - мъчех се да разбера дали съществувам.

Днес  хората все още говорят, но слушат ли друго освен себе си? Слушат ли друго, освен собствените си мисли, формулирани в отрязък от слово, през по-голямата част от времето? Времето беше нещо, което мразех, защото ми носеше само нещастия и кофти изпитания, докато растях и се сблъсквах с нови и нови глупости, които ми бяха натрисани от заобикалящата ме действителност. Мръсотия, цигани, мизерия. Половин живот. Половин съществуване.

Обаче съществувах. Обещавах си, че като порасна, ще се боря с това. Ще го променя. Никой няма да има моето детство. А с времето се убеждавах, че дори съм бил късметлия… 

Са съжаление тогава, както и сега, по-голямата част от живота ми се развиваше във въображението ми. Там ми беше/е добре. Тогава бях супер герой, който се бореше с лошото. Сега съм супер мухльо, който се бори с каквото му попадне… Важна е борбата.

Проблемът не е действителността, проблема са хората, които взаимодействат неадекватно в нея. Та си говорехме за комуникация…

aioddfafd

Здравейте.  Казвам се Провлин. Занимавам се предимно с доброволност. В смисъл такъв, че доброволно си губя времето. През свободното си време обичам да рисувам върху кактуси с пастели. Понякога си връзвам на панделка бритона и винаги издърпвам една идея напред дупката на скъсания чорап, сгъвам я на две, докато се образува едно цяло и я прибирам навътре между пръстите, така че да се създаде една приятна илюзорна реалност.

Реализирам печалби чрез инвестиране в семейния бизнес – мама корп. Аз, ъъъ, такова, генерирам идеи как да се харчат парите по-безразборно, което стимулира работниците във фирмата да работят повече и да показват по-добри резултати.

Веднъж посадих бобче, когато бях трети клас, ама то не порасна. После баба посади едно, което порасна и  ми го даде, за да не съм капо. А най-хубаво е на плажа със сламена шапка, цаца и бира, но ако човек не взема мерки, като например, контраконспиративи, може да се окаже в много неадекватно положение, а именно – турбулентно центруфугиран между две баналности и една трета кофтиалност, или казано с други думи, да се окакъни.

Друго какво да ви кажа за мен, аз много харесвам жени и  те мен много не ме харесват, излизам по тях, те ходят по мен. Много често ги целувам на първата среща, щото и те знаят, че втората е като цяло доста имагинерна и води евентуално до рискови ракови преобразувания. Веднъж видях Джъстин Бийбър на плакат и му поисках пет лева. Много свидлив човек. Надрасках плаката, пуснах го в ибей и го представих за пиянски оригинален подпис, добавих едно yolo отдолу за достоверност и на търга изкарах две евро, с които си купих сикс пак болярка полутъмно-аха-аха-светлопрозрачно.

И за финал да ви кажа, че всичко, с което не можеш да си купиш бира, заслужава най-много усмивка. За тези със лицев дъкфейс спазъм тире гърч, разбира се, това не важи.  Готвим проект да ги екстрадираме в лебедовото езеро…