Няма криза, т'ва е

Коментар

 На 17.07.2012 се проведе устният изпит по „Журналистика”. Той е втората и определяща крайния резултат от изпита оценка. До тук бяха допуснати само справилите се около 200 кандидати с оценка над 4.00 на писмения изпит, който се проведе миналата седмица, а от тях ще бъдат приети само 75. Изпитът проведоха професор Петко Тодоров, който е и завеждащ катедрата по медии и обществени комуникации, и гл.ас. д-р  Стела Константинова.  Въпросите бяха свързани с обществено-политическата обстановка, движението „Окупирай”, както и в зависимост от интересите на изпитвания.

Положението обаче изобщо не беше цветно, тъй като масовият кандидат-студент изглежда облъчен и незаинтересован от заобикалящата го (медийна) действителност. Той не е чувал нито за движението „Окупирай”, нито за арабската пролет, а за Джоузеф Кони (KONY 2012) от комисията не посмяха да попитат… 

Най-предпочитаният начин за информиране на младежите се оказа телевизията, а една определена доминираше като най-често споменавана, а именно онази, която в себе си и според себе си съдържа всички гледни точки. Медиите ли са виновни за информационното затъмнение, в което се оказаха масово омагьосани кандидат-студентите?

Често въпросите започваха така: „В какво се изразява кризата според Вас?” , но според бъдещите студенти криза в България няма или не се усеща. Малцината, според които криза има, използваха като аргументи безработицата и емиграцията. На въпроса „Пишете ли?” разочарованието беше още по-голямо, като доминиращия отговор беше „Ами, неее…”

Единственият, а по една случайност и най-големият, извор на знания, се оказа и най-пренебрегваният. Почти никой не използваше интернет като средство за информиране, а тези, които бяха по-актуални, не следяха блогове и други независими източници на информация. Изглежда модерната журналистика все още не успява да достигне до младото поколение (журналисти). 

На въпроса „Защо искате да станете журналист” преобладаващият отговор бе „Защото това ми е мечта от малък/ка”, а чувството за справедливост, за мисия, масово отсъстваше. Почивен ден си беше взела информираността. Мечтаещите за тази професия като цяло определяха себе си като комуникативни личности, но до дискусия между тях и изпитващите рядко се стигаше. Формата на комуникация беше по-скоро монологична, а арабската пролет се чувстваше като бурен насред пустиня в устите на кандидат-студентите.

Говорейки за протести, неизменно се стигна до тези на „Орлов Мост”, като кандидатите бяха запитвани „Имате ли фейсбук” и при положителен отговор, следваше „Кой организира протестите на Орлов мост?”, с което темата се изчерпваше. Замечтано професор Тодоров питаше и „Кой е написал „Хубава си моя горо”, но и там нямаше късмет. За рецитиране да не говорим.

Каравелов, Каравелов, гледаш ли?

Имаше и много подвеждащи въпроси , на които от кандидатите се очакваше да защитят позиция с аргументи, но явно единственото,  от което са се защитавали през последните месеци, бе от (жажда за) знания.

При въпросът „Кой е най-добрият и известен журналист в България?” водовъртежът от недомислици се въртеше между Карбовски и Диана Найденова, като първият бил циничен, но обективен, а втората, нямаща нищо общо с протеста, който, както разбрахме не е съществувал, се оказа страхотен журналист. Едно единствено момиче сподели, че й е направило неприятно впечатление държанието на Найденова в национален ефир.

Бойко Борисов не остана неспоменат, но той, както винаги, беше коментиран по системата за Бойко или добро или нищо, като много малко кандидат-студенти си позволиха да го критикуват, а една от тях загатна, че той е носил маска, а всъщност не бил прост човек от народа, за какъвто се представял.

Това, което правеше впечатление, беше феминизацията на професията. От всичките около 200 кандидата имаше само 20-тина от мъжки пол. По-странното и може би очевидно, беше, че всички до един искаха да се занимават със спортна журналистика. Без изключения.

