untitled...again

"i can feel your pain
i can feel your struggle
you just wanna live

but everything's so low

that you can drown in the puddle"
b.o.b

Хората говорят. Така е поне откакто аз съществувам. Имах известни проблеми с установяването на екзистенцията си дълги години. За нещастие - те се разрешиха сами, когато ме ограбиха за пръв път. Бях 2-3ти клас. Имах посредствени дрехи и часовник, подарък за рождения ден. Взеха часовникът.  Долу-горе около този откъс от време, докато се редях на опашка за пица, каквато можех да си позволя долу-горе веднъж в седмицата, някой ми хвърли, доколкото разбрах в последствие, чушка на прах в окото и изчезна. Излязох на улицата. Ревах. Молех за помощ. Крещях. Не виждах особено добре на къде отивам и какво правя. Ходех в посока, която ми се струваше позната. Не спирах да викам. Дете – те всички реват за нещо.

Хората говорят. Или поне симулират някаква форма на издаване на звук доста умело, но в какво участват всъщност? Извършват ли някакъв процес? Помня този момент много добре, защото остави отпечатък в живота ми. Може би тогава за пръв път разбрах, че на този свят съм сам и че не винаги ще има кой да ми помогне. Напротив. Плачейки, вътре в себе си бях бесен, а отвън – просто един безпомощен третокласник. Така или иначе не разбирах по-голямата част от заобикалящия ме свят, както ви казах - мъчех се да разбера дали съществувам.

Днес  хората все още говорят, но слушат ли друго освен себе си? Слушат ли друго, освен собствените си мисли, формулирани в отрязък от слово, през по-голямата част от времето? Времето беше нещо, което мразех, защото ми носеше само нещастия и кофти изпитания, докато растях и се сблъсквах с нови и нови глупости, които ми бяха натрисани от заобикалящата ме действителност. Мръсотия, цигани, мизерия. Половин живот. Половин съществуване.

Обаче съществувах. Обещавах си, че като порасна, ще се боря с това. Ще го променя. Никой няма да има моето детство. А с времето се убеждавах, че дори съм бил късметлия… 

Са съжаление тогава, както и сега, по-голямата част от живота ми се развиваше във въображението ми. Там ми беше/е добре. Тогава бях супер герой, който се бореше с лошото. Сега съм супер мухльо, който се бори с каквото му попадне… Важна е борбата.

Проблемът не е действителността, проблема са хората, които взаимодействат неадекватно в нея. Та си говорехме за комуникация…