част последвала
Понякога, когато стоя и наблюдавам как хората вечно бързат
за някъде – е, в България не толкова, колкото в по-развитите страни, и все пак
– се чудя, ако ги спра и ги попитам „Извинете, забързани човече, за къде така
сте се разбързали?” , дали ще ми отговорят нещо различно от „бързам за работа,
университет, болница…” или която и да е друга заробваща институция.
А какво стана със свободният дух, с човека, който разполага
с времето си. Изглежда, че трябва или да си богат, за да разполагаш с времето
си, или да познаваш някой такъв, който се е съгласил безусловно да се грижи за
теб. А как се става богат… Няма нужда да ви казвам, така най-много да ви
погубя. Част от многото.
Светът е така устроен, или поне по-голямата част от него, че
да няма свободомислещи. С други думи свободата ни е отдавна отнета – още от
момента, в който някой е решил, че може да извлича блага за сметка на други.
Пример за това е, че ни се налага да плащаме за земята, на която стъпваме –
изконно човешко право, в момента струва пари. Както и данъци на държавата, в
която дишаме въздух.
Наясно съм, че ако има много хора като мен, които отказват
да работят и да робуват на една или друга система, светът ще свърши. Няма как.
Или ще се превърне в най-прекрасното нещо – а ла божие творение. Сега човек трябва да работи или да намери друг
начин да изкарва пари.
Казват, прави пари от това, което правиш с удоволствие –
това е най-сигурният начин да убиете нещото, което някога сте правили с
удоволствие. Бродски казва, че човек, който не е ходил в казарма, все още има
някакъв шанс да се запази като човек, макар и минимален. На моето поколение му
отмениха казармата, но има далеч по-смразяващи институции, които да спомагат
натикването му в системата – като например чалготеките.
А тръгнах от там, че човек си унищожава живота с какво ли не
и това не му прави чест, ни най-малко. Исках да кажа, че няма смисъл да чакаме
нещо да стане от само себе си. То може и да стане, но може и да не стане. И тук
следват редове с клишета от сорта на „да счупим оковите” и пр. Да ги счупим и да
ги заменим с други, а?
Уважавам търпеливите хора, дори аз съм един сравнително
такъв човек, но всичко трябва да е умерено, както ни учи Шекспир ли кой там
беше. Започвам да се чудя защо пиша това, при положение, че аз за себе си
отговорът го знам и той далеч няма да ви се хареса, о, бедни мои системаджии.
Остава въпросът защо съм още тук?
И този отговор знам, за добро или зло. Да наблюдавам. Това,
което ме притеснява, е че наблюденията ми по-скоро клонят към т.нар. гледане на
сеир, защото всеки ден някой някъде пред очите ми склонява глава и сам крещи
„РЕЖИ!”, без дори да се замисли.
Реалността е такава, че колкото повече човек я наблюдава,
толкова повече се чуди дали не е попаднал в някаква трагикомична постановка.
Остава ни да се уповаваме у бога.
Шегувам се.
Няма коментари:
Публикуване на коментар