Разбирам колко е студено едва когато сравня парата, която
излиза от устата ми след пресилена въздишка и парата, която се надига от чашата
чай, предназначена за утеха и временно затопляне.
Взирам се в тази пара, сякаш в нея виждам спасението.
Ароматът е опияняващ, навява
на самота – такава, каквато я обичам,
семпла, - но това само съм го чувал, признавам си. Щях да го знам, ако имах
обоняние.
Нищо не е толкова хубаво, колкото да си пиеш топлият чай под
звуците на приятни инструментали – цигулка, пиано, чело, контрабас - и поглед,
вперен в буквите на електронния четец.
Сякаш можеха да променят света.
Сякаш щяха.
Тя ми каза, че
нищо не е от значение, когато гледаш не с очите.
Наречете ме лаик, но научавам много повече наблюдавайки,
отколкото разсъждавайки. А самият процес наблюдение бих окачествил като второто
най-смислено нещо, с което човек може да се захване приживе. Първото е да
прегърнеш някого.
Тогава, някъде между страници, смартфонът изписука и разреди идиличната тишина.
Навън беше светло, луна бе обляла с оскъдна светлина
сенките, преливащи в колебливата мъгла. И някъде там бях аз.
Там и ще си остана, поне докато не свърши чаят.
Няма коментари:
Публикуване на коментар