„Европейският съюз за какво ни критикува?” продължаваха въпросите, но тук разочарование не последва. Дали налучквайки или просто защото всички говорят за това, кандидатите дадоха що-годе смислени отговори, а масовите аргументи бяха бедността, корупцията и, разбира се, ромите.

Общата култура на младежите, както и информираността им за събитията по света, беше на ниво под нулата, за което може би трябва да се потърси и отговорност на медиите. Морална. В противен случай ще се окажем с „професионалисти”, които се занимават с нещо, което не познават. Терминът, мисля, че беше пишман майстор. Без секс преди брака.

Последният и може би най-затапващ въпрос, беше „Коя книга четете?” и при липса на отговор следваше, логично „Коя е последната книга, която сте чели?”.

Ако някога сте си мислили, че младите не четат, ще се изненадате колко сте били прави. Повечето от кандидатстващите не четат книга в момента, а при някой се оказа, че не са отваряли книга през последните 3-4 години. Имаше един или два положителни отговора, от всички запитани, като едно момиче впечатли, заявявайки, че в момента чете „Стивън Кинг”, и изреди и други негови заглавия, които е чела.

Противоречивост не отсъстваше и амбиция бе изписана по лицата на всички, които не се притесняваха прекалено много, но до колко полуголото желание ще се окаже достатъчно. Всичко зависи от академичният състав на УНСС.

Дано преподавателите се справят успешно с нелеката си задача, а за бъдещите студенти, най-искрено се надявам, до извора на знанието да не умрат от жажда.

Дописка по случая беше публикувана във в-к "Труд". тук

looney state of mind

Вечер е. Опитвам се да се отнеса по всевъзможен начин. Когато не се вижда нищо навън сякаш е по-лесно. Късно е за кафе, но пък за чай никога не е късно.

Това ми остана от Лондон. Над 300 бройки 3 различни вида чай. Господи колко ми липсва. Мрачно постоянно. Попрекапва от време на време, колкото да се разсееш от щастието. Чувството е неописуемо.

Затварям си очите. Някаква странна песен пак озвучава главата ми. Отпивам глътка чай. Пак съм прекалил със захарта. Какво пък. Докато има мляко и захар – животът си заслужава. Не бързам да си отварям очите, защото така или иначе са уморени от цял ден шляене по мрежата и поредното недоспиване, което и предстои…

photo by:  ANDRZEJ DUDZINSKI

Хубаво е там. В главата ми. Не се усещат тия 30 градуса. Не огладнявам. Такива ми ти неща. Хубаво е човек да мечтае, но то моето е болестно състояние. Стигал съм до там че да се чудя къде какво се случва – определена случка дали е била само в главата ми или и в реалността. Или просто ми се е искало…

Така сме хората със слаба памет. Не, не съм на 60 години. Така съм роден. Забравям на секундата. Обичам да казвам че имам мързелива, полупропускаща информация афотографска псевдопамет от 0,000023434656 байта. Затова не обичам, като ми казват, че съм неграмотен. Не е така, просто не помня кое как се пише.

Отварям си очите обаче музиката не спира. Явно съм в някакъв хибриден режим. Сякаш съм в планината, а всъщност съм забит на полу-удобно подобие на диван. Купчината от изчоплен слънчоглед е висока почти колкото чашата чай. Ех... Какво се е случило тук по дяволите…

Пак си затварям очите. Няма смисъл да гледам. За сега ще е така.

it is about...

Всички обичаме нещо/някого.

Всички сме самотни понякога.

На всички нещо ни липсва.

Поне докато не го открием.

Но… осъзнаваме ли какво всъщност търсим?

За какво става въпрос?

Става ли въпрос въобще за нещо/някого?

Или е до любовта…

Малките неща.

Или сме ние…

/

Животът е страхотен.

Защо не можем всички да го видим такъв, какъвто е?

Дори когато губим нещо/някого.

Животът винаги е бил и винаги ще бъде страхотен.

В това е смисълът.

Ние сме проблемът.

Ние сме решението.

