свещтт

-Не обичам да ставам рано сутрин, но стана ли, не искам да си губя времето.

Разходката ни продължава, а прекрасното утро тепърва се разкрива пред нас и обещаващо ни предлага повече и повече топлина, за да ни залъже, че животът е прекрасен. И наистина, а и защо не, в такива моменти, сякаш животът наистина е…нещо много хубаво.

Гледаме към морето, към слънцето, към тревата и теменужките и всичко цъфтящо наоколо, сякаш никога не е било толкова хубаво. Току-що е свършил един сезон и е започнал друг. Същото е и при хората. Въпреки че наблюдаваме много лежерни физиономии и привидно претоварени човешки същества, отдаваме го на сезона. Пролетна преумора.

А всъщност такива неща не съществуват. Просто още един начин да обясним защо не сме във форма и защо не сме се упражнявали etc etc.

Ние, обаче, аз и тя – визирам нас, сме във форма, въпреки, че напоследък не излизаме от едно място, което обитават телата, но не и умовете ни. Оставили сме се физически тук, край морето, но духовете ни се реят свободно къде ли не. Вчера, например, бяхме в Бурма. Утре сме в Нова Зеландия, след това се спускаме към Папуа Нова Гвинея, със сал стигаме до който остров успеем, приключенски като в Кон-Тики. След седмица сме пеш по пътя на Сантяго де Компостела.

Отварям поредния компот, защото е вече пролет, а аз цяла зима упорито забравях, че имам зимнина – последната сякаш, защото откакто осъдих баща си, баба ми не е разговорлива и обичлива както преди, т.е. бурканената криза предстои. Но това не ме притеснява.

Нищо не ме притеснява. Знам, че хората се усещат по висши пътища, а аз не изпитвам по-малко добри чувства към никой.

Тя иска да се къпем вече в морето, аз обаче съм консерва и държа да стане поне 30+ градуса. За какво е това образование, все пак. Но в умовете си вече отдавна бяхме задминали шамандурата с нашия сал. Сега ловим рибки някъде 30,000 под водата.

Наоколо е пълно пенсионери, а повечето стари дами са по двойки – закономерност, която сме забелязали, че се изпълнява във всеки 99 от 100. В ранното утро май е часът на пенсионера, защото след обяд човек не може да се размине от малки дечица и кучета. Адско много кучета.

Хубаво е. Не мога да гледам към слънцето директно, но всъщност го правя през цялото време, дори през нощта! Както се пее в една песен, свети слънце в очите й…

Любов и Светлина, а беше рози и кошмари.

И после някой пак ще ни занимава с материалното и недостойното за един свободен дух, но ние няма да слезем от пътя си, не защото не искаме, а защото е невъзможно и го дължим на висшите сили, които ни събраха.

-Теменужки, другари, теменужки! Това се съди в момента…