Кафе?

apathy or boredom

Витоша гори, доброволци гасят, но задават ли се правилните въпроси?

Трябва ли да има пожар, за да се сетим, че нещо не е наред (визирам организацията и безумствата около гасенето)? Преди това нещата по-маловажни ли са?

Новозапознанец ми каза, че най-големият проблем към днешна дата, е, че младите започват да свикват с това, което е. Възприемат го за нормално.

Не е нормално.

Едно време борисовата градина, по времето на царя, ама не на тоя къде му вервахме, а на баща му, паркът е бил един от най-красивите в Европа. От тогава насам само запада.

Наскоро установих, без да искам, че за една нощ са изсечени дузина дървета до басейна и дори не е ясно дали е вандализъм или е общинска работа. Информация разбира се липсва.

However, доброволци от танцова формация са се самоорганизирали чрез фейсбук и със средства, събрани чрез благотворителност, са засадили четири дръвчета. Други доброволци пък, наскоро отново, са построили къщички за птици из цялата борисова.  Magic is happenin, innit?

Това са само обикновени примери за малка част от хората, на които им пука. Аз съм на мнение, че има много хора, на които им пука, просто на хубавото в тази държава не се дава гласност. Вчера на протеста на Орлов някой каза „Опитват се да ни демотивират.” – опитват се, и май успяват, като съдя по болшинствoто.

Спасение има и то дебне от всякъде. Щом те могат и останалите могат. Нека ни запука. Нека се оплачем и не спираме, докато нещо не се промени или по-точно докато всичко заработи така, както трябва. Хайде да протестираме за това, че паркът в момента е в отвратително състояние, особено частта покрай басейна. Хайде да протестираме, че от десетилетия всичко е оставено на произвола.

Добрината на няколко човека може да вдъхнови всеки, стига този някой да вярва в красотата на реалността.

So here’s my question: Apathy or boredom? (the trotsky) 

кошна мисъл

Като се разграничим (диференцираме) от ежедневния хейт (злост) и отворим вътрешните си очи – трябва да се чувстваме сравнително добре. Ако не е така, значи пак сме прекалили...

Прекаляването не е като да не е нещо, с което сме свикнали и дори не ни впечатлява до степен на минималистичния свръх кратък очемиг, но все пак е нещо, което, ако се запомни – става добро оправдание за старините.

Стар е нещо, което никой май не иска да става. Всъщност „става” едва ли е най-уместният глагол в случая. Хауевър, единственият известен на човечеството начин да се отървеш от живота без да остаряваш, е да се гръмнеш или the kurt cobain way. Лекът е много полeзен и срещу други болежки.

Скачането (препускането) от тема в тема е пост-постмодерният начин за (не)разбираме между интерактивните, пост-постмодерни личности. Някои, все пак, все още се извиняват, че го правят, което ме кара да мисля, че не го правят достатъчно убедително или просто въздишат по старите времена, както много други. Има време.

Време няма. Нито да ни е срам, нито да сме скромни. Излизаш с най-доброто, на което се заблуждаваш, че си способен и правиш това, което е кацнало в to-do листът ти като таск (задача). Всъщност го правиш, ако ти се позволи.

И ми викат аре стига с тия англицизми, ама аз протестирам, като един истински Волен – е аре стига с тия турцизми/русизми. Но не го правя, защото има смисъл или защото искам, просто го правя – също любопитна черта на пост-п(р)остмодерното общество-lookalike.

Та си говорихме за гълтането като начин на преживяване… Най-големият бич за писателят е прокрастинацията – все по-дискутирана тема напоследък около ушите ми, - но всеки има избор – you either make it your bitch, or you go home. If you have  any. In case of homelessness you’d better get a (blow)job.

И не че има нещо общо, но много исках да го кажа - THANK YOU MUSHA-BUSHA. YOU'RE THE BEST QUEEN OF BITCHEZ I'VE EVER MET. :)

аре и със здраве

a motivation letter

/публикувам това мотивационно писмо-wannabe по идея на един страхотен новозапознанец, по-известен като @inedkov/

От: Добрин Петев Юнгарев

До: в-к „някой-си-там” и в частност тези,  пред които това „писмо” би имало някаква стойност.

Защо трябва да вземете мен, вместо някой друг. Правилно забелязвате, че предното не е въпрос. Успехът ми от дипломата, в случай, че това има значение, към момента е 5,44, но ако трбва да сме честни – не го заслужавам. Не ме бива в приказките за себе си, защото вярвам, че всеки, който говори хубави неща за себе си, крие нещо нечисто и е меко казано неискрен. Аз обичам искреността и вяврвам в смисъла на нещата, което може би ме прави отвратителен журналист.

Кандидатствам при Вас за стаж не защото това ми е любимата медия – което вярвам, че би ме мотивирало още повече, а защото имате всичко необходимо за един не лош старт. Всъщност аз нямам любима медия. За това, което е истина – стажът ми е задължителен по програма, както и да е – ще се опитам да извлека от него абсолютният възможен максимум и да бъда максимално полезен на в-к "точно-тоя-същия".

До тук това е по-скоро демотивационно писмо – нека се опитам все пак да ви дам някаква мотивация. Скромният ми житейски опит сочи, че съм амбициозна и мотивирана, пробивна личност. Уча се много бързо не само от грешките си. Вярвам, че на всеки екип му трябва поне един силен индивид – какъвто съм(или поне мога да бъда) аз. Влагам много страст във всичко, което правя – иначе казано, паля се за глупости.  Лесно се разбирам с хора, които имат желание да бъдат разбрани. Не комуникирам с личности с ниско ниво на обща култура и мисловна дисфункция. Занимавам се с фотография като хоби и понякога снимките ми се получават.

   

Искам да променя света.

С уважение и извинение за тона,

Добрин Юнгарев

Рандъм запознанство.

- Ех, какъв си хубавец. Къв си ти?
- Ъм, здравейте, аз съм Еразъм студент п…
- Ми не те питАх как са казваш, ама нищо. Аз съм Куха Филиева, многу мий приятну да се запознаем. Какой туй твойто странно ими Иразъм?
- Айде бе! Не думайте! Ама аз не се…
- Сега ли? Мииии, добре, айде! Няма ли да ма цилуниш?
- Моля?
- Ти викаш айде, пък сега ми съ дърпаш и са молиш.
- Не, аз, такова, имах предвид, че името Ви Ви отива изключително много. Иначе не се казвам Еразъм, това е името на програмата п…
- Гледай го! Мизерник! Още ни сме са зъпузнали, той вечи ма лъжи за имиту си, чи и ф лиглоту си иска да ма вкарва пут някакви фалшиви притенций. Сига сигурну щи кажиш, чи и студйент ни си. Нищасник. И другити ли тъй ги лъжиш?
- Мисля, че не ме разбрахте правилно и моля Ви, не ме наричайте лъжец. Оххх, колко сте, как да се изразя, улекотена до максималност в минималистичните си мисловни процеси, които пък, от своя страна, смея да твърдя, отсъстват с пълна сила.
- Ко значи туй?
- Общо взето, че сте слаба, красива и очевидно изтъкната интелектуалка.
- Аз спортувам, затуй. Всеки ден ходя на фитнис. Мирси, ама ти си бил гулям чаровник.
- Някоя тежест да е сполетявала заключителното образувание на тялото ви отдолу нагоре напоследък? Не ми отговаряйте, всъщност, няма нужда. И аз Ви благодаря за красивите и не до там правилно произнесени думи. Бихте ли била така добра, ако обичате, да ме освободите незабавно, с точност до моментността, от присъствието си? 
- Бе къв мъж си ти бе? Ся щи кажа - никъф!
- Бързо забравяте предишните си твърдения, ако и също така бързо се отметвахте от присъствие…
- Найш ко щи кажа, ти мойш само да си мичтайш да имаш такава като мен.
- О, не ме разбирайте погрешно, не искам да ви обидя по никакъв начин. Аз, такова… - премисля стратегията си внимателно - наистина си мечтая да имам точно такава като Вас, но разбира се, както всички знаем (и се надяваме), мечтите рядко стават реалност, за добро по-скоро, отколкото за зло в този конкретен случай.
- Шси мичтайш ми, де ши идиш. – телефонът й звъни, тя го вдига – Шушиии, аку знайш тука идин как ма сваля, обяснява ми съ направу ф любов ощи от първата срйеща. Смятай колку съм сйекси, щом толкус бързу иска да ма налази. Знаех си, чи силикона в уснити подчертава по-дубре усмифката и прави дубро първу впичатлйенийе. Чакай саму да го разкарам и щи съ убадя пак. – затваря телефона – А, ама той сам съй разкарал. Луда рабута. Сигааа, ко щях да прая?

untitled...again

"i can feel your pain
i can feel your struggle
you just wanna live

but everything's so low

that you can drown in the puddle"
b.o.b

Хората говорят. Така е поне откакто аз съществувам. Имах известни проблеми с установяването на екзистенцията си дълги години. За нещастие - те се разрешиха сами, когато ме ограбиха за пръв път. Бях 2-3ти клас. Имах посредствени дрехи и часовник, подарък за рождения ден. Взеха часовникът.  Долу-горе около този откъс от време, докато се редях на опашка за пица, каквато можех да си позволя долу-горе веднъж в седмицата, някой ми хвърли, доколкото разбрах в последствие, чушка на прах в окото и изчезна. Излязох на улицата. Ревах. Молех за помощ. Крещях. Не виждах особено добре на къде отивам и какво правя. Ходех в посока, която ми се струваше позната. Не спирах да викам. Дете – те всички реват за нещо.

Хората говорят. Или поне симулират някаква форма на издаване на звук доста умело, но в какво участват всъщност? Извършват ли някакъв процес? Помня този момент много добре, защото остави отпечатък в живота ми. Може би тогава за пръв път разбрах, че на този свят съм сам и че не винаги ще има кой да ми помогне. Напротив. Плачейки, вътре в себе си бях бесен, а отвън – просто един безпомощен третокласник. Така или иначе не разбирах по-голямата част от заобикалящия ме свят, както ви казах - мъчех се да разбера дали съществувам.

Днес  хората все още говорят, но слушат ли друго освен себе си? Слушат ли друго, освен собствените си мисли, формулирани в отрязък от слово, през по-голямата част от времето? Времето беше нещо, което мразех, защото ми носеше само нещастия и кофти изпитания, докато растях и се сблъсквах с нови и нови глупости, които ми бяха натрисани от заобикалящата ме действителност. Мръсотия, цигани, мизерия. Половин живот. Половин съществуване.

Обаче съществувах. Обещавах си, че като порасна, ще се боря с това. Ще го променя. Никой няма да има моето детство. А с времето се убеждавах, че дори съм бил късметлия… 

Са съжаление тогава, както и сега, по-голямата част от живота ми се развиваше във въображението ми. Там ми беше/е добре. Тогава бях супер герой, който се бореше с лошото. Сега съм супер мухльо, който се бори с каквото му попадне… Важна е борбата.

Проблемът не е действителността, проблема са хората, които взаимодействат неадекватно в нея. Та си говорехме за комуникация…

aioddfafd

Здравейте.  Казвам се Провлин. Занимавам се предимно с доброволност. В смисъл такъв, че доброволно си губя времето. През свободното си време обичам да рисувам върху кактуси с пастели. Понякога си връзвам на панделка бритона и винаги издърпвам една идея напред дупката на скъсания чорап, сгъвам я на две, докато се образува едно цяло и я прибирам навътре между пръстите, така че да се създаде една приятна илюзорна реалност.

Реализирам печалби чрез инвестиране в семейния бизнес – мама корп. Аз, ъъъ, такова, генерирам идеи как да се харчат парите по-безразборно, което стимулира работниците във фирмата да работят повече и да показват по-добри резултати.

Веднъж посадих бобче, когато бях трети клас, ама то не порасна. После баба посади едно, което порасна и  ми го даде, за да не съм капо. А най-хубаво е на плажа със сламена шапка, цаца и бира, но ако човек не взема мерки, като например, контраконспиративи, може да се окаже в много неадекватно положение, а именно – турбулентно центруфугиран между две баналности и една трета кофтиалност, или казано с други думи, да се окакъни.

Друго какво да ви кажа за мен, аз много харесвам жени и  те мен много не ме харесват, излизам по тях, те ходят по мен. Много често ги целувам на първата среща, щото и те знаят, че втората е като цяло доста имагинерна и води евентуално до рискови ракови преобразувания. Веднъж видях Джъстин Бийбър на плакат и му поисках пет лева. Много свидлив човек. Надрасках плаката, пуснах го в ибей и го представих за пиянски оригинален подпис, добавих едно yolo отдолу за достоверност и на търга изкарах две евро, с които си купих сикс пак болярка полутъмно-аха-аха-светлопрозрачно.

И за финал да ви кажа, че всичко, с което не можеш да си купиш бира, заслужава най-много усмивка. За тези със лицев дъкфейс спазъм тире гърч, разбира се, това не важи.  Готвим проект да ги екстрадираме в лебедовото езеро…

Следващото лято

/Историята е стара и кратка, случайно я намерих из архивите си и реших да я публикувам тук, въпреки че типа контен е различен...Enjoy/

-  Добро утро, нима си тръгвате?
- Да, всъщност да. Тръгваме.
- Защо, толкова ли ви разочаровахме с обслужването си?
- Не, няма такова нещо. Просто парите ни свършиха и тръгваме.
- Лоша работа. Аз имам изпит след малко и тъкмо тръгвам и аз.
- Къде, тук някъде има университет ли?
- Да, в близкия град.
- По какво е изпита?
- Това е момент, който предстои да бъде уточнен, не съм много сигурен. Е, аз ще тръгвам, за да не закъснея. Може би ще се видим догодинаJ
- Не. Няма да се видим…
- Моля, какво искате да кажете?
- Ами, вижте, и двамата с жена ми сме тежко болни и едва ли ще изкараме до следващото лято.
-  …
- Такъв е живота…

…И се усмихнаха. Те знаеха, че ще умрат скоро, че ще напуснат този скапан свят и се усмихнаха. Не го проумях. А бяха толкова хубави, честни хора. Замисляйки се за спомените ми с тях, всъщност, ние им поднесохме отвратително ястие преди два дни и това ще е едно от нещата, които последно са яли. Разочаровахме ги. Разочаровах ги.

И от къде на къде трябва такъв да е живота?!?!?!

Съзнанието ми се разбунтува и усетих прилива на агресия по гръбначния стълб. В този момент осъзнах, че аз няма да ги видя повече. Скоро и света няма да ги види повече. Аз не знаех какво да кажа. Почувствах се като нищожество. Какво можеш да кажеш на някой, който си отива? Нима думите имат значение, когато нямат сила? Когато процесът е необратим всичко става излишно. Всичко.

Истината беше, че те бяха възрастна двойка, жената се придвижваше благодарение на поставка за подпиране, а мъжът трудно говореше. Те бяха бедна, но истинска двойка. Използваха последните си пари, за да прекарат последните си дни в България. Заедно. Като за последно.

londons dark side

(тая снимка не съм я правил аз, но ми се ще да бях)

Възхваляванията на този град са нещо, което присъства със силно мнозинство от привърженици в интернет пространството. Моя милост, като имала късметлийското нещастие или нещастният късмет, според зависи, да обитава това място, желае да изрази мнение.

Лондон има тъмна страна. Даже няколко, ако питате мен, което слава богу не правите, понеже аз не съм от най-отговарящите личности, съм ли аз? Не, не тази на Fleet Street.

Да речем, чисто хипотетично, че вие сте млад амбициозен българин, от добро семейство  и сте решили да минете на по-горно ниво, сиреч в Лондон. Първият момент – лева няма и на половината на паунда. Това е първото нещо, което ви подсказва, че това място не е проектирано за всеки,въпреки че съществуват доста опровержения на тази теза.  Вторият момент – наема е 500 паунда на месец и това не е шега. Третият – транспорта е по 8 паунда на ден. Банкрут ли каза някой? Кафето и то е къ 8 лева. Мхм.

Да, ама заплатите в Лондон са ехеее… Да, ама не са за всеки. Като българин вие нямате право да работите в Лондон. Поне не и легално. Изобщо във Великобритания де. Трета ръка човек сте. Идвате от бивш соц лагер. Колония на Русия не е като колония на Англия. На всякаква измет, както им вика един зле образУван човек, или паплач, както им вика един друг по-зле образ-Уван, се дава паспорт и работа, не и на вас. На вас ви се дават ограничения. Няма да навлизам в подробности, защото не ми е това идеята – работа няма = няма пари, сиреч минаваме нелегално или ставаме селяни в лондон, а.к.а фермЕри. (продуцентите на онова тъпо шоу като нищо да са брали ягоди в Лондон)

Това е една от тъмните страни на Лондон. Другата, обаче и по-сериозна по мое скромно мнение, е че Лондон, като цяло, е загрозен до немай къде. Вярно, има си Канари Уорф, Биг Бен, Бъкингам Палас и т.н, обаче около него обикалят все народи, които по телевизията ги показват и им викат терористи. Те, не че са камикадзета всичките, а само приличат. И са много. И говорят кофти английски – както циганите български. И не се съобразяват. И са, абе, животинчета. Не всички, за щастие, но повечето. Не знам вие как се чувствате, но аз като бял жител на европейския съюз да имам по-малко права от пакистанец, нищо против тях, просто ни мъ кефят – евалато.  Нали всички хора са равни. Т’ва демокрации, глупости, а-у… Хитлере, защо се самоуби? Сигурно си погледнал в бъдещето…или огледалото.

/Наскоро преподавателката ми пo Learning Support, която е англичанка, сподели, че покрай олимпийските са преместили много араби и азиатци да живеят покрай тях, тъй като са ги разкарали от Стратфорт, и тя в момента си продава къщата по тази причина и си търси друго място./

Англичанинът е човек, всички други са втора ръка хора. А, да, българинът е трета. Те си мислят, че ще дойдем и ще им развалим красотата, само дето тя красотата им вече е развалена. Места като Кройдон и Ъптън парк са доказателства за това - все едно, с извинение за сравнението, зад линията в Сливен – циганската махала. Съгласен съм, че аз съм лош човек и дискриминирам субективно циганите на база неприятен личен опит и това малко или много се прехвърля върху събратята им негроиди, но все пак всеки има право на мнение. Те също не ме харесват, ако трябва да сме честни. Такива изроди съм виждал, че… Има и приятни though.

Хубавото е, ако може да се намери нещо хубаво в цялата черна работа, е че в повечето случаи те сякаш си знаят мястото – или им е намерено. Не съм запознат с историята как точно „всичката тази сган” се е събрала тук, но няколко мои разговори с великобританци – не от тия натурализираните с консервантите, а истински, уж – ми загатнаха, че Тони Блеар е виновен, за което сега всички го мразят – аз като истински журналист не проверих дали е така, ами взех историята на готово. Най-малкото не е красиво в космополитен град като този, масово явление да е един плат да се разхожда и от него да се подава нищо друго, освен чифт очи, тип нинджа.

Хенри 8 сигурно в момента рови в ибей за вампирска отвара, та да се върне и да възстанови реда. Хората се надигат срещу папата, пък се надупват на мюсюлманите. Друг мой събеседник от английската кръвна група ми сподели, че повечето бритони мразели Лондон и не ходели там именно поради тази причина – „ми той е осран”. В който и магазин да влезете, най-вероятно ще ви обслужи един от тях – те затова бритишонците се бъзикат, че без degree ще ходиш да работиш в Теско и така си плашат децата.

Торбалан е тесколан.